Голяма съм, стърча над мъжете като кътник над останалите зъби, и съм яка.
Голяма съм, стърча над мъжете като кътник над останалите зъби, и съм яка.
- Как можа да станеш такава канара? - разправя мама. - Баща ти малък, до шията ми стига. Мършав – вретено! Само варено му готвех, тъй като стомахът го мъчеше и все лъжеше, че ще псовиса, само че си живееше и още по какъв начин. Аз също съм дребна, а ти - камбанарията на църквата!
Баща ти с право се съмнява, че не си негова семка. То пък неговите семки ли бяха? Все нещо го болеше и все парите му бяха малко, та понякога може към други мъже да съм се накланяла - разправя майка ми. - Болен мъж, въпреки и цялостен с пари, не чини. Въобще не зная ти за какво толкова го обичаше тоя болник. Когато той пъшкаше оплетен и запарен на отвари и одеяла, ти седеше до главата му и пееше.
Хем необятно, хем извънредно звънти това твое гласище. Мисля, че на Гърбавия Геро си се метнала. Той стърчеше над всички в града като паметника на Христо Ботев, и пееше хубаво, въпреки че множеството време не му се разбираше ни дума, тъй като беше пийнал.
Той, щерко, болникът, доста те обичаше. В гроба си да се пържи нека, нека дълго го ядат червеите и нека на оня свят не се отърве от калпавия си корем! Не можеше да ме понася този човек и нищо пара не ми остави. И къщата приписа на тебе, и нивите, и мандрата, и шивашката фабрика, а аз в този момент единствено в ръцете ти виждам. И въпреки да се издигаш като флаг над естествените хора, на мене си се метнала.
И след тебе кортеж мъже върви. Зная, че не са се засилили към теб, тъй като си доста хубава и прелестна. Хич те няма откъм красота, да го знаеш това от мене, Мано. За парите ти се лепят. Казват, че си плащала, а това е доста неуместно за жена, даже това да си ти, моята дъщеря, висока до покрива на кметството. За всяко такси има пасажери, постоянно има закъсали, от мен го знай.
Слушай, Мано - изтъкваше майка ми. – Сменяш ги, а не можа ни едно бебе да се завърти откъм тебе. Ялова си. Е, какво от това? Да не ти пука. Не се знае дали дамата е по-добре, в случай че цяла опашка от деца се влачи след нея като кашлица и в никакъв случай не може да се отърве от мръсните им чорапи. Мисля, че е по-добре дето си такава, каквато си.
Яловата Мана, по този начин ми викат на юг от Витоша, а може би даже и в Кюстендил, само че никак не ме е грижа за това. Заводът за кристални сервизи спусна кепенци – сякаш краткотрайно, фабриката за ръчни колички затвори за зимата, по тази причина ония мъже, дето не се бяха уредили да берат маслини в Испания и не се ровеха по новите линии на метрото в София, нямаха нищо срещу да изкарат някоя и друга пара от мен. Знаех кой какъв брой коства. Уважавам хора като тревата на къра - упорита и мършава през лятото, цялостна с тръни и змии. Тогава преднамерено виках Стоичко, който преди време беше танкист - толкоз малък, че даже и личната му жена беше по-едра от него - чевръст като невестулка.
Както всички естествени хора седеше без работа през зимата, а лятото се хващаше зидаро-мазач. При мен за една нощ изкарваше толкоз, колкото печелеше на градежите за цялостен месец. Когато жена му ме срещнеше на улицата, вместо да ме кълне, както постъпи първия път, когато пратих да докарат Стоичко в къщата ми, тя стартира да ми споделя: “Добър ден, госпожо Мано “, след това отстъпваше на крачка от мен, покланяше се бързо и се усмихваше – по този начин признателно, че ми се искаше да й светна един по врата. Хич не ме беше грижа за дивите й хлапета, които тя от време на време пращаше да изчистят къщата ми. Пъхвах и на тях по няколко лв. в джобчетата или им давах шоколад в найлонови пликчета, и те щом ме зърнеха по улицата, махаха с ръце и нахилени необятно, крещяха:
- Госпожица Мана! Госпожица Мана!
Жената на Стоичко ми изпращаше пирожки, завити в остарели вестници, с благодарствени писма с доста неточности, без нито един препинателен знак сред думите:
доста благодръ за пърите и за туий дето отново викна наш Стоичка той пащ ща доде щом го викнеш и нема да закъснява.
В Радомирско всичките мъже бяха по-ниски от мен. Ребрата им се четяха, само че бяха жилави. Хранеха се с фасул, леща, картофи, а положителното месо пазеха за децата. Понякога канех вкъщи Тано, някогашен багерист в рудника за евтини въглища към Перник. Но даже евтини, народът изчопли от баира всичко до последното въгленче, в мината остана тиня, след това дъждът запълни дупките, които в миналото бе копал Тано. Сега хендеците, цялостни с дъждовна вода, бавно се заблатиха. Не зная от кое място там се напъхаха жаби - толкоз доста жабоци, които непрекъснато се деряха - през деня и нощем. Затова вместо “Мината ”, хората започнаха да назовават планината “Жабата ". Целият изкорубен от миньорите рид стана жаба, която се скъсваше да квака с камъните си, с изсъхналите дървета, с калните пътища, изкопани от камионите преди години.
Когато Тано беше пийнал, напряко го оставях пред циментовата врата на пътя. Моето място е огромно, заградено е със стена два метра. Вътре има една грамадна къща, бяла като януари с всичките му вихрушки, преспи и виелици. В къщата съм единствено аз, само че някакво момиче от околните села си отворило устата, че си диря икономка. Затова не мога да се отърва от дами. Колкото метра е дълга стената към двора ми, толкова дами се наредили край нея на опашка да работят при менe – но хубавици, ще речеш, че Радомир е градът с най-блестящите дами в България. Щом се покажа заран, аз обичам да си обхождам земите и мандрата - яхам коня Боздуган или скачам в джипката - мощна е повече от всичките мъже в окръга - и щом се покажа да се метна в нея, дамите викат:
- Госпожице Мана, наемете ме за икономка. Аз приказвам британски, госпожице Мана. Аз пък сготвям италиански манджи.
Майка ми им споделя с един високоговорител:
- Момичета, идете си. Мана не ще икономка. Тя ще назначи Тано или Стоичко.
Грижа ме е единствено ясно за кого. Единствено той е по-висок от мен с два сантиметра.
Но жена му умря. Тя също се редеше с ония хубавелките пред вратата ми и разправяше: - “Госпожице Мано, виж ме, виж ме. Силна съм! Мога да окосявам ”, само че аз по никакъв начин не желаех да виждам мършавите й ребра, нито гърдите й. Знаех, че от тях още тече мляко. Току-що бе родила трета щерка, и никой в близост не можеше да каже от кое място я бе прихванала. Мъжът й Тано се люшкаше, все пиян-залян, а в дните, когато не беше, аз обилно му плащах за това, че е по-висок от мен. Съмнявах се, че третата дъщеря на тази жена ще е висока като Тано.
Веднъж тя ми донесе детето. Видях, че е толкова огромно и синеоко като моята ангорска котка Михаил, по тази причина я повиках, тази тънка дамата на Тано, при себе си. Да я нахраня. Тя литна да ме целуне от признателност, само че аз крещя: - “Стой, стой се! ”
Като ме пипна, ръката й гореше, очите й бяха пещи, в тях нещо бучеше и се трошеше. Личеше, че скоро ще си замине тази жена. „ Не желая нищо от тебе - споделих й. - Ходи ей там. Легни да поспиш. ” Тя не можа да отиде до леглото. Падна на пода и аз си рекох, че ще вземе да ритне камбаната и ще псовиса в къщата ми.
Закарах я с джипката до лекар Господинова. Тя се наведе над болната и сподели, че била умряла. В гърдите й още имаше мляко и аз си рекох - кой ще храни в този момент това бебе, синеоко като моя котарак Михаил? Както и да е, пратих да доведат Тано. Все отново мъж е на тая мъртва жена. Предупредих го да не е пийнал, тъй като в случай че е, го провождам като ръждива продънена кофа на улицата пред стоманената врата. Той не беше пийнал. Нахраних го с кекс, дадох и ракия и се радвах десетина минути, че е по-висок от мен. Но по едно време той взе, че ревна.
Измокри ми и чаршафа, и дюшека. „ Защо, бе? ” запитвам аз, а той още по-силно реве. Пиян като куче, не може да спре. Никога човек не бе плакал подобен рев при мен.
- Жената почине и няма какво да продавам към този момент от къщата - разправя ми той. – Дори Аго вехтошаря не ще даде двайсе лв. за децата. Най-ми е жалост за глупавото, първото... единствено то е мое. Така ще си почине, горкото. Искаш ли, Мано, да го вземеш? Всеки ден ще те обичам по колкото искаш и няма да ти желая ракия, Мано, за любовта. Но ти вземи Глупавото. Вземи го, Мано.
- Къде са другите две деца на жена ти? - запитвам го аз.
- Ами мисля да ги дам на вехтошаря Аго да ги гледа. Ще крадна нещо за него, в случай че се съгласи. Може да им откри за майка някоя друга ялова жена като тебе.
- Слушай какво - споделям му аз. - Аз съм те викнала да си по-висок от мене, а не да ми ревеш.
- Жена ми умря - разправя той. – Онова синеокото, последното, е отговорно. Роди се и й токсини кръвта. Тя издъхна. Оставих ги и трите на пода. У нас у дома към този момент няма нищо за пласиране.
- Как по този начин ги остави на пода!
…Да не се споделям Мана, в случай че не уредя тази работа. Веднага се обаждам на момичето, което ми чисти. Много е свястна, моя съученичка. Тя с манджите си докарва в къщата ми цяла Италия. И Калабрия, и Рим и Севиля – целия италиански ботуш побира това момиче в тигана и тенджерите ми. Сутрин хапвам Сицилия, на обяд Милано, а вечер замезвам с Неапол. Та взех, че платих на момичето да докара зарязаните деца - не че пет пари давам за някакви ревли, желая да погледна синеокото като моя котарак Михаил. Второто изобщо не съм го виждала. Казват, че било с черни като въглища очи, пустиня и горещина имало в него. Не може да оставиш деца в стая, дето Тано е откъртил паркета и го е продал за две ракии. Момичето, което ми чисти и докарва при мен Рим три пъти дневно, се върна и вика:
- Къщата на Тано е празна. Няма ни едно дете, госпожице Мана.
- Глупавото! Къде е ми глупавото! - взе да се гърчи на масата ми Тано.
Ми аз ли съм отговорна, че му го няма? Не съм го правила аз, не съм му съблякла кирливата дрешка да я продам на вехтошаря Аго.
- Трай - споделих му. - Млъкни. Ще дам премия и ще ми докарат хлапетата тук след половин час.
“Госпожице Мана, може ли да довеждам Глупавото при тебе? Само за малко – беше ми се примолил преди седмица дангалакът. - Като го виждам няма да пия. Издържам да не пия единствено като виждам това жалко хлапе. ”
Разреших да го докара.
- Ти си луда! – означи мама. – И Гърбавия Геро беше елементарен като тебе.
Хлапето беше запъртъче отвред. Мълча като дъска. На растеж има няма колкото моя котарак Михаил. По лицето на дребното познах очите на оная жена, дето бе умряла дружно с млякото в гърдите си.
Тано бършеше лице с лакът, все пак сълзите му капеха като сачми върху чаршафа. Дюшекът ми бе влажен, той пиеше и плачеше.
След малко момичето, моята експертка и готвачка Изабела, пристигна с полуголо бебе в едната си ръка. Познавам го това, синеоко като котарака Михаил, сгърчило се - изсъхнал резен самун. В другата си ръка Изабела стискаше друго дете - с дълга, сплъстена черна коса, единствено с една разкопчана ризка. Мургаво, с малко като слива лице и очи черни - пресъхнали кладенци. На две крачки след Изабела крачи дребно диване, голо, фино. Ребрата му се четат като реотани на електрическа печка, лицето му същото като оная жена, която отнесе млякото си на Господ, вместо да даде да суче на синеокото.
- Глупавото! Глупачето ми! - Тано захвърли отвратителната ракия, скочи и както хлипаше влажен върху голия дюшек, полетя към мършавото хлапе. То се сви плахо, стиснало в ръка роклята на момичето, което знаеше къде е Италия и ми готвеше ту Милано, ту Сицилия всеки ден.
- Тате - избъбри глупавото.
Не знаех какво да върша - трите хлапета внезапно ревнаха в един глас, а аз съм изцяло ялова жена. Имах единствено котка, кон и две кучета. Никак не знаех какво да сторя с тия трите, дребните.
- Моля ти се, госпожице Мана, апелирам ти се - захленчи Тано, притиснал по този начин крепко Глупавото до гърдите си, че се уплаших да не изпотроши ребърцата му. - Нека това да остане при тебе. Ако го вземеш, ще те обичам като бог - напълно без пари, напълно без ракия. Повече от бог ще те обичам, единствено дано остане при тебе!
- Ами другите две? - попитах аз. – Какво да ги върша синеокото и кафявото?
- Ти си ненормална – би отбелязала мама, само че не го направи, тъй като отдава се беше преместила в Перник при един стругар вдовец.
- Ами... - обади се момичето, което се разбираше с Италия както със своята майка. - Да викна ли вехтошаря Аго?
- Как можа да станеш такава канара? - разправя мама. - Баща ти малък, до шията ми стига. Мършав – вретено! Само варено му готвех, тъй като стомахът го мъчеше и все лъжеше, че ще псовиса, само че си живееше и още по какъв начин. Аз също съм дребна, а ти - камбанарията на църквата!
Баща ти с право се съмнява, че не си негова семка. То пък неговите семки ли бяха? Все нещо го болеше и все парите му бяха малко, та понякога може към други мъже да съм се накланяла - разправя майка ми. - Болен мъж, въпреки и цялостен с пари, не чини. Въобще не зная ти за какво толкова го обичаше тоя болник. Когато той пъшкаше оплетен и запарен на отвари и одеяла, ти седеше до главата му и пееше.
Хем необятно, хем извънредно звънти това твое гласище. Мисля, че на Гърбавия Геро си се метнала. Той стърчеше над всички в града като паметника на Христо Ботев, и пееше хубаво, въпреки че множеството време не му се разбираше ни дума, тъй като беше пийнал.
Той, щерко, болникът, доста те обичаше. В гроба си да се пържи нека, нека дълго го ядат червеите и нека на оня свят не се отърве от калпавия си корем! Не можеше да ме понася този човек и нищо пара не ми остави. И къщата приписа на тебе, и нивите, и мандрата, и шивашката фабрика, а аз в този момент единствено в ръцете ти виждам. И въпреки да се издигаш като флаг над естествените хора, на мене си се метнала.
И след тебе кортеж мъже върви. Зная, че не са се засилили към теб, тъй като си доста хубава и прелестна. Хич те няма откъм красота, да го знаеш това от мене, Мано. За парите ти се лепят. Казват, че си плащала, а това е доста неуместно за жена, даже това да си ти, моята дъщеря, висока до покрива на кметството. За всяко такси има пасажери, постоянно има закъсали, от мен го знай.
Слушай, Мано - изтъкваше майка ми. – Сменяш ги, а не можа ни едно бебе да се завърти откъм тебе. Ялова си. Е, какво от това? Да не ти пука. Не се знае дали дамата е по-добре, в случай че цяла опашка от деца се влачи след нея като кашлица и в никакъв случай не може да се отърве от мръсните им чорапи. Мисля, че е по-добре дето си такава, каквато си.
Яловата Мана, по този начин ми викат на юг от Витоша, а може би даже и в Кюстендил, само че никак не ме е грижа за това. Заводът за кристални сервизи спусна кепенци – сякаш краткотрайно, фабриката за ръчни колички затвори за зимата, по тази причина ония мъже, дето не се бяха уредили да берат маслини в Испания и не се ровеха по новите линии на метрото в София, нямаха нищо срещу да изкарат някоя и друга пара от мен. Знаех кой какъв брой коства. Уважавам хора като тревата на къра - упорита и мършава през лятото, цялостна с тръни и змии. Тогава преднамерено виках Стоичко, който преди време беше танкист - толкоз малък, че даже и личната му жена беше по-едра от него - чевръст като невестулка.
Както всички естествени хора седеше без работа през зимата, а лятото се хващаше зидаро-мазач. При мен за една нощ изкарваше толкоз, колкото печелеше на градежите за цялостен месец. Когато жена му ме срещнеше на улицата, вместо да ме кълне, както постъпи първия път, когато пратих да докарат Стоичко в къщата ми, тя стартира да ми споделя: “Добър ден, госпожо Мано “, след това отстъпваше на крачка от мен, покланяше се бързо и се усмихваше – по този начин признателно, че ми се искаше да й светна един по врата. Хич не ме беше грижа за дивите й хлапета, които тя от време на време пращаше да изчистят къщата ми. Пъхвах и на тях по няколко лв. в джобчетата или им давах шоколад в найлонови пликчета, и те щом ме зърнеха по улицата, махаха с ръце и нахилени необятно, крещяха:
- Госпожица Мана! Госпожица Мана!
Жената на Стоичко ми изпращаше пирожки, завити в остарели вестници, с благодарствени писма с доста неточности, без нито един препинателен знак сред думите:
доста благодръ за пърите и за туий дето отново викна наш Стоичка той пащ ща доде щом го викнеш и нема да закъснява.
В Радомирско всичките мъже бяха по-ниски от мен. Ребрата им се четяха, само че бяха жилави. Хранеха се с фасул, леща, картофи, а положителното месо пазеха за децата. Понякога канех вкъщи Тано, някогашен багерист в рудника за евтини въглища към Перник. Но даже евтини, народът изчопли от баира всичко до последното въгленче, в мината остана тиня, след това дъждът запълни дупките, които в миналото бе копал Тано. Сега хендеците, цялостни с дъждовна вода, бавно се заблатиха. Не зная от кое място там се напъхаха жаби - толкоз доста жабоци, които непрекъснато се деряха - през деня и нощем. Затова вместо “Мината ”, хората започнаха да назовават планината “Жабата ". Целият изкорубен от миньорите рид стана жаба, която се скъсваше да квака с камъните си, с изсъхналите дървета, с калните пътища, изкопани от камионите преди години.
Когато Тано беше пийнал, напряко го оставях пред циментовата врата на пътя. Моето място е огромно, заградено е със стена два метра. Вътре има една грамадна къща, бяла като януари с всичките му вихрушки, преспи и виелици. В къщата съм единствено аз, само че някакво момиче от околните села си отворило устата, че си диря икономка. Затова не мога да се отърва от дами. Колкото метра е дълга стената към двора ми, толкова дами се наредили край нея на опашка да работят при менe – но хубавици, ще речеш, че Радомир е градът с най-блестящите дами в България. Щом се покажа заран, аз обичам да си обхождам земите и мандрата - яхам коня Боздуган или скачам в джипката - мощна е повече от всичките мъже в окръга - и щом се покажа да се метна в нея, дамите викат:
- Госпожице Мана, наемете ме за икономка. Аз приказвам британски, госпожице Мана. Аз пък сготвям италиански манджи.
Майка ми им споделя с един високоговорител:
- Момичета, идете си. Мана не ще икономка. Тя ще назначи Тано или Стоичко.
Грижа ме е единствено ясно за кого. Единствено той е по-висок от мен с два сантиметра.
Но жена му умря. Тя също се редеше с ония хубавелките пред вратата ми и разправяше: - “Госпожице Мано, виж ме, виж ме. Силна съм! Мога да окосявам ”, само че аз по никакъв начин не желаех да виждам мършавите й ребра, нито гърдите й. Знаех, че от тях още тече мляко. Току-що бе родила трета щерка, и никой в близост не можеше да каже от кое място я бе прихванала. Мъжът й Тано се люшкаше, все пиян-залян, а в дните, когато не беше, аз обилно му плащах за това, че е по-висок от мен. Съмнявах се, че третата дъщеря на тази жена ще е висока като Тано.
Веднъж тя ми донесе детето. Видях, че е толкова огромно и синеоко като моята ангорска котка Михаил, по тази причина я повиках, тази тънка дамата на Тано, при себе си. Да я нахраня. Тя литна да ме целуне от признателност, само че аз крещя: - “Стой, стой се! ”
Като ме пипна, ръката й гореше, очите й бяха пещи, в тях нещо бучеше и се трошеше. Личеше, че скоро ще си замине тази жена. „ Не желая нищо от тебе - споделих й. - Ходи ей там. Легни да поспиш. ” Тя не можа да отиде до леглото. Падна на пода и аз си рекох, че ще вземе да ритне камбаната и ще псовиса в къщата ми.
Закарах я с джипката до лекар Господинова. Тя се наведе над болната и сподели, че била умряла. В гърдите й още имаше мляко и аз си рекох - кой ще храни в този момент това бебе, синеоко като моя котарак Михаил? Както и да е, пратих да доведат Тано. Все отново мъж е на тая мъртва жена. Предупредих го да не е пийнал, тъй като в случай че е, го провождам като ръждива продънена кофа на улицата пред стоманената врата. Той не беше пийнал. Нахраних го с кекс, дадох и ракия и се радвах десетина минути, че е по-висок от мен. Но по едно време той взе, че ревна.
Измокри ми и чаршафа, и дюшека. „ Защо, бе? ” запитвам аз, а той още по-силно реве. Пиян като куче, не може да спре. Никога човек не бе плакал подобен рев при мен.
- Жената почине и няма какво да продавам към този момент от къщата - разправя ми той. – Дори Аго вехтошаря не ще даде двайсе лв. за децата. Най-ми е жалост за глупавото, първото... единствено то е мое. Така ще си почине, горкото. Искаш ли, Мано, да го вземеш? Всеки ден ще те обичам по колкото искаш и няма да ти желая ракия, Мано, за любовта. Но ти вземи Глупавото. Вземи го, Мано.
- Къде са другите две деца на жена ти? - запитвам го аз.
- Ами мисля да ги дам на вехтошаря Аго да ги гледа. Ще крадна нещо за него, в случай че се съгласи. Може да им откри за майка някоя друга ялова жена като тебе.
- Слушай какво - споделям му аз. - Аз съм те викнала да си по-висок от мене, а не да ми ревеш.
- Жена ми умря - разправя той. – Онова синеокото, последното, е отговорно. Роди се и й токсини кръвта. Тя издъхна. Оставих ги и трите на пода. У нас у дома към този момент няма нищо за пласиране.
- Как по този начин ги остави на пода!
…Да не се споделям Мана, в случай че не уредя тази работа. Веднага се обаждам на момичето, което ми чисти. Много е свястна, моя съученичка. Тя с манджите си докарва в къщата ми цяла Италия. И Калабрия, и Рим и Севиля – целия италиански ботуш побира това момиче в тигана и тенджерите ми. Сутрин хапвам Сицилия, на обяд Милано, а вечер замезвам с Неапол. Та взех, че платих на момичето да докара зарязаните деца - не че пет пари давам за някакви ревли, желая да погледна синеокото като моя котарак Михаил. Второто изобщо не съм го виждала. Казват, че било с черни като въглища очи, пустиня и горещина имало в него. Не може да оставиш деца в стая, дето Тано е откъртил паркета и го е продал за две ракии. Момичето, което ми чисти и докарва при мен Рим три пъти дневно, се върна и вика:
- Къщата на Тано е празна. Няма ни едно дете, госпожице Мана.
- Глупавото! Къде е ми глупавото! - взе да се гърчи на масата ми Тано.
Ми аз ли съм отговорна, че му го няма? Не съм го правила аз, не съм му съблякла кирливата дрешка да я продам на вехтошаря Аго.
- Трай - споделих му. - Млъкни. Ще дам премия и ще ми докарат хлапетата тук след половин час.
“Госпожице Мана, може ли да довеждам Глупавото при тебе? Само за малко – беше ми се примолил преди седмица дангалакът. - Като го виждам няма да пия. Издържам да не пия единствено като виждам това жалко хлапе. ”
Разреших да го докара.
- Ти си луда! – означи мама. – И Гърбавия Геро беше елементарен като тебе.
Хлапето беше запъртъче отвред. Мълча като дъска. На растеж има няма колкото моя котарак Михаил. По лицето на дребното познах очите на оная жена, дето бе умряла дружно с млякото в гърдите си.
Тано бършеше лице с лакът, все пак сълзите му капеха като сачми върху чаршафа. Дюшекът ми бе влажен, той пиеше и плачеше.
След малко момичето, моята експертка и готвачка Изабела, пристигна с полуголо бебе в едната си ръка. Познавам го това, синеоко като котарака Михаил, сгърчило се - изсъхнал резен самун. В другата си ръка Изабела стискаше друго дете - с дълга, сплъстена черна коса, единствено с една разкопчана ризка. Мургаво, с малко като слива лице и очи черни - пресъхнали кладенци. На две крачки след Изабела крачи дребно диване, голо, фино. Ребрата му се четат като реотани на електрическа печка, лицето му същото като оная жена, която отнесе млякото си на Господ, вместо да даде да суче на синеокото.
- Глупавото! Глупачето ми! - Тано захвърли отвратителната ракия, скочи и както хлипаше влажен върху голия дюшек, полетя към мършавото хлапе. То се сви плахо, стиснало в ръка роклята на момичето, което знаеше къде е Италия и ми готвеше ту Милано, ту Сицилия всеки ден.
- Тате - избъбри глупавото.
Не знаех какво да върша - трите хлапета внезапно ревнаха в един глас, а аз съм изцяло ялова жена. Имах единствено котка, кон и две кучета. Никак не знаех какво да сторя с тия трите, дребните.
- Моля ти се, госпожице Мана, апелирам ти се - захленчи Тано, притиснал по този начин крепко Глупавото до гърдите си, че се уплаших да не изпотроши ребърцата му. - Нека това да остане при тебе. Ако го вземеш, ще те обичам като бог - напълно без пари, напълно без ракия. Повече от бог ще те обичам, единствено дано остане при тебе!
- Ами другите две? - попитах аз. – Какво да ги върша синеокото и кафявото?
- Ти си ненормална – би отбелязала мама, само че не го направи, тъй като отдава се беше преместила в Перник при един стругар вдовец.
- Ами... - обади се момичето, което се разбираше с Италия както със своята майка. - Да викна ли вехтошаря Аго?
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ