Христо Радевски е български поет, публицист, мемоарист, сатирик, автор на

Христо Радевски е български стихотворец, журналист, мемоарист, сатирик, създател на творби за деца и преводач на съветска класическа лирика. Роден е в село Белиш, Троянско, на 10 октомври 1903 година След 9 септември 1944 година е редактор на културния отдел на в. „ Работническо дело ” и основен редактор на в. „ Литературен фронт ”. От 1945 до 1948 година е културен консултант в българското посолство в Москва. Председател на Съюза на българските писатели. В първите си стихосбирки се демонстрира като надарен последовател на Христо Смирненски. За литературната си и социална активност е интерниран и два пъти попада в пандиза по Закона за отбрана на страната.

От есето му за равнодушието, издадено през 1988г.в сборника „ Човешкият дълг “ ще разберете, че в обществената ни реалност нищо не се е трансформирало за близо 30 години.

Щом е належащо да се приказва за равнодушието – значи то съществува в нашия обичай. А съществуването на сходен леден нарцисизъм в обществото е рискова болест. Болест, която се усеща, която гнети и която би трябвало да се лекува.

Като всяка нравствена болест, като всеки недостатък, равнодушието е прекомерно разнообразно и постоянно прекомерно неуловимо. И по тази причина е доста по-зловещо и нездравословно от явната клюка, от бруталната неправда и от всякакви други безобразия.

То унищожава хората с привидната си бездейност и като че ли добрина. Трудно можеш да обвиниш равнодушния или равнодушните, че са ти предизвикали някакво зло, че са те злепоставили, ощетили или оскърбили с нещо. Те в най-лошия случай ще ти кажат, че нямат отношение към твоята неволя. Но за някаква нарочност – боже, опази! – не са си и помисляли.

Един мой прочут постоянно споделя: „ Важното е да не правиш неприятно на хората. “ И с тази своя егоистична философия той мисли, че е доста добър. Защото в действителност не се занимава с интриги и клюки. Дори не приказва остро против хорските действия и обстоятелства, от които другите се възмущават. Той счита своето безразличие за огромна човешка добродетел.

Хората са, несъмнено, разнообразни по характер, по темперамент, по вродени пристрастености и по образование. И не може да се желае от всички да бъдат еднообразно дейни в връзките си с другите и еднообразно причастни към хорските безредици. Особено към нещастията им.

Има натури, родени със самарянски дух, които мъчително одобряват оскърбителното състояние на индивида. И безусловно реагират – с риск да си изпатят. Това са противоположностите на равнодушието. Такива натури постоянно затъват в това безразличие като в мочурище.

Но тук не става въпрос за такива хора, които във всяко общество са съществували и които не вършат публичната температура. Става въпрос за всеобщо обработване на непоносимост към равнодушието, което е всеобщо събитие. Иначе нямаше да бъде рисково.

А с това събитие се сблъскваме всеки ден. То витае из институциите като оптимален климат за бюрокрацията, усилва нервната атмосфера из магазините, насърчава уличните кавги и внася безчувственост в фамилиите и другарските връзки. И като се съберат всички прояви на това умъртвяващо събитие – от най-драстичните до най-незабележимите, - резултатът в публичния климат е онази безчувственост, която пречи на естествения напредък.

Маяковски има прочувствено стихотворение, озаглавено „ Хубаво отношение към конете “. Разправя се в това стихотворение по какъв начин на улицата отпаднал изтощен кон. Разни наконтени хъшлаци почнали да се забавляват с него. Поетът тогава се доближил до нещастното животно, вижда сълзи в очите му и почва да му приказва умилни думи. Казва му, че всеки от нас е по собствен метод кон и че тия, дето му се подиграват, не са по-достойни от него. И остарелият кон, като че ли схванал думите му, станал и ободрен тръгнал по работата си. И даже му се сторило, че е младо конче и че си коства да живееш и работиш.

Не е мъчно да се разбере концепцията на поета: какво голямо, витално, от време на време съдбоносно значение има вниманието на индивида, какъв брой доста може в нещастието да направи едно съчувствие, една топла одобрителна дума.

Какво пречи на бюрократа да приема в точния момент жителите и да ги отрежда в техните претенции – вместо да протака работите им? Или пък, в случай че не може да извърши това, което службата го задължава – общително да им изясни по какви аргументи се затруднява услугата, вместо да се крие от тях, да ги разкарва от ден дневно, да ги посреща и отпраща студено или напряко да ги ругае?

Пречат му постепенният табиет към удобството, последователното освобождение от непотребен труд, постепенната загуба на възприятието за дълг и угасналото неспокойствие за хората. А там, дето няма неспокойствие за индивида – настанява се равнодушието.

Защо постоянно чиновниците в магазините стоят като истукани пред купувача и няма да го запитат за какво е влезнал в магазина, в случай че той не ги помоли за услугата, за която е пристигнал? И за какво постоянно имаш възприятие, че приказваш на глухонеми, когато в действителност те си приказват между тях и влезлият покупател за тях е някакво досадно събитие? Какво им пречи да те посрещнат общително и в случай че не могат незабавно да ти услужат – да ти се извинят, че ще би трябвало да почакаш. И да не се скъпят по този начин на думите, когато им искаш пояснение за някои артикули.

Пречи им освен неналичието на образование и умелост в работата, само че основно равнодушието към хората. У доста от тези чиновници се е загнездило самочувствието, че магазините и службите, които заемат, са основани не за облекчение на купувачите, а за тяхна лична полза. И с течение на времето самите те не виждат по какъв начин стават равнодушни. А тяхното безразличие трови близките.

Често в трамваите, в тролеите или на улицата става скандал, някого наскърбяват. А огромната част от пасажерите или минувачите гледат на драго сърце, омерзение или равнодушно отминават.

Но равнодушието не върви по хората единствено по себе си. То мъчно може да се отдели от другите пороци и положения на индивида. И основно – от средата, в която човек живее. Мисля, че хората не се раждат равнодушни, въпреки да идват на света с всякакви наследени особености. Равнодушието идва след това, с възпитанието, със обществената атмосфера, в която човек живее, и с факторите, с които се сблъсква в живота си и които дефинират държанието му.

Бюрократът не сяда в канцеларията си до служебното бюро като бюрократ и безучастен човек още с назначението му там. После, в процеса на служенето си, когато се сблъсква с всякакви други служебни инстанции и публични фактори, става бюрократ и безучастен човек. Или заради обезсърчение, че работите не могат да се оправят, или заради последователното усмиряване, самолюбуване и самочувствие, което се дължи на неналичието на непрекъснат надзор над работата и държанието му. Липсата на обществена отговорност за делата му. И той си основава към този момент егоистична философия на равнодушието. У него е изтляло вълнението за хората. Той е честен труп.

Почти същото взаимоотношение с околната социална среда имаме и при равнодушието в магазините и другите публични заведения и институции. Тези равнодушни хора, преди да са станали такива, са срещали безразличие към себе си и вероятно нееднократно са си казвали: щом за мене никой не се тревожи, за какво аз ще се безпокоя за другите? Така се основава свързан съд на публичните връзки – система на равнодушието, която не може да култивира нищо друго с изключение на безразличие.

Равнодушието е недостатък, който и с това е заплашителен, че самичък по себе си юридически не е обвиняем. Той даже самичък по себе си рядко съществува. Има такива официално почтени хора, изпълнителни в работата си, учтиви и въпреки всичко морално изхабени, равнодушни. Но те са малко. В множеството случаи равнодушието е обвързвано с бюрократизма, със застраховката да не сбъркаш и с всякакви кариеристични подбуди.

Равнодушният постоянно дири и намира опрощение за своя нарцисизъм в обективните условия, които без подозрение съществуват. За тях стана дума доскоро. И тези условия подхранват неговото безразличие. С обективните условия можем да си разбираем равнодушието, само че не да го оправдаем. Както можем да разбираем престъпното закононарушение, чието наказване по закона изцяло утвърждаваме.

И така, откакто сме определили диагнозата за заболяването и аргументите за нейната поява, би трябвало да определим и методите за лекуването й. Ако желаеме в действителност да се оправим с тази страшна социална болест, наречена безразличие, би трябвало самоуверено да я проучваме и да стигнем до нейните корени. И оттова – от корените, т.е. от първопричината – да почнем лекуването. Защото таман тоя недостатък е най-невидимият и най-опасен съдружник на всички останали пороци.

Снимки: bgstoryteller.co, literaturensviat.com