Защо Господ измислил оградите и есента: разказ-шега от Здравка Евтимова
- Хубави масловки сложих, осем буркана – разгласи Захария, само че устата й искаше да изрече напълно друго нещо. Зеленикавите й очи, диви гущери, изпълзели от обрасналия с коприва дол, обрулиха лицето на мъжа. – Петре, подготвила съм доста мощно средство против крадци - Въздухът към очите й позеленя, по-зъл от копривата. – Всеки път като се навърташ към къщата ми, нещо изчезва. Двайсет часа мариновах гъбите. Миналия път ми изчезнаха компотите с череши.
Мъжът поде с глас, по-тънък от вятъра:
– Всичко, което има костилка, не ме интересува, дърта билкарке.
- Не дърта билкарка, а най-хубавата дърта билкарка в Радомир - сряза го дамата. – Младата бръснарка ми се похвали, че си я черпил с моя компот и си я предиздвикал да пристигна при мене, с цел да се похвали – думите на Захария бяха тъмни и тежки подкови. – Не ме принуждавай да пущам ток по оградата. Относно гъбите… Ти знаеш, Петре, за всяка отрова има противоотрова, и аз, дъртата билкарка, я имам.
- Значи са в мазето, гъбките? – мъжът се засмя. – Умът ти се клати като развален зъб, Захарийо. Оградата е бонбонче за мене.
Зелените очи на дамата се заровиха в лицето му.
- Иди си набави лек за корем – нещо пропадна в гласа й, нещо като огромната дупка посред площада пред кметството. Жената си потегли, само че индивидът, който не обичаше череши, висок, мрачен и тъничък, я настигна с една крачка.
- Сега ще ти опиша една история за оградите и за Господа. Дано налея нещо в клеясалата ти глава.
- Щом и ти заприказва за Господ, от змиите ще почнат да доят мляко – обърна му тил остарялата.
- Само една змия знае какво може да се издои от другите змии – рече тънкият като лисича диря мъж. - Ето ти в този момент историята за оградите. Няма ли да черпиш по едно кафе?
- Кафе? – отсече дамата. – Имам газов пищов.
- Слушай, билкарке – мъжът се изпъна и продължи: - Преди милион години никой не знаел по какъв начин се вършат огради, само че имало доста камъни на земята. Хората почнали да ги натрупат един върху различен, с цел да погледнат в къщата на Бог. Как по този начин той има къща, пък ние нямаме, за какво толкоз камънак е изхвърлил на земята, няма ли еволюция за тая работа? Зима идва, за какво не е докарал въглищни находища покрай нас, че и ние бял ден да забележим? - Петър си пое мирис и продължи да разплита кълбото на усуканата история: - Първобитните хорица почнали да натрупат камъните, които вселената била изсипала там, дето трябвало да изсипе ястие и берекет. Натрупал се един голям рид, след това цяла планина, голям небостъргач от камъни, само че първобитните диваци не преставали, и продължавали да влачат. Та и ти като тях, Захарийо.
- Недей по разум да се надбягваш с мене, Петре, ще затънеш – засече го билкарката, само че очите й се поукротиха. – И какво станало след това?
Дългият тъничък господин се изпъчи още повече, изхвърли: „ Значи ти е забавно, дъртушке? “ и тъй като зелените очи го изоставиха и загледаха настрана, той побърза да продължи:
- Ай да му се не види - възкликнал Господ. - Не стига, че направих тези хора, дадох им самун в ръцете, а те желаят в къщата да ми влязат, камъните да хвърлят в градината ми. После може някой да каже, че и Господ не съм, толкова нахални същества са еволюирали до момента.
- Ти си наследник на най-нахалните – вметна старата билкарка.
- Ако ме прекъснеш още веднъж, нищо повече няма да ти обадя – закани се слабоватият, само че все пак думите взеха да се леят още по-гъсто от устата му. – Седнал Господ да мисли и разсъждава какво да направи с наглите индивиди, който самичък от нямане що да прави основал, и внезапно му пристигнала концепцията да спусне на земята – през днешния ден споделяме „ да извърши промени “ - та изпратил той на земята дружно с дъжда думите „ мой, моя, мое ”. Така за една нощ дивите първобитни видове се очовечили. Господ слязъл в София при тях и споделил:
- Гледайте, люде – след което почнал да реди камъни един върху различен и построил първата в света каменна ограда.
- Хитро – призна Захария. – Тази история стартира да ми харесва. Откъде я открадна?
- Ти познаваш отровите, тъй като си отровна, аз зная истории, тъй като историята ще ме запомни – съобщи Петър. – Както и да е. Оградата Господна била яка и здрава, мощна и превъзходна. Първобитните приятели се почесали по първобитните глави и нали към този момент знаели какво е „ мой, моя, мое “, всеки тръгнал да граби камъни. Първо влачели с ръце, след това измислили торбите, колелото, лодките, корабите, самолета, ракетите и по този начин нататък - вдигали огради до небето, с цел да се разграничават от останалите, по-елементарни приятели и никой не можел - даже положителният Господ - да ги спре. И гибелта не смогвала да озапти класово осъзналия се народ. За две седмици изчезнала планината камъни, които хората струпали, с цел да се изкатерят до къщата на Бога и да го питат за какво той има къща, а те се бъхтят и се тикат в тъмни пещери - кьорава ли е вселената, за какво не се раздвижи да им даде самун и зрелища, а еволюцията единствено на Него, на Господ, му е подхвърлила самун и зрелища? Не е ли това явен спор на ползи! Всеки грабел камъни, огради зидал и се биел за всяко парче чакъл.
От купчината, гигантска като хотел „ Парадайс “, нищо не останало - даже хлътналост в полето. Земята се разделила на оградени парцели; всеки, още като се родял, търсел камък да се огражда от другите приятели и по този начин нататък. Та и твоят имот е от това време, с твоята ограда, по която ще пускаш електрически ток, Захарийо!
- Ще пусна неотложно – отсече най-вещата билкарка на Радомир. – Историята си я бива. Тоя, от който си я откраднал, несъмнено е бил интелигентен човек.
- Хайде на бас, че самичък я измислих! Заради оградите – най-гениалното откритие на Господ - земята е такава и до през днешния ден. Едни имат изби с компоти и осем буркана с масловки, а други крадат. Хайде, сбогом, билкарке. Много обичам мариновани гъбки. Чао.
Беше към два часа следобяд, студът сви в менгемето си градчето, народът се изпокри, облаци се разхождаха, мощни и тежки, същинските началници на небето, от слънце нямаше помен, само че това е то, есента не дава пояснения никому. Постила улиците с листа, да й бъде меко на петите, до момента в който си отива от Радомир. В оранжевата къща, изпъчила се като петле в средата на двора – по оградата към момента не беше пуснат електрически ток, само че до портата върху кутия за обувки бе написано с печатни букви „ Захария – билки “ - бе настанала блъсканица.
Билкарката, едра и мощна, сновеше в двора дружно с есента.
- Масловките ми! Маринованите ми масловки! – редеше дамата, освен това напълно не безшумно, тъй като се демонстрираха няколко съседки и се заеха да я заливат със съчувствени въпроси: „ Окрадоха ли те, блага? Боже благи, отново! Как? Виж каква ограда подвигна, за знамение и приказ! Нагли и долни! “
– Задигнаха ми всичките бурканчета с гъби! – сподели билкарката, само че очите й, бездънни като оня дол с копривата, не светеха безшумно като поле, обточено със скреж, а жилеха. – Захарийке? – удивиха се съседките, които познаваха обичая на тия дълбоки очи. – Какво си наумила?
То стана незабавно доста ясно какво беше сторила остарялата. По улицата, потънала до бордюрите в есен и окапали листа, тичаше мъж, тъничък като вълчи писък. Петър. Той едвам съумя да се добере до кутията за обувки с надпис „ Захария- билки “.
- Боже, разстройство, боже боли! - едвам съумя да обади мъжът. – Свърших се!
Захария нито помръдваше, нито го поглеждаше.
Беше толкоз студено, че нито едно бездомно куче не се виждаше по улицата. Мъжът клечеше пред остарялата билкарка, огънат като парче ръждива тел.
- Захарийо…- индивидът се сви на червей, гърбът му се спусна като камък и падна на улицата. – Дай нещо. Лек. Дай!
Старата не го погледна.
- Боли!
Старата постепенно разгъна някаква бяла забрадка, измъкна баничка и стартира да яде.
- Няма да извършвам кражба гъбите… нито компотите…няма да минавам около къщата ти…моля те! – устните на огромния Петър се огънаха, като че ли ги бе попарила слана.
Жената умерено изяде баничката, избърса уста с хартията.
- Моля те… Моля те!
Кафявата ръка на дамата, здрава като антидот против мариновани гъби, измъкна от джоба на якето едно бирено шише, цялостно с нещо гадно и зелено.
– Пий.. Половин кафена чаша. – Зелените очи изпълзяха от оня злобен дол и светнаха някак изключително. – Петре, когато Господ измислил оградите, измислил и есента. Само през есента човек става по-голям от оградите и даже апаш да е, се научава да споделя „ апелирам те “.
Мъжът поде с глас, по-тънък от вятъра:
– Всичко, което има костилка, не ме интересува, дърта билкарке.
- Не дърта билкарка, а най-хубавата дърта билкарка в Радомир - сряза го дамата. – Младата бръснарка ми се похвали, че си я черпил с моя компот и си я предиздвикал да пристигна при мене, с цел да се похвали – думите на Захария бяха тъмни и тежки подкови. – Не ме принуждавай да пущам ток по оградата. Относно гъбите… Ти знаеш, Петре, за всяка отрова има противоотрова, и аз, дъртата билкарка, я имам.
- Значи са в мазето, гъбките? – мъжът се засмя. – Умът ти се клати като развален зъб, Захарийо. Оградата е бонбонче за мене.
Зелените очи на дамата се заровиха в лицето му.
- Иди си набави лек за корем – нещо пропадна в гласа й, нещо като огромната дупка посред площада пред кметството. Жената си потегли, само че индивидът, който не обичаше череши, висок, мрачен и тъничък, я настигна с една крачка.
- Сега ще ти опиша една история за оградите и за Господа. Дано налея нещо в клеясалата ти глава.
- Щом и ти заприказва за Господ, от змиите ще почнат да доят мляко – обърна му тил остарялата.
- Само една змия знае какво може да се издои от другите змии – рече тънкият като лисича диря мъж. - Ето ти в този момент историята за оградите. Няма ли да черпиш по едно кафе?
- Кафе? – отсече дамата. – Имам газов пищов.
- Слушай, билкарке – мъжът се изпъна и продължи: - Преди милион години никой не знаел по какъв начин се вършат огради, само че имало доста камъни на земята. Хората почнали да ги натрупат един върху различен, с цел да погледнат в къщата на Бог. Как по този начин той има къща, пък ние нямаме, за какво толкоз камънак е изхвърлил на земята, няма ли еволюция за тая работа? Зима идва, за какво не е докарал въглищни находища покрай нас, че и ние бял ден да забележим? - Петър си пое мирис и продължи да разплита кълбото на усуканата история: - Първобитните хорица почнали да натрупат камъните, които вселената била изсипала там, дето трябвало да изсипе ястие и берекет. Натрупал се един голям рид, след това цяла планина, голям небостъргач от камъни, само че първобитните диваци не преставали, и продължавали да влачат. Та и ти като тях, Захарийо.
- Недей по разум да се надбягваш с мене, Петре, ще затънеш – засече го билкарката, само че очите й се поукротиха. – И какво станало след това?
Дългият тъничък господин се изпъчи още повече, изхвърли: „ Значи ти е забавно, дъртушке? “ и тъй като зелените очи го изоставиха и загледаха настрана, той побърза да продължи:
- Ай да му се не види - възкликнал Господ. - Не стига, че направих тези хора, дадох им самун в ръцете, а те желаят в къщата да ми влязат, камъните да хвърлят в градината ми. После може някой да каже, че и Господ не съм, толкова нахални същества са еволюирали до момента.
- Ти си наследник на най-нахалните – вметна старата билкарка.
- Ако ме прекъснеш още веднъж, нищо повече няма да ти обадя – закани се слабоватият, само че все пак думите взеха да се леят още по-гъсто от устата му. – Седнал Господ да мисли и разсъждава какво да направи с наглите индивиди, който самичък от нямане що да прави основал, и внезапно му пристигнала концепцията да спусне на земята – през днешния ден споделяме „ да извърши промени “ - та изпратил той на земята дружно с дъжда думите „ мой, моя, мое ”. Така за една нощ дивите първобитни видове се очовечили. Господ слязъл в София при тях и споделил:
- Гледайте, люде – след което почнал да реди камъни един върху различен и построил първата в света каменна ограда.
- Хитро – призна Захария. – Тази история стартира да ми харесва. Откъде я открадна?
- Ти познаваш отровите, тъй като си отровна, аз зная истории, тъй като историята ще ме запомни – съобщи Петър. – Както и да е. Оградата Господна била яка и здрава, мощна и превъзходна. Първобитните приятели се почесали по първобитните глави и нали към този момент знаели какво е „ мой, моя, мое “, всеки тръгнал да граби камъни. Първо влачели с ръце, след това измислили торбите, колелото, лодките, корабите, самолета, ракетите и по този начин нататък - вдигали огради до небето, с цел да се разграничават от останалите, по-елементарни приятели и никой не можел - даже положителният Господ - да ги спре. И гибелта не смогвала да озапти класово осъзналия се народ. За две седмици изчезнала планината камъни, които хората струпали, с цел да се изкатерят до къщата на Бога и да го питат за какво той има къща, а те се бъхтят и се тикат в тъмни пещери - кьорава ли е вселената, за какво не се раздвижи да им даде самун и зрелища, а еволюцията единствено на Него, на Господ, му е подхвърлила самун и зрелища? Не е ли това явен спор на ползи! Всеки грабел камъни, огради зидал и се биел за всяко парче чакъл.
От купчината, гигантска като хотел „ Парадайс “, нищо не останало - даже хлътналост в полето. Земята се разделила на оградени парцели; всеки, още като се родял, търсел камък да се огражда от другите приятели и по този начин нататък. Та и твоят имот е от това време, с твоята ограда, по която ще пускаш електрически ток, Захарийо!
- Ще пусна неотложно – отсече най-вещата билкарка на Радомир. – Историята си я бива. Тоя, от който си я откраднал, несъмнено е бил интелигентен човек.
- Хайде на бас, че самичък я измислих! Заради оградите – най-гениалното откритие на Господ - земята е такава и до през днешния ден. Едни имат изби с компоти и осем буркана с масловки, а други крадат. Хайде, сбогом, билкарке. Много обичам мариновани гъбки. Чао.
Беше към два часа следобяд, студът сви в менгемето си градчето, народът се изпокри, облаци се разхождаха, мощни и тежки, същинските началници на небето, от слънце нямаше помен, само че това е то, есента не дава пояснения никому. Постила улиците с листа, да й бъде меко на петите, до момента в който си отива от Радомир. В оранжевата къща, изпъчила се като петле в средата на двора – по оградата към момента не беше пуснат електрически ток, само че до портата върху кутия за обувки бе написано с печатни букви „ Захария – билки “ - бе настанала блъсканица.
Билкарката, едра и мощна, сновеше в двора дружно с есента.
- Масловките ми! Маринованите ми масловки! – редеше дамата, освен това напълно не безшумно, тъй като се демонстрираха няколко съседки и се заеха да я заливат със съчувствени въпроси: „ Окрадоха ли те, блага? Боже благи, отново! Как? Виж каква ограда подвигна, за знамение и приказ! Нагли и долни! “
– Задигнаха ми всичките бурканчета с гъби! – сподели билкарката, само че очите й, бездънни като оня дол с копривата, не светеха безшумно като поле, обточено със скреж, а жилеха. – Захарийке? – удивиха се съседките, които познаваха обичая на тия дълбоки очи. – Какво си наумила?
То стана незабавно доста ясно какво беше сторила остарялата. По улицата, потънала до бордюрите в есен и окапали листа, тичаше мъж, тъничък като вълчи писък. Петър. Той едвам съумя да се добере до кутията за обувки с надпис „ Захария- билки “.
- Боже, разстройство, боже боли! - едвам съумя да обади мъжът. – Свърших се!
Захария нито помръдваше, нито го поглеждаше.
Беше толкоз студено, че нито едно бездомно куче не се виждаше по улицата. Мъжът клечеше пред остарялата билкарка, огънат като парче ръждива тел.
- Захарийо…- индивидът се сви на червей, гърбът му се спусна като камък и падна на улицата. – Дай нещо. Лек. Дай!
Старата не го погледна.
- Боли!
Старата постепенно разгъна някаква бяла забрадка, измъкна баничка и стартира да яде.
- Няма да извършвам кражба гъбите… нито компотите…няма да минавам около къщата ти…моля те! – устните на огромния Петър се огънаха, като че ли ги бе попарила слана.
Жената умерено изяде баничката, избърса уста с хартията.
- Моля те… Моля те!
Кафявата ръка на дамата, здрава като антидот против мариновани гъби, измъкна от джоба на якето едно бирено шише, цялостно с нещо гадно и зелено.
– Пий.. Половин кафена чаша. – Зелените очи изпълзяха от оня злобен дол и светнаха някак изключително. – Петре, когато Господ измислил оградите, измислил и есента. Само през есента човек става по-голям от оградите и даже апаш да е, се научава да споделя „ апелирам те “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ