Има срещи, при които усещаш дишането на другия сякаш е част от твоето собствено
Има хора, които усещат мощно привличане между тях, само че все пак връзка не се получава.
Има хора, които припокриват вижданията си за живота, света, чувствата си и все пак връзка не се получава.
Има срещи, при които усещаш дишането на другия като че ли е част от твоето лично. Усещаш ударите на сърцето на другия, като че ли бие в теб.
Има копнежи и стремежи, които остават неосъществени. Понякога от боязън, от време на време от прекалено его.
Има хора, които събличат душата си пред теб. И хора, които карат твоята да пулсира – без допиране, без дума, без мирис. От самото наличие на другия кожата ти настръхва.
Има хора, които имат въздействие между тях. Наречете го химия. Наречете ги сродни души. Наречете ги както пожелаете.
Но има връзки сред такива хора, които в никакъв случай не се реализират и някъде в пространството е писано да се разминат.
Не правете грешката да си мислите, че е ориста. Не обвинявайте нея.
Всички ние променяме тази по този начин невъзпитана дама с изборите, които вършим всеки ден. Тя просто ни слуша.
Има хора, които въпреки да са основани да се срещнат, поемат в разнообразни направления. Не поради карма, а поради персонален избор.
Защото чувството, което носят един на различен е толкоз мощно, че се опасяват да продължат. И стопират. На някой ред в чата. На първата чаша вино. На първата среща.
Такива разминавания горчат дълго. И какъв брой глупави би трябвало да сме хората, откакто тази неблагодарница ориста, която непрестанно упрекваме, ни навира право в лицето сродната ни душа, а ние я захвърляме.
Отбягваме нещо, което имаме, а други прекарват цялостен живот в търсенето й.
Хората се опасяват от душите си. Във време, в което сме привикнали да се оферират тела на безценица е доста по-лесно да поискаш тялото на другия. Така нямаш отговорност към този човек. Тази нощ разполагаш с една плът, без усеща.
Душата е друго. Душата изпитва страсти. Тя тъгува, тя е щастлива, капризна. Иска различен тип милувка и внимание, които малко на брой имат време да й дадат.
Превърнали сме се в първобитни, саможивлеци. Очакваме обич, а бягаме от нея. Знаем по какъв начин да отключим животинското, само че не и човешкото. Не се срамим да търсим ceкс, само че се срамим да търсим обич.
Колко жалко…
А сме родени за толкоз повече. И можем толкоз повече. А ние се задоволяваме с толкоз малко. Наистина… какъв брой тъпо, какъв брой жалко…
Автор: Силвия Крумова
Повече от Силвия Крумова можете да видите на silviamica
