Росата на райската градина: Сълзите през Средновековието
Идеята, че „ същинските мъже “ не плачат е известна в актуалната просвета, само че някои от най-героичните средновековни художествени персонажи в действителност напълно умерено си плачат. В англосаксонската поема „ Беоулф “, един от основните герои, крал Хротгар, пролива сълзи на признателност, когато Беоулф избавя народа му от зло страшилище. В края на стихотворението, когато дракон убива Беоулф, неговите воини са „ неутешими / и плачат на глас поради гибелта на господаря си “.
Колективните им сълзи стават знак за любовта им към него и доказателство за добродетелния му темперамент. Въпреки това е ясно, че приливите на страсти имат своето време и място и би трябвало да бъдат лимитирани. По-рано в поемата, когато крал Хротгар скърби за гибелта на един от приятелите си, Беоулф го предизвестява: „ Винаги е по-добре / да отмъстиш за скъпите си, в сравнение с да се отдадеш на печал. “ Когато стане несъразмерен, плачът пречи на вярното деяние – в този случай, принудително възмездие.
Крал Артур също постоянно плаче. Средновековният печатар Уилям Какстън разгласява книгата на Томас Малори „ Смъртта на Артур “ през 1485 година, в която са записани митичните завършения на краля, Гуинивър и рицарите на кръглата маса. Сълзите текат свободно в тази книга, напоявайки я с носталгия за едно по-добро време. Артуър плаче, когато отива на война против остарелия си другар сър Ланселот (който, за жалост, е спал с жена му); Сър Гауейн плаче „ сърдечно “, когато Артур афишира, че Гуинивър би трябвало да бъде екзекутирана за това провинение, и когато тя е доведена за изтезанието си, става към този момент цялостно с рев. Има и още рев и плач по-късно – когато умиращото тяло на крал Артур е отнесено в Авалон.
Това, несъмнено, са художествени сълзи, само че те разкриват нещо и за действителните средновековни читатели. Крал Артур и неговите рицари са национални митове – явно Малори не е считал, че описването на страстите им ще утежни техния авторитет. По-скоро сълзите в книгата са доказателство за дълбокото възприятие и откровеност на основните герои, както и за известността на крал Артур.
Сълзите не се изливат единствено от тъга, наслада и благодарност; те също се появяват и по любов в литературата от Средновековието – най-хубавите и трайни средновековни романси са осеяни с прочувствени прояви. Мари дьо Франс е поетеса, която живее в Англия през 12 век и написа редица рицарски истории. В едно от тях – Милон – двама влюбени са разграничени от години и могат да беседват единствено с писма. Когато любовницата на Милон получава едно известие от него, тя плаче толкоз доста, че не може да продължи да чете: „ И когато тя видя името на обичания си / целуна го 100 пъти, плачейки, / преди да може да прочете по-нататък. “
По същия метод в поемата на Чосър „ Троил и Кресида “ влюбените плачат непрестанно (и прекомерно) както от наслада, че са дружно, по този начин и от тъга, когато са разграничени. Сълзите са метод да се алармира красноречиво на читателите, че описаната обич е същинска.
Една от най-документираните аргументи за рев през Средновековието обаче се концентрира върху малко по-различен вид безрезервност. Свети Бернар от Клерво, френски абат от 12 век (който на картината нагоре държи дявола безсилен в краката си), усеща, че би трябвало да оправдае изобилните си сълзи, когато брат му умира, защото сходна горест допуска липса на религия в Бог и небето. В проповед, адресирана до събратята си монаси, той ги моли да извинят сълзите му, тъй като се опасява, че в случай че ги задържи, това ще го „ огорчи “: „ Течете, течете, мои сълзи, дълго, до момента в който не започнете да преливате […] напред като фонтани, с цел да може да отмиете петната от тези грехове, които са привлекли Божия яд върху мен. “
Това загатва концепцията, че сълзите могат да прочистят отрицателните ни усеща – философията „ да си поплачеш хубаво “. Според Библията самият Исус пуска сълза, когато Лазар умря. Дори през Средновековието многочислени църкви настояват, че имат тази сълза.
Сълзите също могат да „ отмиват петното от греховете “, съгласно средновековната християнска теология. Свещениците са деликатно обучавани по какъв начин да провокират сълзи у хората по време на изповедта им, като доказателство, че виновността им е същинска и че заслужават амнистия.
„ Дарът на сълзите “ е набожен феномен от Средновековието, при който положителният християнин може да бъде налегнат от сълзи, когато мисли за страданието на Христос на кръста. Този подарък разрешава на получателя му да се почувства по-близо до Бог и по тази причина са маркирани като специфични. Един от известните бенефициенти на този подарък е Марджъри Кемпе: родена в Норфолк през 1373 година, Марджъри споделя за религиозния си живот в духовна автобиография – една от първите по рода си на британски език. Според „ Книгата на Марджъри Кемпе “ плачът й е „ толкоз мощен и толкоз прелестен “, че кара хората да се учудят – в действителност от време на време е по-близо до рев като Марджъри даже е осъдена от духовник за нарушение на църковната работа с звук.
