Духовните качества на децата ни говорят много за самите нас ♠ Мишел дьо МОНТЕН
„ Горко на оня татко, чиято обич от страна на децата се крепи на потребността, която те имат от него. “
♠ Отношения деца-родители
Този, който обилно ги подарява в детството им с играчки, се оказва прекомерно свидлив и за най-малките разноски, които са им нужни в тяхната зрелост. Излиза като че ли, че ревността, която изпитваме към тяхната наслада от живота, с който ни следва да се разделим, ни прави по-сдържани и по-големи скъперници по отношение на тях; нас ни нервира, когато те вървят по петите ни – като че ли че упорстват да си вървим. И в случай че се опасяваме от това – тъй като по силата на естествения ред на нещата те не биха могли в действителност нито да се появят, нито да живеят с изключение на за сметка на нашето битие и на нашия живот – ние не би трябвало да ставаме родители.
***
Горко на оня татко, чиято обич от страна на децата се крепи на потребността, която те имат от него. Може ли въобще това да се назова обич? Трябва да те почитат поради добродетелите и разсъдливостта ти, да те обичат поради положителния ти и мек манталитет.
***
... духовните качества на децата ни приказват доста и за самите нас. Те са същинска компенсация за нашите грижи.
***
Аз бих оправдал този, който обича по-малко своя наследник поради това, че е келяв или прегърбен и освен че е озлобен, само че и трагичен и презрян по рождение (самият господ е снизил с това цената му и му е дал оценка, по-ниска от естествената), само че единствено при изискване, че освен това изстудяване на възприятията се държи умерено и напълно заслужено. По мое мнение кръвната непосредственост не заглажда минусите, тя по-скоро ги утежнява.
***
♠ Същност на човека
Непосредствеността, незнанието, простотата, недодялаността се съпровождат нормално с невинност; до момента в който любезността, изтънчеността, знанието влекат със себе си злото; смирението, боязливостта, покорността, благочестието (които са главните детайли за предпазване на човешкото общество) търсят чистата, послушната, лишена от самомнение душа.
***
Природата ни е надарила с драгоценната дарба да беседваме със себе си и постоянно ни приканва да разберем, че ние, въпреки и задължени на обществото, изискуем повече на себе си.
***
След като не са постигнали мечтаното, си дават тип, че са желали постигнатото.
***
Хората елементарно се оставят да бъдат лъгани в това, което желаят.
***
Нашата същина се състои от пагубни качества; честолюбието, завистта, прищявката, мъстта, пристрастието, отчаянието населяват в нас и тяхната власт е толкоз естествена, че сходството на всичко това ние виждаме и у животните; присъщ ни е даже подобен недостатък като жестокостта; тъй като дори и когато състрадаваме, ние изпитваме в себе си някакво горчиво-сладостно зложелателство, като виждаме да страда другият... Който би могъл да отстрани от индивида семената на тези качества, той би унищожил основите на нашия живот.
***
Този, който не се осмелява да приказва напряко за себе си, демонстрира известно безволие.
***
Хората стават хора единствено при нещастието, като че ли щастието е несъвместимо с чистата съвест.
***
Начинът ни на живот посредством сравнение с различен ни носи повече зло, в сравнение с положително. Ние се лишаваме от личните си улеснения единствено и единствено да се докараме пред публичното мнение. Ние не се грижим толкоз за това, какво съставлява нашата същинска същина, какво сме ние в реалност, що се касае за това, какви изглеждаме в очите на другите. Даже дарованията ни, мъдростта ни наподобяват безплодни, в случай че радват единствено нас, в случай че не се демонстрират пред погледа и утвърждението на другите.
Из: „ Опити “. Том 1-3, Мишел дьо Монтен, изд. „ Наука и изкуство ”, София, 1975 година
*Portrait of Michel de Montaigne, 1570s (unknown artist), en.wikipedia.org
