Моята история: Как от златен палат стигнах до старческия дом
И да желая да повторя грешката си, към този момент нямам това време. Но разбрах едно – човек би трябвало първо да обмисля дейностите си и чак по-късно да прави безумия,такива, каквито аз позволих.
Мъжът ми беше авиатор и взимаше хубави пари. След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиация. Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме заедно с децата си, хем да сме настрана и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.
След година и половина непосилен труд къщата беше подготвена – същинска хубост за очите. И точно когато трябваше да се радваме на новото си жилище, мъжът ми се разболя и умря. Видях се в знамение, тъй като още не бяхме трансферирали етажите на момчетата. И двамата ми синове бяха фамилни, само че огромният нямаше деца, а дребният се радваше на три. Наложи ми се сама да се оправям с цялата документи, с цел да узаконя на всеки каквото му се полагаше. Когато приключих с това, малко се поуспокоих, само че тогава породи непредвидена от мен обстановка.
Моят етаж се оказа бодил в очите на снахите. Те настръхнаха една против друга и против мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всичко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, единствено и единствено да им припиша етажа си. И тук направих най-голямата неточност в живота си. Приписах го на малкия, тъй като имаше деца, а като отплата на големия трансферирах лозето и земите на село. Започна война сред двамата братя, подкокоросвани от дамите си. В един миг дребният не устоя, продаде двата етажа и заминаха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха огромен апартамент, само че в него, естествено, за мен нямаше място.
Надявах се, че големият ще ме вземе при себе си, само че снахата отсече, че щом съм дала всичко на дребния, би трябвало той да ме гледа. А това, че им бях завещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стигна се до такава степен, че ме изпратиха да пребивавам в дървената къщурка на лозето, която имаше две стаи. Тогава краката още ме държаха, само че след три години към този момент ми беше мъчно да пътувам до града за продукти и медикаменти. А синовете и снахите не ме поглеждаха – напряко бяха не запомнили за мен. Едва тогава разбрах последните думи на брачна половинка си: „ На никого нищо не приписвай, до момента в който си жива! “ Късно беше обаче да поправям сторената неточност. Човек би трябвало да е вманиачен да остане на улицата, в случай че е имал триетажна къща…
Наложи ми се да ида в старешки дом. Понеже имах хубава пенсия, а и с половината от пенсията на брачна половинка ми се събираше добра сума, можех да си разреша най-малко порядъчен дом за остарели хора, с отлични медицински грижи. Тук открих другари, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обичните си деца. Вече нямам нищо – единствено насъбрани години. Не ми остава друго, с изключение на да очаквам края, мислейки за нелепостта, която направих.
Мария
Инфо: По-красиви
