Алпинистът Младен Данков пред „Труд“: Боян не можеше да подцени връх
Хималайската корона беше по силите на Съни
За Боян Петров – Съни и планината, която никой не може да покори споделя алпинистът Младен Данков. Двамата дружно потеглят през 2014 година за офанзива на К2, Канчендзьонга и Броуд Пик. Минаваме нагледно по стъпките на Боян към великата му цел да направи Хималайската корона. Какво е да се подготвяш за осемхилядници и по какъв начин прекарваш даже един час под върха с Боян. Кога идва страхът и по кое време се чувстваш благополучен. За всичко това единствено за „ Труд “ и на „ ти “ споделя Младен, който е измежду малцината дръзнали да катерят дружно с най-хубавия ни планинар, който изчезна под връх Шиша Пангма.
– Младене, в едно от последните си изявленията Боян Петров споделя, че не му се рискува толкоз, към този момент желае да се връща у дома. С тази мисъл ли потегли той за Китай в края на април?
– Боян беше доста съответен. В никакъв случай това, което се случи с него, не е било случай в резултат на височината, т.е. височинна болест, мозъчен отток и по този начин нататък. За страдание това е извънредно неподходяща среда, ние просто нямаме работа там. Той си беше сложил голяма цел да ги изкачи всичките върхове и човек се изморява. Смъртта или рискът от травми, от произшествия е непрестанно съпътстващ. По тази причина е напрежение и за близки, за другари и за самия него. Може би от тази позиция е желал да свършат по-бързо и да се прибере да си почине.
– Твърде амбициозно ли е да искаш да изкачих 14-те осемхилядника за малко врече, когато си толкоз добре квалифициран планинар, какъвто е Боян Петров?
– Амбициозно е, само че безусловно му беше по силите. Факт е, че той качи най-трудните върхове, оставаше му Еверест, най-високият. Качи К2 (8611 м), качи Кангчендзьонга (8586 м), Нанга Парбат (8126 м), Анапурна (8091 м). Последният е не толкоз прочут връх, само че с най-голяма смъртност. Той беше минал огромната част от пътя към тези 14 върха. Няма по какъв начин да нямаш упоритост и да тръгнеш към такова начинание, и инцидентно да ги изкачиш. Амбицията е голяма. Испанецът Карлос Сория на 70 години желае да ги направи всичките от короната. Уникални хора са това.
– Може ли Боян да е подценил най-ниския от осемхилядниците Шиша Пангма?
– Боян не може да подцени връх. Но в един миг има неща, които са по-силни. Ули Щек, един от най-бързите алпинисти, който изстреля височинния алпинизъм на такива равнища със скорости изкачвания и така нататък, почина при опит за нанагорнище на Еверест, само че на прилежащ връх, до момента в който аклиматизира, и никой не разбра. Той имаше скорости върхове на Матерхорн и Айгер – за два часа и нещо ги изкачи. Има феноменални хора. Но не става въпрос за подценяване. Боян знаеше доста добре какво прави. Няма гаранция, че и тук у нас няма да се случи нещо такова – тази зима почина момиче в Пирин при лавина. След като веднъж стане нещо, всеки може да тръгне да търси неточности, само че най-много въпросът е за какво си там. Ако не си планината, под върха, няма да ти се случи нищо такова. Стоиш си у вас, гледаш си телевизия, хайтиш си зад компютъра.
– Ти си един от дребното хора, които са се катерили с Боян, разкажи ни какво е?
– Трудно е. Първо е доста бърз. Когато бяхме дружно на Броуд Пик (8047 м), аз общо взето бях в ролята на догонващ непрекъснато. Той хвърчеше нагоре. По принцип с една експедиция, като застанеш на 5000 метра, дремеш в една мърлява палатка, ядеш друга храна, тогава излизаш отвън комфорта си. Започваш да се изнервяш малко или доста. Аз с Боян в никакъв случай не съм имал проблем. Било е умерено, с безгрижни диалози. Той си пишеше постоянно в един дневник.
– Откъде е тази мощ в Боян?
– Ето това е въпросът. Тия хора като него не можем да ги разберем. Отново си говорихме преди този диалог – два пъти рак, диабет, две произшествия, настрана преди години, доколкото знам, не е бил признат в експедиция до Еверест поради здравословни проблеми. Това всичкото те мачка. Трябва да имаш в действителност голяма упоритост и сърце да ги направиш тези върхове, даже единствено един връх да качиш. При моята първа експедиция до Чо Ою (8201 м) споделих просто не, това не е моят спорт, връщам се – това не е за мене. Обаче след това отново идва желанието.
– Откога се занимаваш с алпинизъм?
– В целия ми умишлен живот сякаш се занимавам с това. Но по-сериозно след 2000 година, тогава бавно ескалираха нещата. Първо трекинги, след това дребна алпинизъм, след това повече алпинизъм, след това височинен алпинизъм и прочие Така че последните 18 години с това се занимавам.
– Какво е да бъдеш под върха и да се подготвяш да го качиш?
– Отиваш на базов лагер и започваш да аклиматизираш. Понякога това трае и месеци. Отиваш там и започваш да извършваш една рутинна работа – излизане във височина, спане на високо, слизане в ниското, отново отмора, отново излизане на още по-високо…Тоест организмът би трябвало да привикне на тази липса на О2, с ниското налягане там. Това е дълга рутинна работа с тежки облекла, обувки, котки. Движиш по един и същи маршрут, от време на време по няколко пъти в границите на две-три седмици. Това душевен те натиска, тъй като знаеш какъв е пътят, знаеш, че би трябвало да го минеш и на следващия ден, и вдруги ден. На тази височина се спи нагледно казано, тъй като влизаш в палатка. Двама души сте, студено е, прегънат си на осем, опитваш се да ядеш нещо – не ти се яде, извън брули вятър. И най-вкусните неща ти се костват като талашит. Няма никакъв усет. От чая ти се гади, имаш възприятието, че е най-гнусната напитка. Искаш да изпиеш една чиста, изворна вода, обаче няма от кое място. Само ледникова се топи. За да излезеш, обуваш котки, навличаш екипировка, един час се оправяш, събираш палатката – студено е, замръзнало, мокро. Тази картина се повтаря доста. Някакво задоволство идва чак, когато си го направил всичко това, откакто се прибереш, откакто се видиш с обичани хора. Тогава е кефът. Да, има ги гледките, до момента в който си там, има хубост. Но ти не можеш и да я осъзнаеш, тъй като най-малко при мене мозъкът ми работи на странични писти. Тази заостреност, която имам тук, там е затъпена.
– За какво мислиш, до момента в който си на толкоз хиляди метри височина?
– 1,2,3,4…броиш крачките. 30. Спираш и дишаш. Ей по тази причина мислиш. Така си изчистил, че за нищо не мислиш, безусловно. Но има боязън и от справедливи рискове като лавини и така нататък Има го страха и от височинната болест. Не знаеш в един миг, както си лягаш през нощта, дали ще станеш. Няма гаранции. И това не е единствено поради височинната болест, просто организмът се натоварва. Мозъчен, белодробен отток можеш да получиш, без значение какъв брой си добър. И шерпите, народът, който живее там и е легендарен със своята устойчивост, също страдат.
– Колко време изкарваш в тези условия?
– Експедиция до осемхилядник, с трекинга и адаптацията е сред 30 и 40 дни. Преди 20 ден никога не би трябвало да тръгваш към върха. Трябва да натрупаш един размер излизания, спане на високо и отмора.
– А когато към този момент си горе, на върха, не си ли удовлетворен?
– На самия връх, в една мъгливост, в необичайно положение правиш гледка с взор, кефиш се, знаеш, че си горе. Усещаш подсъзнателно, че си извършил нещо, само че действително задоволеност има, когато към този момент слезеш. Реално обаче е по-голям пътят. Да тренираш, приказките за върха, подготовката, това те зарежда. Аз персонално, когато съм бил на по-високи върхове, не съм усещал нещо по-особено. Просто нямаш време – правиш една фотография и гледаш да изчезнеш.
– Каза, че горе не мислиш за нещо. Но приближавайки се до небето, не започваш да вярваш в чудеса, като това Боян да се появи?
– Остава ни вярата, да имаме вяра. Всеки желае да стане знамение. Аз персонално нямам доверие в Господ. Ходейки по върховете, слушаш готини песни, които те издигат, усещаш се спокоен, в друго измерение, само че знаеш, че си си ти. Всичко зависи от тебе и от природата – планината и времето, те са факторът. Другото можем да го желаеме, да чакаме чудото.
– От какво те е боязън най-вече в планината?
– Мен ме е боязън само от въздействието на височината върху организма ми. Все си мисля, че другите фактори мога да ги преценява, да ги управлявам, да не пожертвам. Аз съм се прибирал два пъти тъкмо поради това. Преценявам, че не съм ок физически и се връщам, не желая да прескачам, да си върша опит с организма, с цел да видя дали ще трансферира това положение. По-важно е да се върнеш при хората. Случват се прецеденти. Има подобен случай с Райнхолд Меснер на Нанга Парбат (8126) – върха палач. Той е дружно с брат си. Качват се, само че не съумяват да се върнат. Меснер е бил отписан от лагера, само че съумява да слезе по различен маршрут. Появява се в лагера след 7-8 дни. По пътя блъска дълго време без храна, избавят го локални хора.
– Прецедент ли е избавителната акция, която се организира в търсене на Боян и за какво?
– Тази съответно, да. Може би е най-мащабната сред две страни. Китайците в Тибет не пускат никого, в този случай пуснаха непалски хеликоптери. Това в действителност е неповторимо по рода си. Всичкото коства и доста пари – тези полети са безпределно скъпи. Но сме и хора. Борим се, искаш да спасиш човек. Това е водещото.
– Непристъпен ли е бил Шиша Пангма, качил ли се е някой въпреки всичко?
– Тази година към момента няма нанагорнище. Всъщност Съни е тръгнал пръв, първо нанагорнище за сезона да направи. Той се е прибирал на 10 метра от върха, беше задоволително рационален, в случай че реши, че няма по какъв начин да го направи.
– Натежава ли версията, че се е случило нещо непредвидено?
– Да.
– Заради Боян се загори за алпинизма, къде се намира България в света на този спорт?
– България е на доста почтено място. Имаме доста съществени изкачвания. Експедицията от 1984 година до Еверест на Проданов – изкачването по западния било в действителност няма повтаряне оттогава. Сега на Съни достиженията – тук не приказваме за върхове. Това не е стадион, тук не се бориш с никого, не се състезаваш. Бориш се със себе си, бориш се с природата, само че нямаш аудитория, нямаш хронометри. Да, вършат се тези 14 върха, само че просто тъй като ги има. Боян имаше доста положителни достижения – изявление на три върха за сезон, това доста малко хора го вършат в международен мащаб. Между другото това е доста скъпа активност, която мъчно можеш да наречеш занимание, спорт, тъй като това е метод на живот.
– Какво те кара да го избереш този метод на живот – какво те дърпа нагоре?
– Много хора не го схващат и е обикновено. Самият аз не мога да дам незабавно отговор за какво го избираш. Това е едно голямо тестване на воля, на физическа подготовка. Самият връх е кулминационна точка, алпинизмът е еманация на всички тези занимания, които аз упражнявам. Искаме да качим върха и го вършим, тъй като го има, беше споделил Сър Едмънд Хилари – първият човек, покорил Еверест. Това е поривът на хората да видиш какво има там насреща.
– А Еверест – фантазия ли е?
– Там ужасно се комерсиализира в последно време. Хора от другия завършек на света дават десетки хиляди долари, които просто нямат никаква разбиране от това нещо. Качил е няколко върха в Съединени американски щати и споделя, че ще отиде на Еверест. Там го качват на едни въжета, връзват го, дават му О2 и той почва да върви. Не го подценявам това, отново е ужасно мъчно, само че не знам дали го изпитваш по този метод или просто желаят да кажат – аз бях на Еверест.
– Ще има ли кой да тръгне по стъпките на Боян?
– Надявам се да има хора, които да продължат да изкачват върхове, тъй като това е образец. Не всички ще качат К2, само че да възпламени хора, които да тръгнат по планините, даже и по нашите, той това го прави и това е значимото. Хората гледат образеца. Той го даде и това е задоволително да затвори устите на всички, които пишат и плюят за какво го прави Боян, кой е дал пари, били от налозите ни. Няма такова нещо, всички пари идват от спонсори.
– Разкажи за изявлението на Броуд Пик?
– Разбрах, че няма да мога да се кача, по-късно се оправи времето и другите потеглиха. И аз съм долу в базовия лагер по маратонки. Насълзиха ми се очите и си крещя – ей, тоя връх мога да го кача по маратонки, толкоз добре се усещах към този момент. Тогава получих някаква общо отмалялост – ние правихме доста излизания, на последното взех решение, че ще се върна и ще почивам.
– Какво се прави, когато има прозорец хубаво време?
– Чакаш и следиш да пристигна. Правиш си адаптацията. В неприятно време можеш да излезеш до първи, втори лагер, само че до такава степен. Там маршрутът е обозначен, има въжета, има пъртина, палатките са наоколо. Когато направиш адаптацията, слизаш в базов лагер и чакаш хубаво време. Трябват ти три дни най-малко – да можеш да стигнеш втори, трети лагер, да можеш да преспиш. Вечерта преди и малко след среднощ тръгваш към върха. Качваш го, слизаш, евентуално е отново да спиш във високия лагер и по-късно се измиташ от планината. При неприятно време надолу, можеш да слезеш.
– Какво ти следва?
– На 18 юни отиваме в Пакистан. Идеята е към юли да нападаме Гашербрум II (8035 м). Той е 13-ят по височина. Имаме поддръжката на пенсионен фонд „ Съгласие “. Двама души сме – аз и Румен Радев, адаш на президента. Ясно е, че светът ще продължи да се върти и по-късно, което се случи с Боян. На мен ми е доста обезпокоеното, на Румен също, на околните ни също. Ти виждаш гибел на знаменит планинар и в идващия миг ние тръгваме по сходен път. Идеята е, че фантазията, за която сме живели толкоз години, би трябвало да продължим да я следваме и поради Боян естествено. Нека се извадят най-положителните неща. Пак ще се върна към хейта, към омразата. Ако през днешния ден Левски беше жив, във фейсбук щеше да е – 50 на 50, за и срещу него. Такива хора сме. Аз не чета нищо, което пишат за Съни затова.
– Колко време можеш да оцелееш под осемхилядник без газов котлон, с който да си топиш вода?
– Има образци. През 1996 година става огромна покруса на Еверест. Човек седи към 30 часа на повече от 8000 м. Това невиждано. Те го подминават, тъй като го мислят за мъртъв. Чак след ден и нещо го виждат и го смъкват до долу. Той се намира до палатките в последния лагер безусловно, само че има ужасна стихия и не мога да го намерят. Тогава умират 11 индивида. Има такива случаи. Но приказваме за часове, а не за дни. Над 6000 и няколко метра организмът към този момент не може да се възвръща. Там ядеш непрекъснато и губиш килограми, червени кръвни телца, мускулна маса. Ако останеш там, каквото и да ти носят, се стопяваш.
– Какво носиш в последните най-трудни метри към върха след лагерите?
– Там би трябвало да си супер лек. Оставяш газ, оставяш облекла. Взимаш шише вода или две, колкото можеш да носиш, енергийни питейни заведения за храна. Телефонът го оставяш, когато бяхме с него на Броуд Пик, не сме носили също.
– Сгрешил ли е, че е тръгнал самичък?
– Когато си доста бръз като Боян, другите те бавят. Това също не е добре. Просто има хора, които желаят да са горе.
– Говорихте ли с Боян за проектите му след 14-те?
– Не сме, трябваше да го изпратя на летището в този момент, като заминаваше, само че не съумях. Искаше да ми опише за Гашербрум II. Каза ми – хайде, като се върна, ще ти направя една презентация.
Нашият посетител
Младен Данков е роден през 1971 година в Белово, Пазарджик. Завършва Техническия университет в София. Занимава се с търговия дълги години, както и през днешния ден. Спортът и всичко обвързвано с планината му е повече от занимание. В чистия му тип с алпинизъм се занимава от 15 години. Има наследник и щерка.
За Боян Петров – Съни и планината, която никой не може да покори споделя алпинистът Младен Данков. Двамата дружно потеглят през 2014 година за офанзива на К2, Канчендзьонга и Броуд Пик. Минаваме нагледно по стъпките на Боян към великата му цел да направи Хималайската корона. Какво е да се подготвяш за осемхилядници и по какъв начин прекарваш даже един час под върха с Боян. Кога идва страхът и по кое време се чувстваш благополучен. За всичко това единствено за „ Труд “ и на „ ти “ споделя Младен, който е измежду малцината дръзнали да катерят дружно с най-хубавия ни планинар, който изчезна под връх Шиша Пангма.
– Младене, в едно от последните си изявленията Боян Петров споделя, че не му се рискува толкоз, към този момент желае да се връща у дома. С тази мисъл ли потегли той за Китай в края на април?
– Боян беше доста съответен. В никакъв случай това, което се случи с него, не е било случай в резултат на височината, т.е. височинна болест, мозъчен отток и по този начин нататък. За страдание това е извънредно неподходяща среда, ние просто нямаме работа там. Той си беше сложил голяма цел да ги изкачи всичките върхове и човек се изморява. Смъртта или рискът от травми, от произшествия е непрестанно съпътстващ. По тази причина е напрежение и за близки, за другари и за самия него. Може би от тази позиция е желал да свършат по-бързо и да се прибере да си почине.
– Твърде амбициозно ли е да искаш да изкачих 14-те осемхилядника за малко врече, когато си толкоз добре квалифициран планинар, какъвто е Боян Петров?
– Амбициозно е, само че безусловно му беше по силите. Факт е, че той качи най-трудните върхове, оставаше му Еверест, най-високият. Качи К2 (8611 м), качи Кангчендзьонга (8586 м), Нанга Парбат (8126 м), Анапурна (8091 м). Последният е не толкоз прочут връх, само че с най-голяма смъртност. Той беше минал огромната част от пътя към тези 14 върха. Няма по какъв начин да нямаш упоритост и да тръгнеш към такова начинание, и инцидентно да ги изкачиш. Амбицията е голяма. Испанецът Карлос Сория на 70 години желае да ги направи всичките от короната. Уникални хора са това.
– Може ли Боян да е подценил най-ниския от осемхилядниците Шиша Пангма?
– Боян не може да подцени връх. Но в един миг има неща, които са по-силни. Ули Щек, един от най-бързите алпинисти, който изстреля височинния алпинизъм на такива равнища със скорости изкачвания и така нататък, почина при опит за нанагорнище на Еверест, само че на прилежащ връх, до момента в който аклиматизира, и никой не разбра. Той имаше скорости върхове на Матерхорн и Айгер – за два часа и нещо ги изкачи. Има феноменални хора. Но не става въпрос за подценяване. Боян знаеше доста добре какво прави. Няма гаранция, че и тук у нас няма да се случи нещо такова – тази зима почина момиче в Пирин при лавина. След като веднъж стане нещо, всеки може да тръгне да търси неточности, само че най-много въпросът е за какво си там. Ако не си планината, под върха, няма да ти се случи нищо такова. Стоиш си у вас, гледаш си телевизия, хайтиш си зад компютъра.
– Ти си един от дребното хора, които са се катерили с Боян, разкажи ни какво е?
– Трудно е. Първо е доста бърз. Когато бяхме дружно на Броуд Пик (8047 м), аз общо взето бях в ролята на догонващ непрекъснато. Той хвърчеше нагоре. По принцип с една експедиция, като застанеш на 5000 метра, дремеш в една мърлява палатка, ядеш друга храна, тогава излизаш отвън комфорта си. Започваш да се изнервяш малко или доста. Аз с Боян в никакъв случай не съм имал проблем. Било е умерено, с безгрижни диалози. Той си пишеше постоянно в един дневник.
– Откъде е тази мощ в Боян?
– Ето това е въпросът. Тия хора като него не можем да ги разберем. Отново си говорихме преди този диалог – два пъти рак, диабет, две произшествия, настрана преди години, доколкото знам, не е бил признат в експедиция до Еверест поради здравословни проблеми. Това всичкото те мачка. Трябва да имаш в действителност голяма упоритост и сърце да ги направиш тези върхове, даже единствено един връх да качиш. При моята първа експедиция до Чо Ою (8201 м) споделих просто не, това не е моят спорт, връщам се – това не е за мене. Обаче след това отново идва желанието.
– Откога се занимаваш с алпинизъм?
– В целия ми умишлен живот сякаш се занимавам с това. Но по-сериозно след 2000 година, тогава бавно ескалираха нещата. Първо трекинги, след това дребна алпинизъм, след това повече алпинизъм, след това височинен алпинизъм и прочие Така че последните 18 години с това се занимавам.
– Какво е да бъдеш под върха и да се подготвяш да го качиш?
– Отиваш на базов лагер и започваш да аклиматизираш. Понякога това трае и месеци. Отиваш там и започваш да извършваш една рутинна работа – излизане във височина, спане на високо, слизане в ниското, отново отмора, отново излизане на още по-високо…Тоест организмът би трябвало да привикне на тази липса на О2, с ниското налягане там. Това е дълга рутинна работа с тежки облекла, обувки, котки. Движиш по един и същи маршрут, от време на време по няколко пъти в границите на две-три седмици. Това душевен те натиска, тъй като знаеш какъв е пътят, знаеш, че би трябвало да го минеш и на следващия ден, и вдруги ден. На тази височина се спи нагледно казано, тъй като влизаш в палатка. Двама души сте, студено е, прегънат си на осем, опитваш се да ядеш нещо – не ти се яде, извън брули вятър. И най-вкусните неща ти се костват като талашит. Няма никакъв усет. От чая ти се гади, имаш възприятието, че е най-гнусната напитка. Искаш да изпиеш една чиста, изворна вода, обаче няма от кое място. Само ледникова се топи. За да излезеш, обуваш котки, навличаш екипировка, един час се оправяш, събираш палатката – студено е, замръзнало, мокро. Тази картина се повтаря доста. Някакво задоволство идва чак, когато си го направил всичко това, откакто се прибереш, откакто се видиш с обичани хора. Тогава е кефът. Да, има ги гледките, до момента в който си там, има хубост. Но ти не можеш и да я осъзнаеш, тъй като най-малко при мене мозъкът ми работи на странични писти. Тази заостреност, която имам тук, там е затъпена.
– За какво мислиш, до момента в който си на толкоз хиляди метри височина?
– 1,2,3,4…броиш крачките. 30. Спираш и дишаш. Ей по тази причина мислиш. Така си изчистил, че за нищо не мислиш, безусловно. Но има боязън и от справедливи рискове като лавини и така нататък Има го страха и от височинната болест. Не знаеш в един миг, както си лягаш през нощта, дали ще станеш. Няма гаранции. И това не е единствено поради височинната болест, просто организмът се натоварва. Мозъчен, белодробен отток можеш да получиш, без значение какъв брой си добър. И шерпите, народът, който живее там и е легендарен със своята устойчивост, също страдат.
– Колко време изкарваш в тези условия?
– Експедиция до осемхилядник, с трекинга и адаптацията е сред 30 и 40 дни. Преди 20 ден никога не би трябвало да тръгваш към върха. Трябва да натрупаш един размер излизания, спане на високо и отмора.
– А когато към този момент си горе, на върха, не си ли удовлетворен?
– На самия връх, в една мъгливост, в необичайно положение правиш гледка с взор, кефиш се, знаеш, че си горе. Усещаш подсъзнателно, че си извършил нещо, само че действително задоволеност има, когато към този момент слезеш. Реално обаче е по-голям пътят. Да тренираш, приказките за върха, подготовката, това те зарежда. Аз персонално, когато съм бил на по-високи върхове, не съм усещал нещо по-особено. Просто нямаш време – правиш една фотография и гледаш да изчезнеш.
– Каза, че горе не мислиш за нещо. Но приближавайки се до небето, не започваш да вярваш в чудеса, като това Боян да се появи?
– Остава ни вярата, да имаме вяра. Всеки желае да стане знамение. Аз персонално нямам доверие в Господ. Ходейки по върховете, слушаш готини песни, които те издигат, усещаш се спокоен, в друго измерение, само че знаеш, че си си ти. Всичко зависи от тебе и от природата – планината и времето, те са факторът. Другото можем да го желаеме, да чакаме чудото.
– От какво те е боязън най-вече в планината?
– Мен ме е боязън само от въздействието на височината върху организма ми. Все си мисля, че другите фактори мога да ги преценява, да ги управлявам, да не пожертвам. Аз съм се прибирал два пъти тъкмо поради това. Преценявам, че не съм ок физически и се връщам, не желая да прескачам, да си върша опит с организма, с цел да видя дали ще трансферира това положение. По-важно е да се върнеш при хората. Случват се прецеденти. Има подобен случай с Райнхолд Меснер на Нанга Парбат (8126) – върха палач. Той е дружно с брат си. Качват се, само че не съумяват да се върнат. Меснер е бил отписан от лагера, само че съумява да слезе по различен маршрут. Появява се в лагера след 7-8 дни. По пътя блъска дълго време без храна, избавят го локални хора.
– Прецедент ли е избавителната акция, която се организира в търсене на Боян и за какво?
– Тази съответно, да. Може би е най-мащабната сред две страни. Китайците в Тибет не пускат никого, в този случай пуснаха непалски хеликоптери. Това в действителност е неповторимо по рода си. Всичкото коства и доста пари – тези полети са безпределно скъпи. Но сме и хора. Борим се, искаш да спасиш човек. Това е водещото.
– Непристъпен ли е бил Шиша Пангма, качил ли се е някой въпреки всичко?
– Тази година към момента няма нанагорнище. Всъщност Съни е тръгнал пръв, първо нанагорнище за сезона да направи. Той се е прибирал на 10 метра от върха, беше задоволително рационален, в случай че реши, че няма по какъв начин да го направи.
– Натежава ли версията, че се е случило нещо непредвидено?
– Да.
– Заради Боян се загори за алпинизма, къде се намира България в света на този спорт?
– България е на доста почтено място. Имаме доста съществени изкачвания. Експедицията от 1984 година до Еверест на Проданов – изкачването по западния било в действителност няма повтаряне оттогава. Сега на Съни достиженията – тук не приказваме за върхове. Това не е стадион, тук не се бориш с никого, не се състезаваш. Бориш се със себе си, бориш се с природата, само че нямаш аудитория, нямаш хронометри. Да, вършат се тези 14 върха, само че просто тъй като ги има. Боян имаше доста положителни достижения – изявление на три върха за сезон, това доста малко хора го вършат в международен мащаб. Между другото това е доста скъпа активност, която мъчно можеш да наречеш занимание, спорт, тъй като това е метод на живот.
– Какво те кара да го избереш този метод на живот – какво те дърпа нагоре?
– Много хора не го схващат и е обикновено. Самият аз не мога да дам незабавно отговор за какво го избираш. Това е едно голямо тестване на воля, на физическа подготовка. Самият връх е кулминационна точка, алпинизмът е еманация на всички тези занимания, които аз упражнявам. Искаме да качим върха и го вършим, тъй като го има, беше споделил Сър Едмънд Хилари – първият човек, покорил Еверест. Това е поривът на хората да видиш какво има там насреща.
– А Еверест – фантазия ли е?
– Там ужасно се комерсиализира в последно време. Хора от другия завършек на света дават десетки хиляди долари, които просто нямат никаква разбиране от това нещо. Качил е няколко върха в Съединени американски щати и споделя, че ще отиде на Еверест. Там го качват на едни въжета, връзват го, дават му О2 и той почва да върви. Не го подценявам това, отново е ужасно мъчно, само че не знам дали го изпитваш по този метод или просто желаят да кажат – аз бях на Еверест.
– Ще има ли кой да тръгне по стъпките на Боян?
– Надявам се да има хора, които да продължат да изкачват върхове, тъй като това е образец. Не всички ще качат К2, само че да възпламени хора, които да тръгнат по планините, даже и по нашите, той това го прави и това е значимото. Хората гледат образеца. Той го даде и това е задоволително да затвори устите на всички, които пишат и плюят за какво го прави Боян, кой е дал пари, били от налозите ни. Няма такова нещо, всички пари идват от спонсори.
– Разкажи за изявлението на Броуд Пик?
– Разбрах, че няма да мога да се кача, по-късно се оправи времето и другите потеглиха. И аз съм долу в базовия лагер по маратонки. Насълзиха ми се очите и си крещя – ей, тоя връх мога да го кача по маратонки, толкоз добре се усещах към този момент. Тогава получих някаква общо отмалялост – ние правихме доста излизания, на последното взех решение, че ще се върна и ще почивам.
– Какво се прави, когато има прозорец хубаво време?
– Чакаш и следиш да пристигна. Правиш си адаптацията. В неприятно време можеш да излезеш до първи, втори лагер, само че до такава степен. Там маршрутът е обозначен, има въжета, има пъртина, палатките са наоколо. Когато направиш адаптацията, слизаш в базов лагер и чакаш хубаво време. Трябват ти три дни най-малко – да можеш да стигнеш втори, трети лагер, да можеш да преспиш. Вечерта преди и малко след среднощ тръгваш към върха. Качваш го, слизаш, евентуално е отново да спиш във високия лагер и по-късно се измиташ от планината. При неприятно време надолу, можеш да слезеш.
– Какво ти следва?
– На 18 юни отиваме в Пакистан. Идеята е към юли да нападаме Гашербрум II (8035 м). Той е 13-ят по височина. Имаме поддръжката на пенсионен фонд „ Съгласие “. Двама души сме – аз и Румен Радев, адаш на президента. Ясно е, че светът ще продължи да се върти и по-късно, което се случи с Боян. На мен ми е доста обезпокоеното, на Румен също, на околните ни също. Ти виждаш гибел на знаменит планинар и в идващия миг ние тръгваме по сходен път. Идеята е, че фантазията, за която сме живели толкоз години, би трябвало да продължим да я следваме и поради Боян естествено. Нека се извадят най-положителните неща. Пак ще се върна към хейта, към омразата. Ако през днешния ден Левски беше жив, във фейсбук щеше да е – 50 на 50, за и срещу него. Такива хора сме. Аз не чета нищо, което пишат за Съни затова.
– Колко време можеш да оцелееш под осемхилядник без газов котлон, с който да си топиш вода?
– Има образци. През 1996 година става огромна покруса на Еверест. Човек седи към 30 часа на повече от 8000 м. Това невиждано. Те го подминават, тъй като го мислят за мъртъв. Чак след ден и нещо го виждат и го смъкват до долу. Той се намира до палатките в последния лагер безусловно, само че има ужасна стихия и не мога да го намерят. Тогава умират 11 индивида. Има такива случаи. Но приказваме за часове, а не за дни. Над 6000 и няколко метра организмът към този момент не може да се възвръща. Там ядеш непрекъснато и губиш килограми, червени кръвни телца, мускулна маса. Ако останеш там, каквото и да ти носят, се стопяваш.
– Какво носиш в последните най-трудни метри към върха след лагерите?
– Там би трябвало да си супер лек. Оставяш газ, оставяш облекла. Взимаш шише вода или две, колкото можеш да носиш, енергийни питейни заведения за храна. Телефонът го оставяш, когато бяхме с него на Броуд Пик, не сме носили също.
– Сгрешил ли е, че е тръгнал самичък?
– Когато си доста бръз като Боян, другите те бавят. Това също не е добре. Просто има хора, които желаят да са горе.
– Говорихте ли с Боян за проектите му след 14-те?
– Не сме, трябваше да го изпратя на летището в този момент, като заминаваше, само че не съумях. Искаше да ми опише за Гашербрум II. Каза ми – хайде, като се върна, ще ти направя една презентация.
Нашият посетител
Младен Данков е роден през 1971 година в Белово, Пазарджик. Завършва Техническия университет в София. Занимава се с търговия дълги години, както и през днешния ден. Спортът и всичко обвързвано с планината му е повече от занимание. В чистия му тип с алпинизъм се занимава от 15 години. Има наследник и щерка.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ