Габор Мате е роден в Будапеща през 1945 г., а

Габор Мате е роден в Будапеща през 1945 година, а в средата на 50-те, дружно с оживелите от Холокоста свои родственици, емигрира в Канада. След дипломирането си в University of British Columbia във Ванкувър, преподава по британски език и литература, а не след дълго се връща към детската си фантазия и се посвещава на медицината. Невролог, психиатър и психолог, той е един от най-известните експерти в региона на зависимостите. Габор Мате е известен с дълбокото си разбиране за неделимата връзка сред страстите, разсъдъка и здравето на тялото. Много от книгите му изследват аргументите за другите болести и пътищата, по които да осъзнаем стаената надълбоко в нас отрова и да излекуваме живота си. За напрежението, който ни пречупва, споделено от Габор Мате и книгата му „ Когато тялото споделя " НЕ ". Цената на скрития стрес ”.

Целта на тази книга е да опише въздействието на напрежението върху здравето. И най-много на скрития стрес, който е във всеки от нас. Той е прикрит толкоз дълбоко и по този начин се е сраснал с нас, че го усещаме като неразделна част от себе си.

Не е изненадващо, че експертите отхвърлят връзката сред тялото и съзнанието. Навикът да разцепваме на две това, което е една целокупност, се вижда и в отношението ни към здравето и заболяванията. Опитваме се да разберем тялото, като го отделяме от разсъдъка. Искаме по този начин да гледаме на хората – били те здрави или заболели – като че ли съществуват в изолираност от средата, в която порастват, живеят, работят, играят, обичат и умират. Това са надълбоко вкоренените предубеждения на ортодоксалната медицина, които множеството лекари одобряват безрезервно по време на следването си, а по-късно ги придвижват и в практиката си.

Колкото по-профилирани стават лекарите, толкоз повече знаят за даден орган, само че и толкоз по-малко схващат индивида, в който се намира въпросният орган. Хората, които интервюирах за тази книга, ми споделяха съвсем единомислещо, че техните лекуващи и фамилни доктори не са се опитвали да схванат персоналната, прочувствената страна от живота на своите пациенти. Освен това се е долавяло и отвращение от страна на експертите да се водят диалози на такива тематики. След като разговарях с мои сътрудници за същите тези пациенти, открих, че даже след дълги години на лекуване лекарят може да остане напълно неосведомен с живота и проблемите на болния, а да е наясно единствено с тесните граници на болестта.

По какъв метод стресът се трансформира в болест?

Стресът е комплицирана поредност от физични и биохимични реакции, задействани от мощни прочувствени подбуди. От позиция на физиологията самите страсти съставляват обособяване на електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите влияят върху (но също по този начин се въздействат от) действието на основните органи, целостта на имунната отбрана и придвижването на многочислените циркулиращи в организма ни субстанции, които дефинират общото положение на тялото.

Когато потискаме страстите си, приказваме за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото против заболявания. Потискането на страстите, което съставлява захвърлянето им от умишлено на подсъзнателно равнище, разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настава подобен хаос, че тези механизми от пазители се трансформират в унищожители. През седемте години, през които работех като медицински координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница, се нагледах на пациенти с хронични болести. При нас за терапия идваха и хора с ракови болести или такива с прогресивни неврологични проблеми, като амиотрофичната латерална склероза. Положението и при тях не беше друго.

В частната си процедура съм следил тази причинност и при заболели, които лекувах от множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и заболяването на Крон, синдрома на хроничната отмалялост, автоимунни нарушавания, фибромиалгия, мигрена, кожни болести, ендометриоза и доста други болести. Общото постоянно беше, че във значими сфери от живота си съвсем всички мои пациенти със съществени здравословни проблеми не умееха да отхвърлят.

В научната литература са открити три фактора, които по предписание водят до стрес: несигурността, дефицитът на информация и загубата на надзор. И трите участват в живота на страдащите от хронични болести. Мнозина се заблуждават, че владеят ситуацията, а след това откриват, че решенията и държанието им са били диктувани от непознати за тях сили в продължение на доста, доста години. Забелязвал съм го и при себе си. При някои хора точно заболяванията са това, което разрушава изцяло илюзиите, свързани с контрола.

Въпреки че не можем да твърдим, че който и да било поведенчески вид непосредствено предизвиква рак, известни присъщи черти несъмнено покачват риска, тъй като поради тях се стига до физиологичен стрес. Потискането, неспособността да се споделя „ не “ и неналичието на чувство за яд водят до обстановки, при които човек не може да изрази възприятията си, потребностите му са подценявани и се възползват от благия му манталитет. Тези обстановки водят до съответното вътрешно напрежение, без значение дали то е осъзнато. Когато то се повтаря и натрупва с течение на годините, прекомерно евентуално е да бъдат нарушени хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не самият поведенчески вид, унищожава физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми, като го подготвя към заболявания или намалява способността да им се противодейства.

И по този начин, физиологичният стрес е изчезналото звено сред особеностите на характера и болестта. Някои отличителни черти – можем да ги назовем и поведенчески модел – усилват риска от утежняване на здравето, като покачват вероятността за продължителен стрес. Общото сред тях е отслабената дарба за прочувствено другарство. Някои прекарвания могат да са с евентуално нездравословни последици за организма, в случай че човек не се е научил да показва дейно възприятията си. Това умеене се придобива или пък не се усвоява през интервала на детството.

Начинът, по който хората израстват, дефинира по какъв начин ще се отнасят към личните си тела и усеща. От сбора на прочувствения заряд през детството и вродения характер се получават по-късните присъщи черти. Но това, което назоваваме темперамент, не е закрепен набор от особености, а единствено поредност от поведенчески механизми, които човек е придобил през първите си години.

Крайната цел на живота е да насърчи даден субект да загърби цялостната взаимозависимост и да придобие самостоятелност. Или по-точно да го направи зрял възрастен, който умее да съжителства в общество с други зрели хора. Израстването е развой на прекосяване от най-вече външна регулация към саморегулация, доколкото ни го разрешава генетичната стратегия. Добре уравновесените лица са най-способни на плодотворни контакти с близките и да отглеждат деца, които един ден също ще бъдат построени персони. Всичко, което обърква този житейски проект, заплашва възможностите за оцеляването на организма в дълготрайна вероятност. Принципно още от първите си години се натъкваме на един спор сред потребността да се усещаме сигурни и желанието за самостоятелност. Напредъкът изисква последователно и от дадена възраст нататък да изместим акцента на напъните си от търсенето на сигурност към постигането на автономност – от обвързаност към индивидуализация. Нито едно от двете не се губи изцяло и не е належащо едното да е за сметка на другото.

С нарасналата дарба за саморегулация у възрастните идва и потребността от повече самостоятелност, която дава свободата да се вършат достоверни избори. Онова, което лимитира автономията ни, се възприема като източник на стрес. А стресът пък се усилва всякога, когато нямаме опция да реагираме сполучливо на дразнителите от обществената и вътрешната ни среда. Той се натрупва и когато лабораторните животинчета или хората се приведат в безпомощно положение, без право на допустим избор – с други думи, когато им се отнеме свободата.

Независимостта обаче би трябвало да бъде реализирана, без да се унищожават взаимоотношенията, от които зависи благоденствието. Такива са тези с интимните ни сътрудници, както и хората, от които подвластен – подопечните ни чиновници, сътрудниците, служителите от обществените институции. Колкото по-слабо е развито умеенето ни за саморегулация в бебешка и детска възраст, толкоз повече като възрастни сме подвластни от връзките си с другите, с цел да поддържаме хомеостазата си. А колкото сме по-зависими от дадена връзка, толкоз по-опасни са разтърсванията в нея и разпадането ѝ. От тук следва, че уязвимостта ни от индивидуален и физиологичен стрес е пропорционална на степента ни на прочувствена взаимозависимост.

За да смекчи напрежението от прекратената връзка, човек може да избере да се откаже от част от своята автономност. Но това не е здравословно решение. Загубата на самостоятелност сама по себе си е източник на стрес. Привидно може да наподобява, че го вършим в името на „ сигурността “, само че равнищата на стрес се повишават, макар че субективно бихме могли да усещаме облекчение от постигнатата „ непоклатимост “. Ако хронично подценяваме прочувствените си потребности, с цел да бъдем „ допустими “ за близките, рискуваме да платим за дейностите си с цената на здравето си.

Другият метод, посредством който някои се защищават от напрежението в проблематичните връзки, е прочувственото изключване. За да се усеща в сигурност, уязвимият човек се дистанцира от другите и заобикаля обвързванията. Такъв поведенчески модел може и да оказва помощ за предпазването от субективното разбиране на напрежението, само че физиологичните последствия от него си остават същите. Близостта с други хора е психическа и биологична нужда. Издигащите стени към себе си не са способни на саморегулация, а просто са замразили своята сензитивност. При тях последствията от незадоволените потребности също са отрицателни и обилни.

Приятелската поддръжка спомага за облекчаването на физиологичния стрес. Тясната връзка сред здравето и обществената среда безапелационно е потвърдена. В изследването от Аламеда Каунти самотниците бяха по-податливи на болести от разнообразни типове. Други три самостоятелни проучвания, направени измежду застаряващи лица, заключават, че неналичието на обществена интеграция покачва риска от преждевременна гибел.

Биологичните предпоставки за евентуално утежняване на здравето пораждат в ранна възраст. Механизмите в мозъка, реагиращи на стрес, се програмират от преживелици, които датират още от раждането, като паралелно с това натрупваме косвени и несъзнателни мемоари, ръководещи връзките и държанието ни по отношение на самите нас, близките и света. Ракът, множествената склероза и ревматоидният артрит, не се появяват като ненадейни нови феномени в живота на възрастния, а са кулминационната точка на продължителни процеси. Човешките взаимоотношения и биологичните промени, които приготвят почвата за такива болести, може и се случват в интервали, за които бихме могли да нямаме и мемоари.

Централно място в разбирането на напрежението, здравето и заболяванията заема акомодацията. Тя съставлява умеенето да се реагира на външни стресори без сковаване, а с еластичност и даже автентичност, без крайни безпокойства и без да се оставяме страстите да ни управляват. Хората, които не са адаптивни, действат обикновено единствено в случай че нищо не ги смущава, само че бързо рухват и стават безпомощни, в случай че претърпят загуба или са изправени пред затруднение. Те стартират да винят себе си или близките. Способността да се приспособяваме зависи значително от чувството ни като обособени човеци, от гъвкавостта на хората от предходните генерации и от това какви външни стресори са въздействали върху фамилията.

Да вземем Голямата меланхолия, която била непосилен интервал за милиони души в Съединени американски щати. Фамилната история на едни им е разрешила да се приспособяват и оправят с компликациите, до момента в който други фамилии, сблъскали се с икономическата рецесия, били психически унищожени. Доктор Майкъл Кер написа:
„ По-адаптивните хора като цяло рядко заболяват, а в случай че се стигне до здравословен проблем, той протича без затруднения. “

Тъй като един от значимите фактори за появяването на болест е степента на адаптивност на дадения човек, а тя от своя страна се дефинира от прочувствените процеси, протичащи от едно потомство към друго, физическите и душевните болести са признак за вреден баланс в връзките, който не визира единствено един субект. С други думи, физическите заболявания са последствия от заболяванията на фамилната прочувствена система, като в нея са включени поколенията от сегашното и предишното.

Няма да е ненужно да си напомним, че думата „ излекуване “ е с античен генезис и идва от „ цялостен “, а след това сме почнали да даваме идентичен смисъл на „ изцелен “ и „ здрав “. Да се изцелиш или да се изцериш – това значи да станеш цялостен. Но по какъв начин можем да станем по-цели, в сравнение с към този момент сме?

Цялото може да бъде нарушено по два метода – да се отнеме нещо от него или вътрешната му естетика да бъде по този начин наранена, че обособените елементи, които в миналото са работили дружно, към този момент да не го вършат. Както видяхме, стресът води до нарушавания във вътрешния баланс на тялото и се показва в някаква опасност, в това число за това, че някоя нужда може да не бъде задоволена. Гладът е форма на лишаване на физиологично равнище, само че в нашето общество лишенията са най-вече от духовно естество – да вземем за пример не получаваме прочувствена поддръжка или губим психическата си естетика.

Постигането на целокупност може да способства с доста за здравето. Всички разполагаме с този капацитет, само че също и с капацитета да се разболеем, като изгубим хармонията си. А заболяването е точно какофония. Ако би трябвало да сме напълно точни, тя е изражение на вътрешната какофония. Ако гледаме на заболяването като на нещо непознато и външно, може да се окаже, че разгласяваме война на себе си.

Първите стъпки по пътя към здравето са свързани с освобождението ни от предразсъдъците за потребния резултат от така наречен „ положително мислене “. Чет и брой нямат случаите, когато съм сядал до обезсърчените пациенти в палиативното поделение и съм изслушвал по какъв начин не могат да проумеят с какво са заслужили рак. Един от тях, мъж на към 60 години, ми сподели:
„ Винаги съм мислил положително. Нито за момент не съм допускал песимистични мисли в главата си. Как стана по този начин, че заболях от рак? “

Като антидот на крайния оптимизъм нормално препоръчвах силата на отрицателното мислене. В закачлив подтекст, несъмнено. Всъщност имам вяра с силата на мисленето като цяло. Ако стартираме да мислим единствено положително, автоматизирано изключваме тези области от действителността, които ни атакуват като отрицателни. Точно това вършат множеството хора, които прегръщат концепцията за положително мислене. Но достоверното положително мислене включва всички аспекти на действителността. Само по този начин можем да сме уверени, че имаме сили да се надигнем пред цялата истина, без значение каква може да се окаже тя. Доктор Майкъл Кер акцентира, че натрапчивият оптимизъм е един от методите да озаптим паниките си, тъй като заобикаляме конфликта си с тях. Този вид положително мислене е механизъм, посредством който нараненото дете оцелява. Възрастният, който продължава да бъде уязвим, без да го осъзнава, трансформира отбранителния модел в житейски принцип.

Появата на дадени признаци или заболяване би трябвало да ни накара да се запитаме следните два въпроса: Какво ни споделя тази болест за предишното и сегашното? Какво ще ни помогне в бъдеще? Обичайната процедура е да се подчертава единствено върху втория въпрос, без да се търсят аргументите за болестта. Подобни „ положителни “ подходи изпълват рафтовете на книжарниците и непрекъснато излизат от устите на лекарите. За да се изцелим, е нужно да съберем смелостта да мислим и отрицателно. И тук не става дума за самосъжаленията и скептицизма, които пък се показват за натурализъм. Всъщност ни е належащо да преценим кое не действа обикновено. Къде няма баланс? Какво подценяваме? На какво тялото ни споделя „ не “ и „ стига толкоз “? Ако не си зададем тези въпроси, стресовете в нас, които разрушават салдото, ще си останат скрити. И даже още по-важно – избягването на тези питания единствено по себе си е стрес. Първо, „ позитивното мислене “ се основава на несъзнателното разбиране, че не сме задоволително мощни, с цел да се оправим с действителността. Допускането на този боязън да господства над нас предизвиква задържането на прочувственото развиване в детска възраст. Няма значение дали убеждението е умишлено или не, то е форма на стрес. Второ, неналичието на основна информация за нас като човеци, а също и за ситуацията ни по отношение на средата, в която живеем, е един от най-мощните източници на вътрешно напрежение, което задейства съответните реакции в ендокринната ос. Трето, стресът спада с повишението на самостоятелния и независим надзор.

Трудно бихме могли да бъдем независими, в случай че се оставим на произвола на бурното течение, което съставляват обществените връзки. Не по-малки компликации идват и от възприятията за виновност, безусловно да сме обвързани с някого, от устрема за триумфи, от страховете пред началниците, скуката и самотата. Причината е елементарна – автономност не е допустима, до момента в който нещо дефинира дейностите ни. Подобно на листото, подхвърляно от вятъра, подвластният човек бива следен от по-могъщи сили. Самостоятелната воля не се задейства даже когато той си мисли, че е „ избрал “ напрегнатия си метод на живот и счита, че заниманията му носят задоволство. Решенията, които взима, са пристегнати с невидими окови. А когато най-после се разсъни, поклаща глава и споделя съвсем като Пинокио: „ Колко малоумен съм бил, до момента в който бях кукла на конци. “

Мой прочут психотерапевт един път ме посъветва:
– Ако би трябвало да избираш сред виновността и сподавеното отвращение, постоянно избирай виновността.

Това е мъдрост, която от този момент непрестанно споделям с други хора. Ако да кажеш „ не “ те обременява с възприятие на виновност, а единодушието оставя потисната горчилка и отвращение, дано бъде виновността! Горчилката и възмущението са отрова за душата.

С отрицателното мислене можем да търсим храбро нещата в нас, които ни пречат или не работят оптимално. От многочислените изследвания стана ясно, че склонните към натрапчиво положително мислене по-често развиват всякакви болести и са с по-малки шансове за оцеляване. Автентичното положително мислене е друго – то ни оказва помощ да преодолеем страха и да забележим цялата истина, без значение каква е тя.

„ Здравето не се реализира единствено посредством размисли върху щастливите моменти – написа молекулярната биоложка Кендъс Пърт. – Понякога най-силният подтик към изцелението може да бъде рестартирането на имунната система с изливането на от дълго време потискания яд. “

Гневът – или най-малко здравословната му страна – е едно от седемте условия за изцелението. Всяко от тези условия има връзка с някое от надълбоко вкоренените убеждения, които ни подготвят към заболявания и попречват лечението им.

Из: „ Когато тялото споделя " НЕ ". Цената на скрития стрес ”, Габор Мате, изд. Лик, 2006
Снимка: goodreads.com