Голяма съм, стърча над мъжете като кътник над останалите зъби,

Голяма съм, стърча над мъжете като кътник над останалите зъби, и съм яка.

- Как можа да пораснеш такава канара? - разправя мама. - Да се чуди човек. Баща ти малък, до шията ми стига. Мършав – вретено! Само варено и печено му готвех, тъй като коремът го гризеше, той лъжеше, че ще псовиса, само че изобщо не се ориентираше към умиралка. Аз също съм дребна, а ти - грамадна като камбанарията на църквата. Баща ти с право се съмнява, че не си негова семка. То пък неговите семки ли са? Все нещо го болеше, все парите тънеше, стотинките броеше, та понякога и към други съм посягала. Че то е човечност - разправя майка ми. - Болен мъж, въпреки и цялостен с пари, отново си е болен мъж. Затуй може по някоя друга линия да си порасла прекомерно огромна. Въобще не зная ти за какво толкова го обичаше тоя чувал. Когато той пъшкаше на леглото, оплетен във вмирисани на илачи одеяла, ти седеше до главата му и пееше. Колкото си грамадна, толкоз и гласът ти противен.

Хем огромен глас, хем ужасно кънти, та си мисля, че Гърбавият Христо уподобяваш. Той се извисяваше над всички в града като паметника на Хаджи Димитър, и пееше хубаво, въпреки че множеството време не му се разбираше нищо, тъй като беше пийнал. Данке, щерко, татко ти беше наясно, че в тебе няма нищо слаботелесно. Както и да е, болният ти баща доста те обичаше. В гроба си да се пържи нека и на оня свят не се отърве от болния си корем! Не можеше да ме понася този човек и нищо пара не ми остави в завещание. Къщата приписа на тебе, нивите, мандрата и шивашката кооперация, а аз в този момент единствено в ръцете ти виждам. Като едно сираче се заглеждам в тебе да ми подхвърлиш нещо. Все отново твоя майка съм.

И въпреки да стърчиш като дувар над естествените хора, на мене си се метнала. И при тебе цялостен кортеж претенденти се наредил. Зная, че не са се засилили към тебе, тъй като си първа красавица. Хич те няма откъм красота, да го знаеш това от мене, Данке. За парите ти се лепят, а това е срамно за една жена, даже това да е личната ми щерка.

Слушай, Дано - продължаваше майка ми. – Как по този начин барем едно бебе не можа да се захване в тебе? Окей. Ялова си. Какво от това? Не се знае дали дамата е по-добре, като е ялова, или когато цяла опашка от деца се влачи след нея като кашлица и в никакъв случай не може да се отърве от мръсните им чорапчета. Мисля, че е по-добре, дето си ялова.

Яловата Дана, по този начин ми викат в цялата област, а може би и в София, само че никак не ме е грижа. Заводът за кристални сервизи банкрутира, цехът за ръчни колички също, по тази причина мъжкият народ нямаше нищо срещу да работи при мен. Плащах добре. Знаех кой какъв брой коства. Някой път желаех човек като тревата на къра – стъпкана, само че упорита, цялостна със змии през лятото. Тогава общувах със Стоичко, който доста от дълго време бил танкист в армията - толкоз малък, че даже и личната му жена беше по-висока от него. Както всички естествени хора, бе незает през зимата, а лятото се хващаше по градежите в София. Покрай пандемията напълно потъна.

Когато жена му ме срещнеше на улицата, вместо да ме кълне, че тропал на портата ми (така дамата постъпи единствено първия път) – щом пращах да го повикат, тя стартира да ми споделя “Добър ден, госпожо ”, след това отстъпваше на крачка от мен, покланяше се и по този начин признателно ми се усмихваше, че ми се искаше да й завържа един пестник. Пусках на хлапетата й по два лв. в джобчетата или им набутвах шоколад в найлонови пликчета и те щом ме видеха по улицата, махаха с ръце и нахилени необятно, крещяха:

- Госпожица Дана!

Жената на Стоичко ми изпращаше пирожки, завити в остарели вестници и благодарствени писма без нито един препинателен знак сред думите: - " доста благодръ за пърите дето ни проводи наш Стоичко пащ ща доде и нема да закъснява за тебе ”.

Понякога у нас се отбиваше Тано, някогашен багерист в затворения неотдавна рудник за евтини въглища в Перник. Но даже евтини, народът измъкна от рудника всичко до последния въглен и в мината остана единствено тиня. Дъждът запълни дупките, които в миналото Тано бе ровил за въглища. Сега изкопите, цялостни с дъждовна вода, бавно се заблатиха. Не зная от кое място там се навряха жаби – пет милиона кекерици, които непрекъснато се деряха - и през деня и нощем. Затова вместо “Мината ”, хората започнаха да викат на хълма “Жаба планина ". Цялата изкорубена от миньорите околност стана огромна жаба, която крякаше с камъните си, с изсъхналите дървета, с калните пътища, изкопани от камиони и багери.

Когато Тано беше пийнал, напряко го изхвърлях пред циментовата врата на пътя или в двора - моето място е огромно, заградено е със стена два метра. Вътре има една грамадна къща, бяла като март тази година с всичките му преспи и виелици. В къщата съм единствено аз - пусках от време на време едно момиче от Радомир да ми чисти, та народа мислеше, че щом съм ялова и грамадна, значи несъмнено обичам дами. Но аз пет пари не давах за дами.

Избирах грамадния Тано. Той само е по-едър от мен - с един сантиметър, и е ужасно да имаш до себе мъж Балкан. Но жена му умря. Току-що бе родила трета щерка и никой в близост не можеше да каже от кое място я бе захванала. Мъжът й Тано бе все пиян-залян, а в дните, когато не беше, аз го прибирах и обилно плащах за това, че е един сантиметър по-едър от мен. Затова имах вяра, че третата дъщеря на тази жена по никакъв начин не поникнала от костилка на Тано. Веднъж тя ми донесе детето. Видях, че е толкова огромно и синеоко като моята ангорска котка Михаил.

Очите й бяха пещи, в тях бучеше и всичко се трошеше. Личеше, че скоро ще си замине тази жена. „ Не желая нищо от тебе - споделих й. - Ходи ей там. Легни да поспиш. ” Тя не можа да отиде до леглото. Падна на пода и аз си рекох, че ще вземе да ритне камбаната в къщата ми.

Закарах я с джипката до лекар Господинова. Тя се наведе над болната и сподели, че била умряла. В гърдите й още имаше мляко и аз си рекох - кой ще храни в този момент това нейно бебе, синеоко като моя котарак Михаил? Както и да е, пратих да доведат Тано. Все отново мъж е на тая мъртва жена. Предупредих го да не е пийнал, тъй като в случай че е, го изхвърлям като ръждива кофа напряко на улицата пред стоманената врата. Той не беше пийнал. Нахраних го с кекс, дадох и ракия, само че той по едно време взе, че ревна.

Може ли мъж, по-едър от мен с един сантиметър да рони сълзи като черен облака? „ Защо ревеш, бе? ”, запитвам аз, а той още по-силно реве. Оглупял, пийнал. Никога човек не бе плакал подобен рев при мен.

- Жената почине. Няма какво да продавам към този момент от къщата - разправя ми той. – Дори Аго вехтошаря не ще даде двайсе лв. за децата. Най-ми е жалост за глупавото... единствено то е мое. Така ще си почине, горкото. Искаш ли, Дано, да вземеш? Всеки ден ще те обичам и няма да ти желая пари, Дано. Но ти вземи глупавото. Вземи го, Дано.

- Къде са другите две деца на жена ти? - запитвам го аз.

- Жена ми умря - разправя той. – Синеокото е отговорно. Роди се като куче и й токсини кръвта. Оставих ги и трите голи на пода. У нас у дома към този момент няма нищо за пласиране.

- Как по този начин ги остави и трите голи на пода!
------
Пак се беше родила щерка. Третата подред. Тано изгледа разгневен ревящата купчина пелени, под която врещеше бебето... Той се наведе над свитото като спаружена ябълка лице, не по-голямо от юмрука му. Вчера се беше опитал да го продаде на един грък за една крава, само че гъркът го излъга. Не. На Тано му се пиеше – още след раждането опита да остави бебето на бармана в кръчмата “Двата ножа ”, изиска шише ракия, само че за неволя се появиха служителите на реда с гадната си кола и бармана се сви.

- Разкарай тоя отпадък - сподели той на Тано.

Гаден свят. Магаре можеш да продадеш - не за две бутилки, за две дамаджани ще го продадеш, а едно бебе, за което гърците хвърлят два бона, на никого не можеш да продадеш. Тано не беше сигурен кой знае какъв брой дали дребната е здрава - пищеше, като че някой го беше натъпкал с пиявици.

… Жена му прибираше пари от обществените служби и за другите две дъщери - дребни зверчета, толкоз мърляви, че Тано не можеше да им види лицата. Децата се скитаха по близките къщи – едната дъщеря на две години, другата на три. Когато го видеха гневен, изчезваха някъде.

Имаше дни, когато жена му се връщаше с цяла торба двайсетолевки. Тогава в къщата замирисваше на печено месо, тогава им пускаха още веднъж тока, тогава и тв приемникът работеше, и Тано гледаше домочадието благополучен, с цялостен корем. Двете хлапета не го дразнеха. Изглеждаха му приятни, тъй като майка им ги бе измила и белите им лица му приличаха на мастика в чиста чаша. Той харесваше огромната - тя съвсем не ревеше, не му досаждаше. Напикаваше се рядко. Това се случваше в неприятните дни, до момента в който дамата се върнеше при него с доста двайсетачки.

Тогава почваше любовта, една дива обич сред разхвърляните дрешки на хлапетата, сред празните бирени бутилки, сред недоядените части колбас, напряко върху балатума, а двете хлапета гледаха Тано и жена му, лицата им задачите омазани в мляко и течен шоколад, щастливи, с цялостни стомаси.

- Стой и гледай децата – споделяше жена му.- Аз ще отида да изкарам още пари.

Лицето й беше по-красиво от уиски. Защо умря толкоз рано.

Бебето заврещя, като че някой го колеше. Беше синеоко и от него щеше са стане хубаво женче, тъпо, че крякаше толкоз мощно. Тано реши: ще ги зареже тук до тази вечер – и трите. Ако през това време успее да спипа някого, да му смъкне палтото и да го продаде, ще се върне при дечурлигата. Първо, несъмнено, щеше да пийне малко ракия, от тайния запас, за Бог да елементарни жена му. Всъщност междинното дете не беше кой знае какъв брой отвратително. И то беше хубаво, имаше кафеникава като коняк кожа. Тези двете можеше да ги хариже на някого. Беше се заклел да купи дрешки за първата си дъщеря, неговата си. В края на краищата какъв мъж е Тано, щом за едно мизерно дете не може да откри пари?

Ракията му се услади, на нон-стопа изпи толкоз доста, че земята стартира да се огъва под краката му. Прибра се у дома и когато отвори вратата, си намерения, че нещо не е наред. Не бе допустимо и трите деца да са умрели. Бебето да, то бе слабовато и синеоко, само че другите две къде са?

- Ей! Ей! - стартира да вика Тано. Не помнеше имената на децата - откъде-накъде са негови, той не беше синеок. - Таня! Таня! - завика той.

Таня беше първата. Само тя имаше име.

Никой не хленчеше и никой не ревеше на пода. Тано знаеше, че няма ток и би трябвало да възпламени нещо, с цел да се огледа. Но в стаята нямаше нищо за палене, по тази причина той смъкна ризата си - остарял парцал, който починалата му жена беше купила като подарък след раждането на първата му щерка. Тано драсна съчка кибрит и възпламени първо ръкава. Стана задоволително ярко. Децата му ги нямаше.

- Ей! Ей! - завика Тано. - Ей!

Никои не се обади. Той изкрещя:

- Таня! Таня! - по този начин бе назова първата си щерка. Женя му я беше нарекла иначе - може би Мария. Той я наричаше я Таня. Той Тано, тя - Таня, по този начин нямаше в никакъв случай да не помни името й, даже да беше пийнал като стомана. Това дете беше единственото негово нещо в тая празна къща.

-------------------------
Да не се споделям Дана, в случай че не уредя тази работа. Веднага се обаждам на момичето, което ми чисти. Много смислено момиче, моя съученичка. Стаите при мене светят около нея, с манджите си докарва в къщата ми цяла Италия. И Калабрия, и Рим и езерото Комо - цяла Италия побира това момиче в тигана ми. Сутрин хапвам Сицилия, на обяд Милано, а вечер замезвам с Неапол. Та взех, че платих на момичето да докара голите деца - не че пет пари давам за децата.
На всички е известно, че съм ялова като паветата по улицата, само че това третото, което отровило кръвта на дамата, е синеоко като моя котарак Михаил. Второто изобщо не съм го виждала. Казват, че било мургаво. Сигурно майката го е възприела от някой арабин, затуй толкова пустиня и горещина имало в него, само че детето си е дете. Не може да го оставиш да пукне в стая, дето Тано е откъртил паркета и го е продал за две ракии. Момичето, което ми чисти и докарва при мен Италия, се върна и вика:

- Къщата на Тано е празна. Няма нито едно дете. Да кажа ли на Стоименчо служителя на реда, да върви да ги търси, госпожице Дана?

- Глупавичкото ми! Къде ми е първото, глупавичкото! - взе да се гърчи на масата Тано.

Ми аз ли съм отговорна, че му го няма глупавичкото? Не съм го правила аз, не съм му съблякла кирливата дрешка да я продам на вехтошаря Аго. Никога не съм виждала толкова висок мъж да се секне и да вие по този начин.

- Трай - споделих му. - Млъкни. Ще дам премия и ще ми докарат глупавичкото тук след половин час.

Не можех да го виждам толкова провиснал, влажен от сълзи и плюнки. Та той е мъж, изработен да обича високи дами, даже такива високи като мене, по тази причина викнах моето момиче, което ми чисти и на което посвещавам даже ключовете от избата.

- Изабело - крещя й. - Ходи му донеси едно шише ракия на тоя плачльо. Не мога да го виждам по какъв начин се лигави.

- От хубавата ли, госпожице Дана? – пита момичето и ми се покланя. Не знам от кое място си е набила в главата, че би трябвало да ми се кланя. Може би го е научила от мъжете, които приканвам да ме обичат. Това се случва, когато е горещо. В този завършек на родината мъжете са дребни като кози. Това е от огромните суши през лятото, от недоспиване и нищо не може да се направи. Пък аз съм могила. Сигурно Господ нещо се е объркал, като ме е оформил жена, с тая височина, дето е поставил в костите ми.

Сега Тано, единственият човек в цялостен Радомир по-голям от мен, да се е напил като стомана, само че въпреки всичко ме помоли:

- Госпожице Дана! Моля те, госпожице Дана, откри ми глупавичкото. Само него имам на тоя тъп свят. Нищо друго.
Знаех хлапето.

Беше дребно запъртъче. Мълчеше като дъска. На растеж има няма колкото постелката на моя котарак Михаил. По лицето му познах очите на оная жена, дето бе умряла дружно с млякото в гърдите си поради това, синеокото, което беше предиздвикало кръвта й да се обърне към гибелта. В ситното неуместно момиче видях и устата на оная жена, и тънките й кости. Запитах се по какъв начин е издържала да ги носи и ражда трите дъщери - беше дребна, костите й не се виждаха, толкоз слаботелесна беше. Как е понесла оня синеок водач, който бе засадил синеокото, последното й момиче – това, дето я довърши.

- От хубавата ли ракия да му дам, госпожице Дана? - още веднъж попита моята експертка, въпреки да знаеше, че от всичко най ненавиждам някой да ме пита за нещо два пъти. Спаси я единствено това, че се поклони пред мен - напълно ниско си сведе главата, тъкмо както мъжете.

- Донеси му от най-скапаната ракия - споделям. – Харесва ми по какъв начин се покланяш, Изабело. Браво!

Дадох й 10 лв.. Започнах да разгадавам на нея. Не се възнамерявам какво ми се желае – тя знае. Дали кюфтета от Калабрия да ми сготви, дали яйца от Неапол. Понякога я санкционирам, в случай че съм си намислила Тано, а тя не е съумяла да го опази изтрезнял. Наказанието й е, че го влачи до банята сама, с цел да й пристигна мозъка в главата.

Самотата е жълтеница и би трябвало специфична диета, с цел да я понасяш. Двете с Изабела пием Коварната Черешова от напръстниците. Вечер, преди да заспя, я карам да ми чете някоя приказка. Баща ми, въпреки и доста богат, нямаше шанс с жена. Майка ми в никакъв случай не ми е чела приказки. Беше прекомерно хубава да си губи времето със змейове и златни ябълки, само че Изабелчето има явен глас, чете като слънце и готви най-италианските кюфтета в Радомир.

След малко момичето, моята експертка Изабела, идва и носи в едната си ръка едно голо бебе. Познавам това бебе, синеоко като моя котарак Михаил, сгърчено на изсъхнал резен самун. В другата си ръка Изабела държи друго голо дете - с дълга, сплъстена черна коса. Мургаво, с малко като слива лице и очи, хвърлени в пресъхнали кладенци. На две крачки след Изабела върви дребно хлапе, голо, фино. Ребрата му се четат - реотани на електрическа печка - лицето му същото като оная жена, която отнесе млякото си на Господ, вместо да даде да суче на синеокото.

- Глупавото! Глупавичкото ми! - Тано захвърли отвратителната ракия, скочи и както си беше влажен като сом от сълзи, полетя към мършавото хлапе.

- Тате! - избъбри то.