„Където пеят раците“ е един наистина неочакван шедьовър
Хвала, майсторе! Най-накрая да попадна на нещо, което освен си коства гледането, само че и всички суперлативи, на които съм кадърен. „ Където пеят раците “ се оказа най-неочакваният от мен шедьовър тази година и това ми дава вяра, че актуалното кино не е напълно попаднало в клопката на компютърните резултати и политическата обремененост.
Адаптацията по романа на Дилия Оуенс ни води в Северна Каролина в средата на предишния век, където едно момиче е изоставено от фамилията си, с помощта на бащата, който малтретира майката и всичките си деца под въздействието на алкохола. Кая Кларк (Дейзи Едгар-Джоунс) е най-малката от всички, само че по някаква причина взема решение да остане при татко си (Гарет Дилахънт), тъй като усеща едно необяснимо увлечение към мочурищата, в които живее. Десетина години по-късно е упрекната в убийството на млад мъж, с който има любовта връзка, само че едвам тогава жителите на дребния град Баркли Кав схващат, че тя не е просто „ Момичето от мочурищата “, както я назовават през всичките тези години.
Това се оказва първият филм на режисьора Оливия Нюман, предопределен за огромен екран. Останах откровено сюрпризиран от работата ѝ, тъй като е извадила максимума от съвсем всичките си основни герои, като даже е направила по този начин, че мочурището да е един самобитен персонаж, който не стои просто за декор на събитията. Книгата на Дилия Оуенс сигурно е имала потребност тъкмо от вероятността на жена, която не желае непременно да прокарва идеалите си, а умее да преразказва истории. От много време не бях виждал мощен женски облик, макар и поради всичките си недостатъци.
Снимка: Alexandra Film
Дейзи Едгар-Джоунс пък на собствен ред сграбчва опцията и трансформира ролята в своя. 24-годишната лондончанка също прави първата си поява на огромен екран, само че съм уверен, че това няма да ѝ е за последно. Тя съумя да ме накара дотам да ѝ съчувствува, че в най-трудните ѝ моменти вътрешно съм скандирал за нея. Веднъж даже замахнах с утопичен камък дружно с нея, само че за благополучие в киносалона беше мрачно и хората не повикаха защитата.
Имам някои рецензии обаче към Тейлър Джон Смит в ролята на Тейт Уокър. Просто това момче ми пристигна прекомерно лоен в един миг. Няма нищо неприятно човек да обича и почита дамите, само че по едно време ти излиза наяве, че е прекомерно излъскан облик, както би подхождало изцяло в книгата, само че стои малко неубедително на екрана. Не съм сигурен дали това се дължи на неговата липса на еднаквост или е проблем на сюжета, само че и в двата случая ми идваха някои обидни думи на мозъка по негов адрес.
Много повече ми хареса Харис Дикинсън в облика на Чейс Андрюс. Той изцяло е схванал потребността от прибавяне на щипка натурализъм в персонажа си, тъй като другояче рискува да попадне в някакъв стандарт, който незабавно би му лепнал етикет в очите на фена. Във кино лентата обаче те кара да се замислиш на моменти - харесваш ли го, не го ли харесваш и т. н. Адмирации, момче! Все едно гледах един актуален прочит на Гастон от приказката за „ Красавицата и звяра “.
Интересно решение бе, че дребното по-популярни артисти в „ Където пеят раците “ получиха второстепенни функции. Дейвид Стратайрн, Микаел Хайт и Гарет Дилахънт бяха от основно значение за историята, само че с голям финес не откраднаха светлината от прожекторите към себе си, а се постараха, с цел да допринесат за цялостия облик на основните герои.
Държа да похваля и децата във кино лентата - Джоджо Реджина, Люк Дейвид Блъм, Блу Кларк и Уил Бъндън, тъй като си проличава, че в околните години може да се чака доста от тях. Всички огромни режисьори и продуценти са безапелационни, че най-трудно се работи с деца, само че наподобява, че тук тези малчугани са улеснили оптимално екипа към себе си. Или най-малко по този начин наподобява, с цел да може крайният резултат да е този, който виждаме.
Напоследък рядко ми се отдава опция да се порадвам на един логичен сюжет, събран в границите на малко повече от два часа. Все едно най-хубавите сценаристи към този момент работят единствено в малкия екран, а за киното остават тези, които имат да показват планове за точки във висшето си обучение. „ Където пеят раците “ е основан на литературна творба, както към този момент споделих, само че съм сигурен, че филмът ще построи своята еднаквост с времето. Едва ли ще препълни киносалоните в края на лятото, само че съм подготвен да се обзаложа, че ще е заглавие, към което хората ще се връщат на драго сърце, както на стрийминг платформите, по този начин и когато пристигна време родните малките екрани да го излъчат.
Оценката ми за кино лентата е 9/10. Съветвам всички български продуценти, режисьори, сценаристи, артисти, оператори и сие да седнат, да го изгледат и да видят, че положително кино може да се прави и без стотици милиони, държавни дотации, продуктово позициониране и т. н. „ Където пеят раците “ е все едно български филм, но че добър.
Адаптацията по романа на Дилия Оуенс ни води в Северна Каролина в средата на предишния век, където едно момиче е изоставено от фамилията си, с помощта на бащата, който малтретира майката и всичките си деца под въздействието на алкохола. Кая Кларк (Дейзи Едгар-Джоунс) е най-малката от всички, само че по някаква причина взема решение да остане при татко си (Гарет Дилахънт), тъй като усеща едно необяснимо увлечение към мочурищата, в които живее. Десетина години по-късно е упрекната в убийството на млад мъж, с който има любовта връзка, само че едвам тогава жителите на дребния град Баркли Кав схващат, че тя не е просто „ Момичето от мочурищата “, както я назовават през всичките тези години.
Това се оказва първият филм на режисьора Оливия Нюман, предопределен за огромен екран. Останах откровено сюрпризиран от работата ѝ, тъй като е извадила максимума от съвсем всичките си основни герои, като даже е направила по този начин, че мочурището да е един самобитен персонаж, който не стои просто за декор на събитията. Книгата на Дилия Оуенс сигурно е имала потребност тъкмо от вероятността на жена, която не желае непременно да прокарва идеалите си, а умее да преразказва истории. От много време не бях виждал мощен женски облик, макар и поради всичките си недостатъци.
Снимка: Alexandra Film
Дейзи Едгар-Джоунс пък на собствен ред сграбчва опцията и трансформира ролята в своя. 24-годишната лондончанка също прави първата си поява на огромен екран, само че съм уверен, че това няма да ѝ е за последно. Тя съумя да ме накара дотам да ѝ съчувствува, че в най-трудните ѝ моменти вътрешно съм скандирал за нея. Веднъж даже замахнах с утопичен камък дружно с нея, само че за благополучие в киносалона беше мрачно и хората не повикаха защитата.
Имам някои рецензии обаче към Тейлър Джон Смит в ролята на Тейт Уокър. Просто това момче ми пристигна прекомерно лоен в един миг. Няма нищо неприятно човек да обича и почита дамите, само че по едно време ти излиза наяве, че е прекомерно излъскан облик, както би подхождало изцяло в книгата, само че стои малко неубедително на екрана. Не съм сигурен дали това се дължи на неговата липса на еднаквост или е проблем на сюжета, само че и в двата случая ми идваха някои обидни думи на мозъка по негов адрес.
Много повече ми хареса Харис Дикинсън в облика на Чейс Андрюс. Той изцяло е схванал потребността от прибавяне на щипка натурализъм в персонажа си, тъй като другояче рискува да попадне в някакъв стандарт, който незабавно би му лепнал етикет в очите на фена. Във кино лентата обаче те кара да се замислиш на моменти - харесваш ли го, не го ли харесваш и т. н. Адмирации, момче! Все едно гледах един актуален прочит на Гастон от приказката за „ Красавицата и звяра “.
Интересно решение бе, че дребното по-популярни артисти в „ Където пеят раците “ получиха второстепенни функции. Дейвид Стратайрн, Микаел Хайт и Гарет Дилахънт бяха от основно значение за историята, само че с голям финес не откраднаха светлината от прожекторите към себе си, а се постараха, с цел да допринесат за цялостия облик на основните герои.
Държа да похваля и децата във кино лентата - Джоджо Реджина, Люк Дейвид Блъм, Блу Кларк и Уил Бъндън, тъй като си проличава, че в околните години може да се чака доста от тях. Всички огромни режисьори и продуценти са безапелационни, че най-трудно се работи с деца, само че наподобява, че тук тези малчугани са улеснили оптимално екипа към себе си. Или най-малко по този начин наподобява, с цел да може крайният резултат да е този, който виждаме.
Напоследък рядко ми се отдава опция да се порадвам на един логичен сюжет, събран в границите на малко повече от два часа. Все едно най-хубавите сценаристи към този момент работят единствено в малкия екран, а за киното остават тези, които имат да показват планове за точки във висшето си обучение. „ Където пеят раците “ е основан на литературна творба, както към този момент споделих, само че съм сигурен, че филмът ще построи своята еднаквост с времето. Едва ли ще препълни киносалоните в края на лятото, само че съм подготвен да се обзаложа, че ще е заглавие, към което хората ще се връщат на драго сърце, както на стрийминг платформите, по този начин и когато пристигна време родните малките екрани да го излъчат.
Оценката ми за кино лентата е 9/10. Съветвам всички български продуценти, режисьори, сценаристи, артисти, оператори и сие да седнат, да го изгледат и да видят, че положително кино може да се прави и без стотици милиони, държавни дотации, продуктово позициониране и т. н. „ Където пеят раците “ е все едно български филм, но че добър.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ