ИРИНА ВЕЛЕВА е филолог, специалист по германистика. Преподавател е по

ИРИНА ВЕЛЕВА е лингвист, експерт по германистика. Преподавател е по немски език и преводач на художествена литература. Член е на Съюз на българските писатели. Автор е на стихосбирките " Апокалипсис " (1992), " Автонекролог " (1997), " Срещи и раздели " (2004), " Попиват сетивата " (2010), " Гилотината на времето " (2016), " Колекционер на мигове " (2021). Нейни стихове са преведени на немски, словашки, гръцки и други езици.

- Ирина, по какъв начин отбелязахте Деня на поезията 1 октомври? Продължавате ли да " колекционирате мигове ", в случай че използваме названието на последната Ви към този момент стихосбирка?
- Денят на поезията за мен е ден на печален размисъл за нашите огромни поети, които остаряха и към този момент си отиват. Много малко от тях са още живи: Георги Константинов, Найден Вълчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов. Страхувам се да пребивавам във време, в което няма да ги има. Страхувам се за това дали в бъдещето ще се опази паметта за поети като Александър Геров и Радой Ралин, с които съм имала щастието да поддържам връзка и да познавам персонално. За мен Денят на поезията е ден на равносметка и горест. Дали натрупвам мигове? Все по-рядко. За да колекционираш, би трябвало да си благополучен, да си влюбен.
- Пишете ли? Намира ли Ви вдъхновението или Вие го намирате?
- Аз пиша доста. Стиховете идват при мен сами и ми нашепват думи и мелодии. Роят се като пчели в моята глава и доста постоянно имам възприятието, че главата ми се трансформира в същински кошер за стихове. Успокоявам се, когато ги запиша, и се веселя, когато са хубави. Винаги е било по този начин. Аз не стихоплетствам, а очаквам вдъхновението, което идва във всевъзможни моменти и обстановки, даже от време на време в класната стая, преди да стартира да преподавам. Пиша за любовта, самотата, смисъла на живота, гибелта, за безвремието, в което сме наказани да живеем.
- На лист ли пишете или на компютър?
- Не мисля, че човек може да ражда лирика на друго, с изключение на на белия лист. Стиховете се пишат непринудено. Какво би останало от вдъхновението, в случай че чакаш да отвориш компютъра?!
- Какви са Вашите креативен проекти? Над какво работите сега?
- Продължавам да пиша стихове и редом с тях създавам къси разкази. Възнамерявам идната ми книга да съдържа, с изключение на стихове, и прозаичност.
- Поет се ражда или стихотворец се става? И кое е водещо - вдъхновението, възприятието или работата върху стиха?
- Според мен човек се ражда стихотворец. Носи го като ген в себе си. Затова не одобрявам новата мода да се преподава креативно писане. Нужен е гений и опит, който се натрупа с годините. Едно поетическо произведение би трябвало да има единение на смисъл и форма. Тогава то носи със себе си обръщение и може да допре и трогне читателя. Естествено, че възприятието е водещо. То основава магията на вдъхновението. Когато написвам стихотворение, го оставям да отлежи. После отново го чета. Ако е нужно, го коригирам. Има стихове, които не се нуждаят от редакция. Има, несъмнено, и слаби стихове. Имам интервали на интензивно творчество, когато съм натрупала мощни прекарвания. Имам и интервали, в които не пиша. Това е Божа работа - Музата. Сякаш нещо ти диктува.
- Как и по кое време посегнахте към перото и белия лист?
- Започнах да пиша от деветгодишна възраст. От дребна мечтаех да стана поетеса. Отраснах във време, в което културата беше почитана и писателите бяха високо уважавани. Както и учителите. После пристигна смяната и с нея всичко някак се обърна наобратно. Срина се и ценностната система. Да си стихотворец към този момент не е горделивост в новия свят. Да си преподавател към този момент не е влиятелно. Културата и четенето не са на мода в нашия пресметлив и напълно материално насочен живот... Доказахме, че човек може да съществува без просвета, което бе немислимо преди. Хората към този момент отстъпват от човешкото в себе си. Душите загрубяват и се ускоряват от ден на ден животинските инстинкти у индивида.
- Поезията би трябвало ли да бъде обществена, в крайник с времето или да е изкуство поради самото изкуство?
- Поезията от ден на ден се отдалечава в грубия ни монотонен свят. Нужни са доста фини сетива, с цел да четеш и разбираш лирика. А самата лирика не може да бъде изкуство поради самото изкуство и не може да бъде друга, съгласно мен, с изключение на обществена и сатирична.
- Имаме ли потребност от лирика в днешния прекомерно веществен свят?
- Като цяло обществото ни е обхванато като че ли от вируса на нелепостта. Все по-малко хора четат. Младите стоят непрекъснато пред компютри и джиесеми и са погълнати от чалга - културата на нашето безвремие. Все по-малко деца четат, все по-малко от тях пишат, а тези от тях, които вършат първи опити, не желаят да се обременяват, четейки и трупайки познания. Няма да не помни в никакъв случай по какъв начин бях поканена на посетители от Радой Ралин като начинаеща поетеса и по какъв начин той ми продиктува дълъг лист от поети, които да чета. Помня по какъв начин гълтах жадно по няколко стихосбирки дневно.
- При толкоз доста стилове през днешния ден по какъв начин да определим кое е добра лирика?
- В днешно време отсъства, за жалост, литературната рецензия и това дава път на графоманите. Преди имаше решето, което пресяваше, и се разгласиха единствено качествени създатели. Сега се подменя и читателският усет с издаването на всевъзможни пошли и некачествени книги. Много е мъчно за елементарния четец да се ориентира. Според мен същинската лирика трогва, извисява духа и се запомня.
- Вие сте учителка. Какво е за Вас учителската специалност?
- Много обичам специалността си. Като учителка имам ежедневен директен контакт с младото потомство. Освен да науча учениците си на немски език, който преподавам, се стремя да им внуша обич към четенето на стойностна литература и да ги насоча към идеалите и полезностите в живота. Да събудя у тях желанието за духовно рационализиране. Невинаги съумявам, за жалост.
- Вие самата какво желаете да кажете посредством поезията си на своите читатели?
- За мен поезията е смисълът на моя живот. Моето красиво бягство от бруталния, нечовечен свят. Когато пристигна Музата ми, разтварям някаква невидима врата във времето и пространството и пропадам в различен свят, с цел да мога да претърпявам и да оставам жив, когато се завърна.

Стихотворения от Ирина Велева

През порти

Излизам от себе си
и влизам в себе си.
Когато вън е мрачно,
връщам се на ярко в себе си.
Когато стане отвратително тъжно,
разтварям невидима врата
и потеглям да се рея и кръжа
преди да се завърна.
А когато стане ужасно,
слизам в кладенеца на живота
и очаквам прояснение.
Не имам вяра в безизходицата.
Самата аз потвърждавам,
че има излаз.
През порти минавам самоуверено.
А в този момент от кладенеца на живота
пиша среднощно стихотворение.

---------------

На автостоп

Животът е като зелен гущер,
а аз съм паднала от гърба му.
Стоя на пътя.
Дишам, само че не отмествам.
После някак принудително
повдигам ръка.
Чакам обичания
да ме качи на автостоп
в своята орис
и някак с него
да се кача отново
някой ден
на гърба на живота -
гущер зелен.

-------------

Страната на скръбта

Има страна с името Скръб.
Там живеят тъжните хора.
Те са унили. Те са мудни.
Обезверени. Отчаяни.
Там се преселих и аз.
Живея в нюансите на Тъгата.
Ти вземаш трен
до страната на Скръбта,
с цел да ме спасиш,
само че ще стигнеш ли в точния момент?
В страната на Скръбта
поданиците си отиват без време.