(Иван Вазов, 1914) Някои спомени за майка ми Едвам я

(Иван Вазов, 1914)

Някои мемоари за майка ми

Едвам я помня каква беше, когато бях още пет-шест годишно дете. Смътно единствено си представям млада, двайсетгодишна жена, постоянно облечена в басмяни рокли с ярки цветове, спретната, с прелестно лице, въпреки и некрасиво, с жив взор и пъргави придвижвания. В неделя и в празници си туряше на главата стилния тогава фес с отсечен връх, препасан с копринено зелено чевре (мода, възприета от гръцките кокони в Пловдив); обличаше тъмноморав сукнен кожух с предна част, обточена с лисичи кожи, с плитки лустрени обуща; на шията с две върви жълтици, под които висеше огромен пендар. Приказлива, със гласовит прелестен глас. Нейното появяване или наличие в къщата пръскаше атмосфера от наслада и раздвижване. Някакви лучи идеха от благият й взор. И аз я обичах и имах вяра, че никоя майка не е по този начин хубава и добра, както моята.

Като всички сопотненки от по-заможните, от еснафските фамилии, тя беше примерна стопанка: работлива, пестовна, пъргава, къщовница и постоянно занята с Домашните грижи. Когато наближаваше огромен празник, тя сменяше басмяната яркоцветна рокля със сукман (аз мразех да я виждам в сукман) и захващаше дружно със слугинята да чисти къщата. Требеше, раздигаше постелки и миндери, набиваше с бяла или синя глина стените към двора. Понеже децата идеха едно след друго (аз бях първенецът) и грижите й се увеличаваха, дружно тях и силата и. Шиеше облеклата им от нов плат или прекроени – от остарели облекла – нейни и на татко ми, – кърпеше ни, всяка събота в скромното хамамче сваряваше вода и ни миеше главите. Когато захванахме да вървим на учебно заведение, тя ни ушиваше торбички, с цел да носим в тях обедът си, нормално самун, маслини и или пък сирене и лук, и сол, и мерудия. Това ставаше зимно време, с цел да не слазяме от учебното заведение, издигнато на висок рид край града, до което се отивате по безконечни каменни стъпала, часто поледенели. Ако някой от нас не идеше на учебно заведение или се върнеше преди време чакаха го крясъци и укори жестоки, като че е направил закононарушение! Един път чух майка си, че казваще на някоя жена: „ Добре, че е дал господ учебно заведение, та барем колко-годе да си видя работата, а то, като са тук децата подобен врангълък дигат... “

А ние, когато нямаше учебно заведение, ставахме нетърпими с битките си, с боевете си, с виковете си, с обръщането къщата наобратно. Тогава майка ми нямаше мир. Тя нямаше мир и при готвенето ястия на огъня. Пак битка, тичания, хаос. Напразни бяха нейните молби и заповеди да стоим мирни. Най-после тя прибягна до едно героично средство, с цел да ни умири: поръча на ромите да й създадат една огромна маша (дилаф). И с това оръдие тя блъскаше през ръцете, по гърбовете, дето завърнеше. Тоя възпитателски дилаф ни пропъждаше и ние я оставяхме спокойна.

По-преди споделих, че майка ми беше равна по къщовничество с всички сопотненки: тя се отличаваше от тях – и дръзвам да кажа – от всичките по ранното си умствено развиване и по любовта си към книгите. Дори до женитбата си тя е била безграмотна – в Сопот нямало още девическо учебно заведение. Първоначално знания от писмеността и по четене й дал по-старият й брат Георги, който скоро обаче отпътувал на търговия във Влашко. Майка ми обаче продължавала, и буйно, самообразованието си посредством четене разните книги, които попадали в ръцете й, и като мома, и като женена. Помня, че тя минуваше за най-учената. В празници събереше в дългата соба в бащината си къща, прилежаща с бащината ми, към десетина повече млади като нея дами, сродници и приятелки и им четеше постепенно със звучния си глас при общо с напрежение внимание „ Памела оженепа “, „ Синтипа филсофа “ или „ Александрията “(тогава всички пролива-сълзи над гибелта на Александра Македонски и над скръбта на коня му Буцефала), или пък „ Хитростите я височайшаго Бертолда “ (и тогава всички примираха от смях). По-после тя се беше залюбила в „ Телемаха “ (първия, Пиперовия превод). Седяща до прозореца в нашата къща, тя по цели часове се углъбяваше в тоя прочет. Тя го четеше с глас и на мене, като ми обясняваше неразбираемите думи. Нейната наивна, доверчива душа взимаше за същински обстоятелства и съществованието на Калипсо и нимфите й в пещерата, и богинята Минерва, и другите митологически лица във Фенелоновата книга. Аз споделях тая религия даже до петнайсетата си година и горчиво беше разочарованието ми, когато узнах, че всички тия поетични облици са небивалица... Но книгите не падаха от ръцете й, макар повишените й домашни грижи. Тя в този момент ми четеше Славейковата „ Смесна китка “, бе научила наизуст негови стихотворения, също и „ Песните на Осияна “, печатани в същата книга. Чини ми се, че от майка си възприех и аз буйната обич към книгата и изпитах първата неразбираема хубост на поезията...

Ако майка ми беше към този момент много начетена и с много развъртян книжовен усет, тя остаяше доста обратно в писането, на което сама се бе научила, и се бунтуваше срещу всяко правописание в писмата си и началните букви при започване на фразата или на личните имена ги пишеше с дребни букви. В това простително незнание си остана и до дъно. Но отново надалеч надминуваше татко ми, самообразован също, който и до дъно продължаваше да написа комерсиалните си писма с черковни букви и без никаква диря от какво-годе правописание.

Обичаше със буйна обич и природата майка ми. Най-щастлива се усещаше, когато излазяхме фамилно на разходка в хубавите покрайнини на Сопот, в полите на Стара планина, при сопотския манастир „ Св.Спас “ или в „ Сарая “ на зелените ливади, под ореховите необятни сенки. Очите й бягаха по върховете на планината и дълго се спираха очаровани в близките хубости. Тая нейна обич към картините на природата се ускори след това и тя споделяше на дамите и на мъжете, които ни бяха приятели, сочейки към хубостите: „ Гледайте, гледайте. “ Майка ми беше стихотворец по душа при лицезрението на природата, такава си остана и до дъно. Тя часто разказваше, че България е най-хубавата земя на земята (а тя не беше виждала никоя друга земя), и по тази причина споделяше тя, всичките царета желаят да я завладяват! И аз й имах вяра тогава.

Майка ми не обичаше единствено да чете песни, тя и пееше. Имаше прелестен сопран, беше отлична песнопойка; за такава минуваше и при другите дами. При радостни събрания от съседи и родственици тя безусловно беше канена да пее и тя пееше с ненаситност и с вдъхновение. Малко бяха тогава песните: „ Престанете, почтени окол мене птичета “ (Зафиров); „ Я гледайте, братя благи, що се вее там на брега “ (Друмев); „ Българио, блага майко, ще ли още ти да спиш? “, или пък любовните от Петка Славейков: изключително тях татко ми с удоволствие слушаше. Доста грубичката еротика в тия песни се слушаше и гълташе без скандализиране, тя не засягаше сърцата, а единствено мелодиите пленяваха.

Отношенията сред майка ми и татко ми бяха постоянно съществени. Никакъв, дори минимален израз на нежно възприятие пред децата. В къщи в никакъв случай не се чуваше тирада за обич. Произнасянето на тая дума се считаше неприличие и единствено блудствен човек можеше да си разреши да я изрече. Един неразбираем срам владееше всинца ни. Тоя срам се присади в душата ми за дълги години по-после. Той се отрази и на лириката ми, когато захванах да я пиша. Когато желаех да пиша за обич, постоянно усещах притеснение при мисълта, че като се напечатат песните ми, майка ми ще ги чете (от татко си се не боях, тъй като той не четеше такива непотребни работи). И аз единствено скрито пишех за любовните си усеща. В 1880 година, бидейки ръководител на окръжния съд в Берковина, аз обаче пратих на Хр, Данов за напечатване лиричната ми колекция „ Майска китка “. В нея имаше няколко еротични стихотворения, сред тях и едно отдадено на някоя си Рафие, мома туркиня от шантан в Русе, дето служех, преди да дойда в Берковица. След няколко време получих от майка си едно писмо. Тя чела „ Майска китка “ и ми споделяше: „ Как не беше те позор да пишеш за тия проклети читакини! “ Аз разбрах, че тя се беше помирила с другите разколнически песни, само че за тая, за туркинята, единствено се възмущаваше. Нали турците преди две години бяха изгорили къщата ни и умъртвили татко ми в Балкана?

В турско време аз се затварях от татко си в една стаичка и пишех стихове. Пишех множеството ноще. Работех някаква драма в стихове: „ Светослав Тихо “. Майка ми при отсъствието ми влазяше в скривалището ми и четеше каквото съм писал. Беше й се харесало. След вечеря отивах отново, скришно, да работя в стаичката, само че часто свещта догаряше и аз остаях в тъмнината. Затова майка ми преглеждаше овреме имам ли свещ и в случай че нямал, поставяше ми едно фенерче на масичката.

Аз пострадвам от неизцерим мързел за писане писма. Майка ми, в противен случай, водеше постоянно преписка с пръснатите си по всякакви страни синове и дъщери (Сопот, Петроград,Бухара, Алжир, Одеса, Пловдив, София). Тя считаше за прелестен дълг, пишейки на някой наследник или щерка, да съобщи в писмото си какво й пишат другите. Така посредством нея бяхме постоянно осведомени един за различен. Тя беше един тип Аgence Наvas на нашето пръснато семейство. Истина е, че съвсем всички ние бяхме неизправни и на пет нейни писма отвръщахме с едно. Но тя беше неуморима. Кореспонденцията й доставяше вътрешно наслаждение или утеха измежду многочислените домашни грижи. И постоянно в писмата й, напоени с горест, не липсваха препоръки, ободрения и на практика смисъл, едно преобладающе нейно свойство. Тя дори от време на време строго съдеше. Методична и точна по табиет, тя в едно тефтерче като в произлязъл вестник бележеше датите и наличието накратко на писмата си, а получените писма съхраняваше грижливо. Тая добродетел на прецизност никой от нас не можа да усвои. Тая нейна преписка престана единствено когато всички ние се прибирахме към нея в София.

В София, може да се каже, че животът й беше най-пълен, в случай че не най-щастлив. Тя се радваше, че е обиколена от челядта си, тя се гордееше, че ние въобще се радваме на положително публично състояние и на респект от хората. Пречеше й единствено честото боледуване. През такива тъжни часове, не можейки персонално да следи домашните ползи и задължена да пази стаята или да почива тя намираше само забавление и четене книги и най-вече четеше моите. И единствено тях – о, заветен майчин нарцисизъм – намираше хубави. „ Под игото “ беше прочела доста пъти и намираше особена приятност да отгатва кои действителни лица от Сопот се криела под измислените имена. Четеше старателно и стихотворенията ми в „ Пряпорец и гусла “, „ Тъгите на България “ и „ Избавление “, оставили в душата й най-дълбоки усещания. Много тя знаеше цели наизуст, а па някои беше намерила и глас и ги пееше, когато беше самичка. Бледото й лице се осветляваше от лучите на благополучие, когато посетители й говореха похвални думи за мене. По желанието на княгиня Мария Луиза тя й се показа в двореца. Каза ми, че поискала да целуне ръка на княгинята, само че тя не дала и целунала ръката на майка ми... Празнуването на моя 25-годишен празник беше най-светлия ден в живота й.

На 1897 година станах министър в Стоиловия кабинет. Майка ми се радваше естествено. Но ситуацията й стана малко мъчително. Постоянно просители и просителки идеха да я молят за посредничество пред мене. Милостива, както беше, тя обещаваше, тя ме молеше. Разумява се, аз не можех да удовлетворя всичките й ходатайства. Тя страдаше от това и се чудеше по какъв начин да отпрати хората с празни ръце.

Дълбоко религиозна и благочестива, тя не пропущаше случай, когато бе здрава, да върви на черква. Когато не можеше, тя четеше евангелието, светчето (пред лягане) и томът с проповеди от Софрония(?). Или, седнала на ниския си миндер, до прозореца, с директория на коляното, тя пишеше своя дневник, лично страданията си след разорението на Сопот през Руско-турската война. Тя споделяше: „ Когато свърша това, четете да видите какво теглила майка ви... “ От устните й разкази аз знаех това, само че ни тогава, ни по-после нямах кураж да почета дневника й. Това сторих колкото да тая година през март месец. (Чете ми го и доктор Иван Шишманов в собствен дубликат, дешифрирал с много тъга нечетливите й слова и лишени от пунктуация изречения.)

Балканската война я завари доста зле болна. Тя към този момент боледуваше от две-три години, по кое време по-тежко, по кое време по-леко. Но многото грижи през живота й и осем-десетгодишната й възраст пречупиха най-сетне нейния устойчив организъм. (Тя бе претърпяла татко, майка, братя и сестра – целия си жанр.) Когато двамата ми братя – офицерите Владимир и Борис – пристигнаха да се простят с нея, отивайки на бойните полета, тя със сълзи на очите ги благослови и им сподели: „ Ех, родно място е това. Идете!.. “ После залепи очите си на прозореца и жадно ги изпраща с взор, додето се изгубиха на улицата. Това последньо разтърсване може би форсира кончината й. Един час преди да почине, аз бях при леглото и. Тя беше ужасно изтощена, само че в цялостно схващане. Направи изпитание да приказва и със задавен, ням глас ми сподели: „ Досега сте живели в братска обич, живейте така и отсега нататък, синко! “ Това бяха последните й думи, които чух...

След половина час падах плачущ на колене пред нея и целувах студената й ръка...

Това беше на 6 ноември 1912 година.

Снимки: glasove.com, kova4ev2012.blogspot.com