Сицилианската примка на българската демокрация
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Славчо Кънчев*
В края на 19-и век един британски посланик от кариерата, обобщавайки дългогодишното си престояване в Афганистан, написа: „ Тук всеки се бие против всеки и всички дружно против чужденците “.
Ето, че повече от век по-късно, същият атавистичен инстинкт за безскрупулно отстояване на личните ползи, в съответния случай както от похищенията на „ враждебните “ другопартийци, по този начин и от намесата на „ детското “ гражданско общество, е алфата и омегата на тактиката и тактиката на съвкупната българска партократична каста.
Те – нейните членове, непрекъснато постановат собственополезния си мироглед, че българският жител въобще „ не е дорасъл до практикуване на директна народна власт “, т.е. до осъществяване на своето конституционно право за непосреден достъп до властта, в качеството си на суверен. И членовете на партоклановете по всякакъв начин саботират възвръщането на властта към нейния първоизточник. Нали питателна среда за възникването и съществуването на партийния трайбализъм е налице единствено когато популацията всеобщо е сложено в състояние на жители на Нейно Величество партокрацията, а не е деен участник в едно отворено гражданско общество.
Именно по тази причина над тридесет години след датата 10-ти ноември 1989 година К. П. Д.-то на демокрацията у нас е надалеч по-ниско от равнището, належащо и задоволително за действието на една демократична страна. Изключено е да бъде и иначе, когато даже самата българска конституция минира развиването и разширението на действителната, генерираща позитивни обществени резултати, народна власт.
Възможно ли е главният закон на една страна да бъде – нагледно казано, – генно модифициран?
Напълно е допустимо, в случай че името на тази страна е България.
Когато бива създавана една конституция, тя отразява дадена философия за действието на обществото, където тя е натоварена с ролята на главен закон. Именно тази философия намира своето кондензирано ревю в преамбюла на всяка конституция, когато има подобен. В „ Речника на непознатите думи в българския език “, издание на Българската академия на науките, София, 1982 година, за думата „ увод “ е обещано нейното значение – „ уводна част..., в която се обясняват претекстовете и задачата на акта “.
Какъв е преамбюлът на сегашния главен закон на България?
„ Ние, народните представители от Седмото Велико национално заседание, в устрема си да изразим волята на българския народ, като разгласяваме верността си към общочовешките полезности: независимост, мир, хуманизъм, тъждество, правдивост и толерантност,
като издигаме във висш принцип правата на личността, нейното достолепие и сигурност,
като осъзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единение на България,
прогласяме своята решителност да създадем демократична, правова и обществена страна,
за което одобряваме тази
КОНСТИТУЦИЯ “
Логично е да предположим, че този увод, основан по-малко от десетилетие преди настъпването на новото, третото хилядолетие, неизбежно съставлява нов стадий в разширението и стабилизирането на демократичните основи на държавността, спрямо конституциите на други страни, признати преди десетилетия, или даже с повече от вековна отминалост. Още по-основателно е да чакаме това съмнение за либерален прогрес в преамбюла да е годно по отношение на предходната Конституция на Народна република България.
Преамбюлът на конституцията на Съединените американски щати, в действие от 17 септември 1787 година, е:
„ Ние, народът на Съединените Щати, за формиране на по-съвършен Съюз, одобряване на правораздаването, защита на вътрешното успокоение, образуване на взаимна защита, подпомагане на общото богатство и застраховане на нас и на нашето поколение богатствата на свободата, учредяваме и вкарваме тази Конституция за Съединените Щати на Америка “.
Забелязахте ли разликата във взаимоотношението на трите точки в триъгълника „ суверен – главен закон – представително малцинство “.
В преамбюла на българския главен закон категорично се акцентира, че той е основан от едно представително малцинство, до момента в който в конституцията на Съединени американски щати като неин основател е посочено съвкупното голям брой на народа.
Конституцията на Френската република е призната на 4 октомври 1958 година след референдум. Нейният увод е:
„ Френският народ тържествено прогласява своята обвързаност към правата на индивида и правилата на националния суверенитет, както те бяха избрани в Декларацията от 1879 година, доказани и допълнени в Преамбюла към Конституцията от 1946 година... “
Отново създателят на конституцията е Негово Величество Народът, а не шепа човеци. Тук става въпрос не за фактологична разлика във връзка с това, чие е „ авторското право “, а за признание на правото на суверена като висша и последна инстанция при взимането на решения по отношение на държавното устройство.
Член 1, алинея 1 на испанската конституция гласи: „ Испания е обществена, правова и демократична страна, висшите полезности на която се явяват свободата, равенството и политическия плурализъм “, т.е. дефинирани са както правилата на държавното устройство, по този начин и задачите на неговото действие, с оглед благоденствието на испанските жители. Докато член 1, алинея 1 на българската конституция има за цел да бронира местоположението на (псевдо)елита:
„ България е република с парламентарно ръководство “.
Аналогично на испанския главен закон и конституцията на Федерална република Германия освен посредством своя първи член, алинея 1: „ Човешкото достолепие е ненарушимо. Да бъде уважавано и то да бъде защищавано е обвързване на всяка държавна власт “, само че и чрез всички свои членове до 19 в това число, открива правата на немските жители във Федерална Република Германия. Едва член 20 постановява типа на държавното устройство: „ Федеративна република Германия се явява демократична и обществена федерална страна “. Забележителна е алинея 2 на същия член: „ Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се реализира от народа чрез избори и гласувания и посредством специфичните органи на законодателството, изпълнителната власт и правораздаването “.
В българската конституция е тъкмо противоположното. Първо се изяснява кой води (пасе!) народа в страната – Народното събрание, пък след това кои са статистите (стадото!) в миманса, посредством алинея 2 на член 1: „ Цялата власт произтича от народа. Тя се реализира от него директно и посредством органите, планувани в тази Конституция “.
Защо ли България не може да се отлепи от европейското дъно? Именно тъй като у нас липсва народна власт. Всъщност какво съставлява демокрацията? Но не съгласно матрицата на българската партокрация.
Демокрация – това е практикуване на власт от демоса. В антична Гърция демосът е включвал свободното, пълноправно население в древногръцките градове-държави, заемащо приблизително състояние сред аристокрацията (евпатридите) и непълноправното население (метеките, т.е. чужденците, освободените плебеи и др.).
Още Аристотел разсъждавайки в своя труд „ Политика “ (с. 294), по отношение на демократичното ръководство, написа: „ Затова либерален строй е този, в който висшата власт е в ръцете на свободно родените жители, олигархически – когато властта принадлежи на богатите... Една от основите на демокрацията е заемането на длъжности по чоп. За олигархията длъжностите във властта се заемат посредством избори. “
Голямата операция на всеобщото схващане, създавана конвейрно, по всевъзможен метод, от страна на партийната аристокрация, е подменянето на реализирането на властта с правото на глас.
Според Аристотел: „ Там, където властта се основава – без значение дали на малцинство или на болшинство – на благосъстоянието, имаме работа с олигархия, където ръководят нямащите – пред нас е народна власт. Признакът, че в един случай имаме работа с малцинство, а в различен – с болшинство, е инцидентен симптом “ (Политика, с. 1279).
Съвкупната история на древногръцките полиси е изпълнена с битки и стълкновения сред демократичното и олигархичното придвижване. Поддръжниците на демокрацията се стремели към подобен държавен строй, при който висшата власт би принадлежала на преобладаващото болшинство от жители, проведени в национално заседание. Но такова заседание, в което демосът директно, а не посредством определени представители, да основава закони и да взима решения. В диаметралност на демократите последователите на олигархията се стремяли към подобен държавен строй, при който целият набор от цивилен права и фактическата опция за присъединяване в ръководството да се дава единствено на най-богатите жители.
Ето за какво, в случай че изходим от класическото определение на понятието „ народна власт “, то отговорът на въпроса „ Има ли народна власт в България? “, никога не би бил изрично „ да “.
И въпреки всичко, в дъното на тунела има светлина, и то тя не е от приближаващ срещуположен трен. Необходимо е единствено функционери на цивилен формирования, легитимирали се като обществено ангажирани, безспорно измежду тях са и професионални и съсловни организации (в качеството им само на частни лица, другояче биха нарушили член 12, алинея 2 на антидемократичната ни конституция), да основат нова, непартийна организация на демоса. Според механизма на действието си, представляваща цивилен парламент. Която демократична конструкция не би срещнала никакви компликации при търсене на електоралната си поддръжка. Известно е, че болшинството от българските гласоподаватели (аналогично и на множеството европейски такива) класират на последно място по рейтинг на доверие актуалните политици, и като цяло имат напълно негативно отношение към съществуващия политически паноптикум.
Необходимост за установяването на народна власт в България е приемането на нова конституция, като в нея никога не попада аналог на член 12, алинея 2 от в този момент настоящия главен закон, която гласи: „ Сдруженията на жителите, в това число синдикалните, не могат да си слагат политически цели и да правят политическа активност, присъщи единствено на политическите партии “. ДНК-то на директната народна власт в организма на новия главен закон би задействало имунната система на демокрацията в нейния типичен смисъл, против вируса на самозадоволяващия се стопански интерес. Елиминирайки партокрацията като негов притежател. Оттам нататък кадровото зареждане и на трите управляващи да бъде единствено и само от аполитични специалисти, известни в общественото пространство с високи морални качества и неопетнена известност, а не от смъртоносния за целокупния български народ контейнер на партийно-мафиотските структури. Функциониращ за да самовъзпроизвежда механизма за персонално облагодетелстване от всякакво естество. Като посредством чоп бъдат определяни участниците в контролни органи за изчерпателен и непрестанен във времето обществен надзор, а мандатите на контрольорите са еднократни.
За да бъде прерязана сицилианската примка към демокрацията в България, надяната ѝ от съвкупната нашенска партокрация, от всички цветове на дъгата и от цялата траектория на компасната стрелка.
Демокрацията в България има единствен късмет – да бъдат изтласкани чак отвън периферията на държавното ръководство всички политически партии, регистрирани към днешна дата.
Наистина предлаганият модел е различаващ се от откритите в Европа, само че и обстановката в България е доста друга от тази в болшинството европейски страни. Това – от една страна. От друга страна, световният вектор на обществената динамичност се измества по посока на по-активното директно присъединяване на жителите в нея.
Теорията, а и самото действие на политическия пазар свидетелстват, че би било погрешно и чиста нереалност, в случай че политическите институции са представяни като структури само на непринудено съдействие, решаващи проблемите на груповите дейности и изгодата за всички заинтригувани страни. В реалност политическият развой е в положение постоянно да трансформира ролята на институциите, които се явяват нужни и потребни за част от жителите и „ нездравословни “ или ненужни – от тяхна позиция, – за друга част от поданството. Тези флуктуации във действието на институциите се дефинират от дейностите на лицата, притежаващи властови капацитет и които са в положение да въздействат върху образуването и активността на институциите. Затова те показват своя ипостас – способността им да се изявяват в друга роля. Както да бъдат ефикасни структури на съдействие, по този начин и да се изявяват като формирования на насила и насилничество. Факт, който обосновава нуждата на активирането на гражданското присъединяване в държавното ръководство.
Опонентите на концепцията за елиминирането на българската партокрация от държавното ръководство биха могли да възразят, че тя към този момент е минала през своята несполучлива реализация в интервала след 14 юни 1934 година, когато, по-малко от месец след деветнадесетомайския прелом, с наредба-закон е разхлабен Народното събрание и са неразрешени политическите партии.
Като апостериорни контрадоводи срещу желанието за отстраняването на политическите партии от държавния механизъм биха могли да бъдат посочени както редица епистоларни разработки в тази тенденция, да вземем за пример на немския журналист Артур Мюлер ван ден Брук (1876–1925 г.), по този начин и не малко състояли се обществени опити отвън България, да вземем за пример ръководството на турските военни, военни режими от недалечното минало в Латинска Америка и прочие Но е налице и резистентен във времето образец за държавно ръководство в неявяване на политически партии. И то в страната с най-дълго съществувалото (от 979 г.), без спиране, законодателно заседание – остров Ман и неговия Тинвалд.
Но във всички от горепосочените образци е налице само желание или реализация на личностна подмяна на властприлагащите участници, а не трансформиране на държавния мениджмънт в пряк, т.е. въвеждането в деяние на правилото на директната народна власт (предимно посредством референдуми и дейна система за надзор от страна на суверена), както и установяване управителните лица на редица длъжности посредством чоп, а не посредством избори.
Пък е липсвал и насъбраният към този момент международен опит на ръководство от страна на неправителствени организации на финансови запаси със обществена устременост.
Не би ли донесло национална злополука за България елиминирането от механизма на държавното ръководство на партокрацията, придобила въпреки всичко известни знания и умения в упражняването на властта? Аперцепцията диктува отговор „ да “. Но правилният отговор е негативен, тъй като още античните римляни са открили, че „ който съумява в науките, само че изостава в нравите, той повече изостава, в сравнение с съумява “.
Възможно е за мнозина тази теза за елиминирането на българската партокрация от държавното ръководство към момента да звучи като безспорна обществена измислица. За самата партокрация – еретизъм, заслужаващ само да бъде пъхнат в карцера на антиинформационното пространство.
Но, както написа Милтън Фридмън: „ Само рецесията – действителна или привидна, може да провокира същинска смяна. Настъпи ли рецесия, ограниченията, които биват подхванати се обуславят от наличните хрумвания. Това съгласно мен е нашата основна задача: да развием други възможности на съществуващата политика и да ги запазим живи и налични, до момента в който политически невъзможното стане политически неизбежно “.
Ние, непартокрацията, можем да създадем политически невъзможното политически неизбежно, като наложим нова морална рамка в държавното ръководство, посредством въвеждането на друга, ваксинирана против бацила на партокрацията, конструкция за управление на държавния механизъм.
Ето по какъв начин бихме могли да осъдим дефинитивно и окончателно една „ народна власт “, която към сегашния миг не ни съставлява, а и ще отхвърлим една рецесия, която не е наша.
*Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Славчо Кънчев*
В края на 19-и век един британски посланик от кариерата, обобщавайки дългогодишното си престояване в Афганистан, написа: „ Тук всеки се бие против всеки и всички дружно против чужденците “.
Ето, че повече от век по-късно, същият атавистичен инстинкт за безскрупулно отстояване на личните ползи, в съответния случай както от похищенията на „ враждебните “ другопартийци, по този начин и от намесата на „ детското “ гражданско общество, е алфата и омегата на тактиката и тактиката на съвкупната българска партократична каста.
Те – нейните членове, непрекъснато постановат собственополезния си мироглед, че българският жител въобще „ не е дорасъл до практикуване на директна народна власт “, т.е. до осъществяване на своето конституционно право за непосреден достъп до властта, в качеството си на суверен. И членовете на партоклановете по всякакъв начин саботират възвръщането на властта към нейния първоизточник. Нали питателна среда за възникването и съществуването на партийния трайбализъм е налице единствено когато популацията всеобщо е сложено в състояние на жители на Нейно Величество партокрацията, а не е деен участник в едно отворено гражданско общество.
Именно по тази причина над тридесет години след датата 10-ти ноември 1989 година К. П. Д.-то на демокрацията у нас е надалеч по-ниско от равнището, належащо и задоволително за действието на една демократична страна. Изключено е да бъде и иначе, когато даже самата българска конституция минира развиването и разширението на действителната, генерираща позитивни обществени резултати, народна власт.
Възможно ли е главният закон на една страна да бъде – нагледно казано, – генно модифициран?
Напълно е допустимо, в случай че името на тази страна е България.
Когато бива създавана една конституция, тя отразява дадена философия за действието на обществото, където тя е натоварена с ролята на главен закон. Именно тази философия намира своето кондензирано ревю в преамбюла на всяка конституция, когато има подобен. В „ Речника на непознатите думи в българския език “, издание на Българската академия на науките, София, 1982 година, за думата „ увод “ е обещано нейното значение – „ уводна част..., в която се обясняват претекстовете и задачата на акта “.
Какъв е преамбюлът на сегашния главен закон на България?
„ Ние, народните представители от Седмото Велико национално заседание, в устрема си да изразим волята на българския народ, като разгласяваме верността си към общочовешките полезности: независимост, мир, хуманизъм, тъждество, правдивост и толерантност,
като издигаме във висш принцип правата на личността, нейното достолепие и сигурност,
като осъзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единение на България,
прогласяме своята решителност да създадем демократична, правова и обществена страна,
за което одобряваме тази
КОНСТИТУЦИЯ “
Логично е да предположим, че този увод, основан по-малко от десетилетие преди настъпването на новото, третото хилядолетие, неизбежно съставлява нов стадий в разширението и стабилизирането на демократичните основи на държавността, спрямо конституциите на други страни, признати преди десетилетия, или даже с повече от вековна отминалост. Още по-основателно е да чакаме това съмнение за либерален прогрес в преамбюла да е годно по отношение на предходната Конституция на Народна република България.
Преамбюлът на конституцията на Съединените американски щати, в действие от 17 септември 1787 година, е:
„ Ние, народът на Съединените Щати, за формиране на по-съвършен Съюз, одобряване на правораздаването, защита на вътрешното успокоение, образуване на взаимна защита, подпомагане на общото богатство и застраховане на нас и на нашето поколение богатствата на свободата, учредяваме и вкарваме тази Конституция за Съединените Щати на Америка “.
Забелязахте ли разликата във взаимоотношението на трите точки в триъгълника „ суверен – главен закон – представително малцинство “.
В преамбюла на българския главен закон категорично се акцентира, че той е основан от едно представително малцинство, до момента в който в конституцията на Съединени американски щати като неин основател е посочено съвкупното голям брой на народа.
Конституцията на Френската република е призната на 4 октомври 1958 година след референдум. Нейният увод е:
„ Френският народ тържествено прогласява своята обвързаност към правата на индивида и правилата на националния суверенитет, както те бяха избрани в Декларацията от 1879 година, доказани и допълнени в Преамбюла към Конституцията от 1946 година... “
Отново създателят на конституцията е Негово Величество Народът, а не шепа човеци. Тук става въпрос не за фактологична разлика във връзка с това, чие е „ авторското право “, а за признание на правото на суверена като висша и последна инстанция при взимането на решения по отношение на държавното устройство.
Член 1, алинея 1 на испанската конституция гласи: „ Испания е обществена, правова и демократична страна, висшите полезности на която се явяват свободата, равенството и политическия плурализъм “, т.е. дефинирани са както правилата на държавното устройство, по този начин и задачите на неговото действие, с оглед благоденствието на испанските жители. Докато член 1, алинея 1 на българската конституция има за цел да бронира местоположението на (псевдо)елита:
„ България е република с парламентарно ръководство “.
Аналогично на испанския главен закон и конституцията на Федерална република Германия освен посредством своя първи член, алинея 1: „ Човешкото достолепие е ненарушимо. Да бъде уважавано и то да бъде защищавано е обвързване на всяка държавна власт “, само че и чрез всички свои членове до 19 в това число, открива правата на немските жители във Федерална Република Германия. Едва член 20 постановява типа на държавното устройство: „ Федеративна република Германия се явява демократична и обществена федерална страна “. Забележителна е алинея 2 на същия член: „ Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се реализира от народа чрез избори и гласувания и посредством специфичните органи на законодателството, изпълнителната власт и правораздаването “.
В българската конституция е тъкмо противоположното. Първо се изяснява кой води (пасе!) народа в страната – Народното събрание, пък след това кои са статистите (стадото!) в миманса, посредством алинея 2 на член 1: „ Цялата власт произтича от народа. Тя се реализира от него директно и посредством органите, планувани в тази Конституция “.
Защо ли България не може да се отлепи от европейското дъно? Именно тъй като у нас липсва народна власт. Всъщност какво съставлява демокрацията? Но не съгласно матрицата на българската партокрация.
Демокрация – това е практикуване на власт от демоса. В антична Гърция демосът е включвал свободното, пълноправно население в древногръцките градове-държави, заемащо приблизително състояние сред аристокрацията (евпатридите) и непълноправното население (метеките, т.е. чужденците, освободените плебеи и др.).
Още Аристотел разсъждавайки в своя труд „ Политика “ (с. 294), по отношение на демократичното ръководство, написа: „ Затова либерален строй е този, в който висшата власт е в ръцете на свободно родените жители, олигархически – когато властта принадлежи на богатите... Една от основите на демокрацията е заемането на длъжности по чоп. За олигархията длъжностите във властта се заемат посредством избори. “
Голямата операция на всеобщото схващане, създавана конвейрно, по всевъзможен метод, от страна на партийната аристокрация, е подменянето на реализирането на властта с правото на глас.
Според Аристотел: „ Там, където властта се основава – без значение дали на малцинство или на болшинство – на благосъстоянието, имаме работа с олигархия, където ръководят нямащите – пред нас е народна власт. Признакът, че в един случай имаме работа с малцинство, а в различен – с болшинство, е инцидентен симптом “ (Политика, с. 1279).
Съвкупната история на древногръцките полиси е изпълнена с битки и стълкновения сред демократичното и олигархичното придвижване. Поддръжниците на демокрацията се стремели към подобен държавен строй, при който висшата власт би принадлежала на преобладаващото болшинство от жители, проведени в национално заседание. Но такова заседание, в което демосът директно, а не посредством определени представители, да основава закони и да взима решения. В диаметралност на демократите последователите на олигархията се стремяли към подобен държавен строй, при който целият набор от цивилен права и фактическата опция за присъединяване в ръководството да се дава единствено на най-богатите жители.
Ето за какво, в случай че изходим от класическото определение на понятието „ народна власт “, то отговорът на въпроса „ Има ли народна власт в България? “, никога не би бил изрично „ да “.
И въпреки всичко, в дъното на тунела има светлина, и то тя не е от приближаващ срещуположен трен. Необходимо е единствено функционери на цивилен формирования, легитимирали се като обществено ангажирани, безспорно измежду тях са и професионални и съсловни организации (в качеството им само на частни лица, другояче биха нарушили член 12, алинея 2 на антидемократичната ни конституция), да основат нова, непартийна организация на демоса. Според механизма на действието си, представляваща цивилен парламент. Която демократична конструкция не би срещнала никакви компликации при търсене на електоралната си поддръжка. Известно е, че болшинството от българските гласоподаватели (аналогично и на множеството европейски такива) класират на последно място по рейтинг на доверие актуалните политици, и като цяло имат напълно негативно отношение към съществуващия политически паноптикум.
Необходимост за установяването на народна власт в България е приемането на нова конституция, като в нея никога не попада аналог на член 12, алинея 2 от в този момент настоящия главен закон, която гласи: „ Сдруженията на жителите, в това число синдикалните, не могат да си слагат политически цели и да правят политическа активност, присъщи единствено на политическите партии “. ДНК-то на директната народна власт в организма на новия главен закон би задействало имунната система на демокрацията в нейния типичен смисъл, против вируса на самозадоволяващия се стопански интерес. Елиминирайки партокрацията като негов притежател. Оттам нататък кадровото зареждане и на трите управляващи да бъде единствено и само от аполитични специалисти, известни в общественото пространство с високи морални качества и неопетнена известност, а не от смъртоносния за целокупния български народ контейнер на партийно-мафиотските структури. Функциониращ за да самовъзпроизвежда механизма за персонално облагодетелстване от всякакво естество. Като посредством чоп бъдат определяни участниците в контролни органи за изчерпателен и непрестанен във времето обществен надзор, а мандатите на контрольорите са еднократни.
За да бъде прерязана сицилианската примка към демокрацията в България, надяната ѝ от съвкупната нашенска партокрация, от всички цветове на дъгата и от цялата траектория на компасната стрелка.
Демокрацията в България има единствен късмет – да бъдат изтласкани чак отвън периферията на държавното ръководство всички политически партии, регистрирани към днешна дата.
Наистина предлаганият модел е различаващ се от откритите в Европа, само че и обстановката в България е доста друга от тази в болшинството европейски страни. Това – от една страна. От друга страна, световният вектор на обществената динамичност се измества по посока на по-активното директно присъединяване на жителите в нея.
Теорията, а и самото действие на политическия пазар свидетелстват, че би било погрешно и чиста нереалност, в случай че политическите институции са представяни като структури само на непринудено съдействие, решаващи проблемите на груповите дейности и изгодата за всички заинтригувани страни. В реалност политическият развой е в положение постоянно да трансформира ролята на институциите, които се явяват нужни и потребни за част от жителите и „ нездравословни “ или ненужни – от тяхна позиция, – за друга част от поданството. Тези флуктуации във действието на институциите се дефинират от дейностите на лицата, притежаващи властови капацитет и които са в положение да въздействат върху образуването и активността на институциите. Затова те показват своя ипостас – способността им да се изявяват в друга роля. Както да бъдат ефикасни структури на съдействие, по този начин и да се изявяват като формирования на насила и насилничество. Факт, който обосновава нуждата на активирането на гражданското присъединяване в държавното ръководство.
Опонентите на концепцията за елиминирането на българската партокрация от държавното ръководство биха могли да възразят, че тя към този момент е минала през своята несполучлива реализация в интервала след 14 юни 1934 година, когато, по-малко от месец след деветнадесетомайския прелом, с наредба-закон е разхлабен Народното събрание и са неразрешени политическите партии.
Като апостериорни контрадоводи срещу желанието за отстраняването на политическите партии от държавния механизъм биха могли да бъдат посочени както редица епистоларни разработки в тази тенденция, да вземем за пример на немския журналист Артур Мюлер ван ден Брук (1876–1925 г.), по този начин и не малко състояли се обществени опити отвън България, да вземем за пример ръководството на турските военни, военни режими от недалечното минало в Латинска Америка и прочие Но е налице и резистентен във времето образец за държавно ръководство в неявяване на политически партии. И то в страната с най-дълго съществувалото (от 979 г.), без спиране, законодателно заседание – остров Ман и неговия Тинвалд.
Но във всички от горепосочените образци е налице само желание или реализация на личностна подмяна на властприлагащите участници, а не трансформиране на държавния мениджмънт в пряк, т.е. въвеждането в деяние на правилото на директната народна власт (предимно посредством референдуми и дейна система за надзор от страна на суверена), както и установяване управителните лица на редица длъжности посредством чоп, а не посредством избори.
Пък е липсвал и насъбраният към този момент международен опит на ръководство от страна на неправителствени организации на финансови запаси със обществена устременост.
Не би ли донесло национална злополука за България елиминирането от механизма на държавното ръководство на партокрацията, придобила въпреки всичко известни знания и умения в упражняването на властта? Аперцепцията диктува отговор „ да “. Но правилният отговор е негативен, тъй като още античните римляни са открили, че „ който съумява в науките, само че изостава в нравите, той повече изостава, в сравнение с съумява “.
Възможно е за мнозина тази теза за елиминирането на българската партокрация от държавното ръководство към момента да звучи като безспорна обществена измислица. За самата партокрация – еретизъм, заслужаващ само да бъде пъхнат в карцера на антиинформационното пространство.
Но, както написа Милтън Фридмън: „ Само рецесията – действителна или привидна, може да провокира същинска смяна. Настъпи ли рецесия, ограниченията, които биват подхванати се обуславят от наличните хрумвания. Това съгласно мен е нашата основна задача: да развием други възможности на съществуващата политика и да ги запазим живи и налични, до момента в който политически невъзможното стане политически неизбежно “.
Ние, непартокрацията, можем да създадем политически невъзможното политически неизбежно, като наложим нова морална рамка в държавното ръководство, посредством въвеждането на друга, ваксинирана против бацила на партокрацията, конструкция за управление на държавния механизъм.
Ето по какъв начин бихме могли да осъдим дефинитивно и окончателно една „ народна власт “, която към сегашния миг не ни съставлява, а и ще отхвърлим една рецесия, която не е наша.
*Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ