Живеем в собствени апартаменти, но не правим семейства. Имаме всичко, но сме вечно нещастни. Накъде отива този свят?
Харесва ли ви света, в който живеем? Ама почтено. Харесва ли ви, че през днешния ден имаме всичко, само че сме все по този начин нещастни? Постоянно пестим време, само че то не стига. Работим непрекъснато, само че заплатата все не е задоволителна, с цел да бъдем спокойни, тъй като желаеме още и още. Имаме лични жилища, караме коли, само че нямаме сигурност. Изгубили сме вярата в другия, фамилии не вършим. "Завинаги дружно " се мери в няколкомесечно благополучие. Социалните мрежи ни направиха тотално асоциални.
А по кое време напущаме гнездото на мама и тате - не по-рано от 30-ия ни рожден ден. За деца мислим по-късно, в множеството случаи, когато към този момент е по-трудно да си създадем такива и нямаме нужната сила да ги гледаме. Но пък си имаме финален модел телефон, прекрасен дом и готина кола. Всъщност, второто доста зависи от шанса в живота, от благоразположението и опциите на родителите ни или от това какъв брой сме оправни (и въпреки да си обясняваме какъв брой сме клети, през последните две пандемични години, в които цените на парцелите скочиха неимоверно, продажбите са също толкоз неимоверно много). Но фамилията като обичайно схващане съвсем не съществува.
Домовете ни се трансфораха в неприкосновена теритеритория, през тях единствено се минава и отпътува, боязън ни е да задържим, който и да било там. Просто тъй като всичко към този момент е на клик разстояние и живеем в илюзия, че съвършени хора има, само че просто не попадаме на тях. Нетърпеливи сме, безкомпромисни сме, сякаш, а в действителност вършим най-жестокия компромис в живота си - да не позволяваме щастието да пристигна такова, каквото е то в действителността, а не в мрежата.
.jpg )
Алергични сме към непознатите дефекти, към търпението също. Всичко е толкоз бързо, а в действителност значимите неща в живота сме оставили на пауза. Защото фамилията и животът след нас е на назад във времето, а на челен - материалното и триумфите, свързани с него. И по този начин една заран се разсънваме и разбираме, че няма да оставим никого след себе си. Само тухли и банкова сметка.
Имаме повече, само че даваме по-малко. Храним се здравословно, само че душeвността ни гние. Пътешестваме по света, само че знаем прекомерно малко. Май, май е време да спрем да бързаме и да включим повече самообладание в дните си. Май е време да включим смелостта си в деяние и да ставаме независими по-рано. Също по този начин е време и да поглеждаме повече към околните си, в сравнение с към екрана. А по отношение на дома - от уюта, основан от мама и тате по-хубаво няма, само че битката на живота е да сътворяваме, освен да консумираме. Нека имаме вяра повече в ролята, отредена ни от природата, а удобството - все ще го открием.
А по кое време напущаме гнездото на мама и тате - не по-рано от 30-ия ни рожден ден. За деца мислим по-късно, в множеството случаи, когато към този момент е по-трудно да си създадем такива и нямаме нужната сила да ги гледаме. Но пък си имаме финален модел телефон, прекрасен дом и готина кола. Всъщност, второто доста зависи от шанса в живота, от благоразположението и опциите на родителите ни или от това какъв брой сме оправни (и въпреки да си обясняваме какъв брой сме клети, през последните две пандемични години, в които цените на парцелите скочиха неимоверно, продажбите са също толкоз неимоверно много). Но фамилията като обичайно схващане съвсем не съществува.
Домовете ни се трансфораха в неприкосновена теритеритория, през тях единствено се минава и отпътува, боязън ни е да задържим, който и да било там. Просто тъй като всичко към този момент е на клик разстояние и живеем в илюзия, че съвършени хора има, само че просто не попадаме на тях. Нетърпеливи сме, безкомпромисни сме, сякаш, а в действителност вършим най-жестокия компромис в живота си - да не позволяваме щастието да пристигна такова, каквото е то в действителността, а не в мрежата.
Алергични сме към непознатите дефекти, към търпението също. Всичко е толкоз бързо, а в действителност значимите неща в живота сме оставили на пауза. Защото фамилията и животът след нас е на назад във времето, а на челен - материалното и триумфите, свързани с него. И по този начин една заран се разсънваме и разбираме, че няма да оставим никого след себе си. Само тухли и банкова сметка.
Имаме повече, само че даваме по-малко. Храним се здравословно, само че душeвността ни гние. Пътешестваме по света, само че знаем прекомерно малко. Май, май е време да спрем да бързаме и да включим повече самообладание в дните си. Май е време да включим смелостта си в деяние и да ставаме независими по-рано. Също по този начин е време и да поглеждаме повече към околните си, в сравнение с към екрана. А по отношение на дома - от уюта, основан от мама и тате по-хубаво няма, само че битката на живота е да сътворяваме, освен да консумираме. Нека имаме вяра повече в ролята, отредена ни от природата, а удобството - все ще го открием.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ