И не съм радостен, ни тъжен. Тази е участта на

И не съм щастлив, ни печален.

Тази е участта на стиховете.

Написах ги и би трябвало на всички да им ги покажа,

тъй като не мога стори иначе.

Фернанду Песоа, из „ Пазачът на стада “, превод от португалски - Румен Стоянов

- Слушай какво Даме - Дамянке. Само поради тебе се изучавам да пиша и поради тебе отивам на учебно заведение. В учебното заведение е топло и е чисто, но би трябвало да седиш на едно място, а мене ме боли костта на черепа, като седнал съм на едно място. Даже може и кръв да ми потече от носа, и несъмнено ще потече. Аз поради тебе понасям.

Искам да ти напиша писмо, да видиш, че съм сериозен. Букви джоб не пълнят, споделя мама, а ти познаваш мама - интелигентна е. Голяма е. С един пестник може да те излекува и от грип, и от пневмония, даже и мозъка ти може да излекува, в случай че в него са се навъдили неистини и ти лъжеш с тях хората. От децата на мама - четири! - единствено аз отивам на това учебно заведение и всеки ден отстоявам. Даже вървя при госпожа Петрова да ми покаже по какъв начин се написа Я , тъй като доста ми е сложна тази Я в името ти, Даме- Дамянке. Но аз ще я науча, и ще ти напиша писмо с моята ръка, дето може всяка ключалка да отвинти, газов пищов може да разглоби и отново да го сглоби, скамейка може да издяла, кон може да върже, димки може да замеси и всеки може да бие дясната ми ръка.

- Ти – вика мама, - добре се присламчваш към ситната внучка на Елена. Ситната следи по какъв начин се бъркат илачи против тая болест и против оная болест. Лепи се за нея и научи и ти.

Но аз не се залепвам за тебе поради отварите на баба ти, Даме - Дамянке. Направих ти един екскаватор от макара за черен конец - огромна макара, по тази причина тоя екскаватор може да се катери по стръмни места, по масата върви като мотоциклет. Напоследък не излизаш да береш треволяк за церовете на баба ти. Искам да ти напиша писмото, само че не мога. Не знам всички букви, по тази причина единствено си го мисля си и толкоз пъти ти го пиша това писмо, че главата ми единствено с писма се натъпка.

Минах през вчерашния ден около вас. Не светеше. Разправят татко ти бил болен. Как мъж ще се изпружи да боледува - че дамата му била глупава, та избягала? Как по този начин болен – нали е наследник на баба ти Елена, а Елена може от вятър лек да омеси, да оправи всяко нещо, дето индивида боли. Да не е починал татко ти, Даме- Дамянке?

И да е, не се пердах. Не реви, ти споделям.

На небето, малко над кръста на църквата, мама разправя, че имало парадайс. Там татко ти ще те чака. Ние с тебе като одъртеем и умрем, ще отидем при него и никак няма да ни е неприятно, тъй като над църквата сянка не пада отникъде. Слънчево е, през зимата няма да ни е студено, даже в случай че няма от кое място да откраднем дърва. Баща ми споделя че съм елементарен, Даме-Дамянке.

Толкова хубави девойки ромчета от нашите има, ти, наивник такава, не ги ли виждаш! Какво си се зазяпал в онази мършава и никаква внучка на Елена билкарката. Не виждаш ли - това момиче се шляе единствено като въртоглаво шиле и никой го не ще. Само ти ли го щеш, глупако.

- Само аз, тате – споделям му. – И аз не знам за какво съм толкоз малоумен. Но си намерения какво разправя мама: преди 100 години, когато бабата на баба ми пасла козлета, Господ слезнал към Струма и рекъл: – „ Аз съм самичък и съм Господ, та ме боли от това, дето съм самичък. Затова ще дам на всеки човек по едно другарче. Така индивидът в никакъв случай няма да го боли от това, дето няма с кого да си приказва и за това, че няма на кого да направи екскаватор от макара за черен конец. Ако другарчето му върви единствено като въртоглаво шиле, индивидът би трябвало да го откри и да му каже: – „ Даме-Дамянке, ти си моето другарче. Господ те е направил аз да не съм самичък и ти да не си сама. Важното е да си отвориш ушите и да чуеш какво ти споделя Господ, дето е слязъл и самичък върви, та се разхожда като въртоглаво шиле. Аз го чух, че моето другарче е Даме- Дамянка.

- Ти си простак - вика мама и ме плясва по врата, само че леко, а не по този начин, щото никаква неистина да не се завърти в главата ти. – Откъде накъде ти видя Господ, бе Васко?

- Видях го - споделих й. – Сянката му видях. Той се мотаеше пред затворения магазин и му се пиеше кока – кола. И на мене ми се пиеше. Затова го разбрах какво мисли. Господ наподобява на бащата на Даме-Дамянка.

- Жена му го прави на посмешище - отсече мама.

Даме Дамянке, в случай че вашите се карат кой е посмешище и кой не е, ела у нас. Има пържени картофи за вечеря. Никой няма да те кара да крадеш. Казвам ти.

Излез пред вашата къща да те видя.

----------- ----------- ---------------

- Сияна – мъжът не можеше да приказва. Брадата му, дълга и кафява като барут, го задушаваше, въздухът го задушаваше. – Сияна.... ти пристигна. Не чаках да те видя.

Тя седеше до него на леглото, мокра от дъжда през този див озъбен март, само че той не виждаше март. Той съумя да се надигне в леглото. – Дойде - сподели той, само че може би не го сподели, беше толкоз болен, че нищо не можеше да каже и беше смешно да видиш по какъв начин един мъж в омачкана фланела, още по-омачкани панталони, един мъж, от който беше останала купчина кости и брада, подобен мъж стиска зъби и не плаче.

- Сияна, нищо не ти донесох от Испания. Не завоювах. Провалих се.

Тя мълчеше, жена с кестенява коса, нормално лице и кафяви очи, които внезапно бяха станали доста ярко кафяви, а може би зелени.

Тя продължаваше да мълчи.

Не протегна ръка към смачканата фланела, не докосна голямата кафява брада.

- Измислих ти една ария - сподели мъжът, от който бе останала единствено брадата. – Като се запознахме ми сподели, че гласът ми ти харесва. Никой не ми казвал това. Само ти. Никой не е пял в двата рода.

Беше следобяд, а може би предобед. Той не знаеше кое време е на открито. Валеше дъжд - към този момент втора седмица или втора година. Той даже не я гледаше. В стаята светеше нощна лампа, най-обикновена, от най-евтините, крушката бе обгърната с нещо бяло, даже може би жълтеникаво.

- Не си отивам отвъд, тъй като мога да мисля за тебе. Затова останах жив – гласът беше спокоен, мек като парещ пясък, като пролет която си отива, без да е донесла слънце на този глас. Той беше топъл и слаб, не знаеше къде се намира, нито по кое време ще угасне, нито по кое време ще се стопи. – Ако те няма за какво ми е слънцето. Не ми би трябвало – споделяше песента. –Давам ти вечерите. Давам ти спомените си. В тях има един човек – ти. Давам ти всичко, което ще се случи на следващия ден. Ако те няма за какво ми е на следващия ден - гласът заспа, гласът се трансформира в дъжд, от който нямаше никаква потребност.

В песента нямаше мелодия, единствено глас, който безшумно си отива – там, където никой не може да го откри.

Очите на мъжа - който по-добре да не бе пял нищо, по-добре да бе останал на онази улица в Испания, по-добре да бе задремал на тротоара – очите му останаха дълбоки, тихи. Той не плачеше. Мъжът не се ражда за рев.

- Може да се оправя, само че няма смисъл да вървя по улиците самичък.

Лицето му бе погрозняло, взор на слаб човек, който не коства пукната пара. Който не би трябвало да цапа това легло с мръсните си панталони.

Но внезапно дамата, която имаше най-обикновено лице и очи, които внезапно станаха светлозелени - като листата, които още се опасяваха да се покажат под мартенския дъжд - дамата се наведе над челото на този човек и безшумно, доста деликатно, като че ли той беше бебе, родило се преди час, стартира да целува жълтите кръгове под очите му. Леко докосна грамадната кафява брада, кафявата сплъстена коса.

В тая сив град край Струма имаше една приказка за това какъв брой уединен бил Господ горе на своето небе и не желал хората да се мъчат като него на земята, тъй като земята е по-голяма и доста по-пуста от небето. И Господ направил другарче на всеки човек. В тоя край споделяха – не пердах се, самотата в никакъв случай няма да те омотае в мрежата си, в случай че изпиеш сълзите на някой човек. Тогава ще знаеш, че той е твоето другарче. Може да срещнеш 100 индивида и да си по самичък от Господ горе на небето. Там най-малко има слънце, с което той да си каже две думи. А на тебе - споделяха в тоя свидлив и безпаричен край - твоето другарче ще ти свети.

- Твоето другарче ще ти свети – сподели дамата. – Ти ми светеше, Христо. Ти.

Зад вратата на стаята като дирек на бесилка стърчеше високата слаба жена. Елена Билкарката. До нея стърчеше още един прът, не прът, а човек - доста хубав, толкоз хубав, че когато излезеше да купува самун от пекарната на двете сестри Дона и Дида, планините се приближаваха една към друга, с цел да го видят по-добре и да му се порадват.

- Синът ни ще се оправи – прошепна мъжът.

Високата жена нищо не сподели, постепенно толкоз постепенно, като че въздухът беше желязо и трябваше да го разсича с ножовка, тя отряза една филия самун, постави сирене върху нея и я даде на красивия мъж.

- Яж - сподели.

Отряза още една филия, постави сирене. Прекоси коридора, отвори една друга врата и влезе в тясна стая – там едно малко момиче седеше, забило нос в „ Пипи Дългото чорапче “, на страница 83.

- Яж – сподели дамата на детето. – Като го изядеш, ще дойда да те изпитам какво си прочела, Дамяно.

Онези, които се интересуват какво се е случило с Елена билкарката, момичето Дамяна, Васко и другите хора, които живеят в тази история, могат да се върнат в разказите на З. Евтимова - от описа „ Отивай си “ през другите няколко описа до през днешния ден.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ