Мислех си, че имам идеално семейство, докато не ни се стовари бедата
Имам брачен партньор и две деца. Съпругът ми е скъп експерт, има добра заплата и живеем в необятен тристаен апартамент. В моя фамилен кръг са брат ми и неговото семейство, майка ми, братовчедка ми и нейното семейство, нейната майка и моята вуйна, сестрата на майка ми.
Често се събирахме, имаме деца на една и съща възраст и те бяха другари между тях. Пикник, празници – постоянно сме дружно. Не е проблем да приютиш краткотрайно някое от децата, да окажеш помощ с пари, да окажеш помощ за ремонт. Мислех, че имам най-хубавите родственици в света, мощен тил и надеждно рамо. Но скоро нещо се обърка.
Винаги съм си мислила, че имам две баби. Едната е моята, от която са родени майка ми и нейната сестра, а втората е сестрата на баба ми баба Мила. Тя нямаше свои деца и по тази причина ни смяташе за свои внуци. Много я обичах.
Баба Мила стана моя същинска другарка в тийнейджърските ми години, пазихме секрети за всичко. Тя имаше доста сериозен и значим брачен партньор, някакъв инженер в цех. Заедно ни глезиха от сърце и купуваха скъпи дарове. Колко неизразходвана обич имаха към нас, децата.
ММоята баба умря рано, когато бях на 14 години, само че ми остана баба Мила, която обожавах.
Баба Мила беше вдовица, мъжът й умря ненадейно от инфаркт. Възрастната жена остана сама в огромен апартамент. Държеше се бодро и всички бяхме доста сюрпризирани по какъв начин ге оправя с тъгата.
Но към година след погребението Баба Мила се разболя. Лекарите не можаха да слагат диагноза, всички системи сякаш работели обикновено, съгласно възрастта й, просто пристигнала старостта.
Цялото ни семейство се разтревожи и стартира да се грижи за баба ми. Но когато всички схванаха, че ще продължи доста време, започнаха да търсят оправдания да не идва. Предложих всички да се обединим и да наемем здравна сестра, само че никой не ме поддържа.
„ Тя не ни е родна баба, не ни е майка, а вуйна, да й намерим дом за възрастни хора “, това са думите на другарски настроените ми близки. Казах, че това няма да стане и започнах сама да вървя при баба Мила.
Разбира се, че се уморих и тогава брачният партньор ми предложи да вземе баба да живее при нас. Баба Мила се съгласи. Дадохме й стая, брачният партньор й повика добър доктор, който реши, че заболяването й е закъсняла реакция на гибелта на брачна половинка й.
Лекарствата, нашето внимание, усмивките на децата си свършиха работата, Баба Мила стартира да се възвръща. Нашите деца разказавха на баба си за работата си в учебно заведение, носеха й рисунки и четяха домашни на глас, а тя им споделяше мемоари от дългия си живот. Баба Мила живя у нас шест години.
Тя ми завеща жилището си в центъра на града. И какво последва отсам. Всички родственици бяха гневни, желаеха своя дял, даже заведоха дело, не го завоюваха, само че нервите ни към този момент бяха опънати.
Всички се изпокараха, а аз не считам, че би трябвало да споделям с някого жилището. Ако не се бях застъпила за баба си, те щяха да я предадат в старешки дом без скрупули на съвестта, а по този начин децата ми и аз имахме обичана баба, за която постоянно си спомняме с доста обич и топлота.
