Да обичаш на инат
Фриц Риман за любовта на депресивния човек.
Колко независимост или обязаност са нужни на обособения човек, какъв брой може или не може да понесе, в никакъв случай не се взема решение с повсеместен правилник. Тук всеки би трябвало да откри подобаващото за себе си решение. Хората сами по себе си, техните заложби, техните витални истории и обществени обстановки са прекомерно разнообразни, с цел да можем да сложим годни за всички условия за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или неприятни. Ние би трябвало да демонстрираме най-малко толкоз човешко схващане един към различен, че да почитаме и далечни за нас форми на обич. Иначе прекомерно елементарно осъждаме таман тези, които още в детството си са претърпели прочувствени неналичия, тъй че мъчно могат да намерят пътя към една зряла обич, и в този момент даже биват наказвани за това.
Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното в живота за депресивния човек. Тук той може да развие своите най-хубави страни, само че в същото време се крият най-големите закани за него. Гореописаното прави разбираемо за какво той стига до рецесии най-много в партньорските връзки. Напреженията, стълкновенията и споровете в тях са мъчителни, даже непоносими за него, те нормално го обременяват повече, в сравнение с е обикновено, тъй като задействат страха му от загуба. Непонятно за него, таман домогванията му до колегата водят до рецесии, тъй като другият се пробва да се освободи от здравото сграбчване.
Здравият човек със податливост към депресии носи в себе си мощна дарба да обича, подготвеност за отдаване и всеотдайност, дарба да устоява с колегата си на трудности; той може да даде протекция, възприятие за съгласуваност и безусловна поддръжка.
В любовната връзка на по-тежко повредения депресивен човек доминира страхът от загуба; поради това при него се стига до по-сложни, истински депресивни партньорски връзки. Двете най-често срещани форми наподобяват по следния метод: депресивният пробва да живее като че ли единствено посредством колегата, в цялостна идентификация с него… Сякаш човек е станал другият, престанал е да бъде отделено от него създание, да има собствен личен живот. Той мисли и усеща като него, отгатва желанията му, „ прочита ги в очите му ”; знае какво другият отхвърля, какво му пречи и го отстранява от пътя му; той възприема неговите възгледи и споделя неговите мнения… Така депресивният се разтваря напълно в колегата и живее със съзнанието за пожертвувателна обич и безкористност.
Заради страха от загуба човек дотолкоз се отхвърля от себе си, че на практика още веднъж се трансформира в дете.
Често партньорските връзки протичат под формата на: „ фактът, че аз те обичам, не те визира по никакъв метод. ” Това е величествен опит да се предотврати страхът от загуба: сътрудникът може да се държи както си желае — в последна сметка човек обича своето възприятие към него повече, в сравнение с самия него и в този момент е подвластен само от себе си и от своята подготвеност да обича; по този начин можеш до постигнеш безкрайност и неделимост.
По-трудна е другата форма на депресивни партньорски връзки, изнудващата обич. Тя обича да се предрешава като свръхзагриженост, зад която се крие жаждата за владичество, подбудена също от страха от загуба. Не реализира ли човек това, което желае, той протяга ръка към по-драстични средства, към закани за самоубийство и на първо място пробуждане на възприятие за виновност у партньора; в случай че и това не е задоволително, то човек изпада в дълбока меланхолия и обезсърчение. Изказвания от рода на „ Щом към този момент не ме обичаш, не желая повече да пребивавам ” обременяват колегата с отговорността, че от неговото държание зависи живота на другия… Така се стига до онази връзка, която човек поддържа единствено от боязън, съчувствие и възприятие за виновност, под чиято повърхнина тлеят ненавист и стремежи за гибел. Болестта също може да се употребява като оръжие за изнудване и да води до сходни нещастия.
Колкото по-дълбоко обичаме, толкоз повече има какво да губим и измежду застрашеността на човешкия живот ние всички търсим парченце протекция, която се надяваме да намерим най-много в любовта.
Истинско партньорство е допустимо единствено сред два самостойни индивида, а не в връзки на взаимозависимост, в които единият бива трансфорат в обект. Именно този, който не се осмелява да бъде самоинициативен сътрудник, е изложен на заплахата от загуба: заради зависимостта и незадоволителното почитание към себе си той рискува да изгуби уважението на другия и по този метод провокира хората да го считат за „ незаслужаващ изключително внимание ”.
Из “Основни форми на боязън ”, Фриц Риман
Фриц Риман (1902-1979) е немски психолог, психоаналитик, астролог и създател на книги. Риман е и почетен член на Академията по психоанализа в Ню Йорк.
