Спомен за Радой Ралин
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
РАДОЙ
Той беше същинска легенда.
През 80-те, годините, в които съзрявах, гръмкият му глас ехтеше над смълчаното тресавище на конформизма и бодеше продажните душици, които дращеха в спарените си редакции някакви сиви публикации в възхвала на комунизма и на безпросветния селяк от Правец. Това разяснява във " Facebook " Иво Сиромахов.
Радой нямаше по какъв начин да е с тях .
Той стърчеше високо над тях, по тази причина непрекъснато беше без работа. Никой не смееше да го наеме. По това време свободните хора бяха нежелани и отпъждани.
Официозният комизъм на комунизма беше жалка картинка. Тогава той беше съсредоточен във вестник „ Стършел “, орган на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Представяте ли си? Сатиричен вестник, който е орган на властта! Извратено е. И хуморът им беше перверзен. И тъп. На първа страница на вестника слагаха подигравка на Чичо Сам – признака на гнилия американски капитализъм. Под нея – някакъв сякаш сериозен фейлетон за шеф на цех в дребен град, който нещо не извършил проекта. И „ Стършел “ му се подиграва. Дотам им стигаше смелостта – да иронизират шеф на някакъв дребен цех. Да подлагат на критика по-нагоре не смееха. Страхуваха се от Живков, доста внимаваха да не го обидят, с цел да не им вземе трохите от трапезата му, които им подхвърляше. А може би и са го обичали.
Радой не го обичаше .
Той въобще не обичаше властта.
Беше свободен човек.
Ходеше по улиците на София с неизменимия си балтон, от джобовете му стърчаха днешните вестници. Четеше доста, беше осведомен за всичко.
На висок глас разясняваше простотиите на властта и безмозъчната тъпотия на комунистическата номенклатура.
Епиграмите му не се разгласиха на никое място, само че се шепнеха от уста на уста .
Радой беше същински национален стихотворец, хората го обичаха.
Като всеки огромен актьор, Радой обожаваше дамите. Те бяха неговото ентусиазъм. Поздравяваше всяка красива дама с въпроса „ Мокриш ли котето? “ В днешни времена това евентуално би било жигосано като сексизъм. Но не е.
Това беше просто добродушната подигравка на Радой, визията му за насладата от живота.
През 1989, когато Живков падна, и свободата беше опияняваща, Радой беше знак на смяната.
Говореше разпалено по манифестации, даваше изявленията.
Малко по-късно се усети, че го употребяват и се отдръпна .
„ Синята концепция “, която събираше по 70-80 хиляди души на площада пред катедралата „ Александър Невски “ беше приватизирана от дребни играчи – костовци, бакърджиевци, муравейчовци. Спазариха я. Осребриха я. Превърнаха я в бизнес. В благословен байганьовски вземане-даване. Продадоха за жълти стотинки петролната рафинерия на руснаците, продадоха за жълти стотинки националната самолетна компания на някакъв фиктивен предприемач, банкрутираха заводите, прибраха си комисионните, нахраниха фамилиите си и бяха щастливи.
Свободата беше продадена .
Радой не се помири. Продължи да подлага на критика властта.
А властта го игнорираше. Всички тия анонимници бяха пристигнали на крилете на неговите епиграми и неговата известност. Но към този момент не им беше необходим.
За какво им е някакъв вманиачен дъртак, който обикаля София и приказва смехории. Къв е тоя, бе? Хехе. Ние сме значимите. Ние вземаме решенията.
Властта не обича смеха .
Тя постоянно се взема насериозно. Възприемаха Радой като някакъв маргинал. Те са значимите хора, той е смешникът.
Днес всички тия мишоци – костовци, бакърджиевци, муравейчовци – са просто противен спомен.
Но Радой продължава да свети и да въодушевява.
За мен той е мярка и образец. Не познавам различен човек, който да е безусловно свободен. Няма подобен.
Имах една-единствена среща с него.
През 1998 година работех във вестник „ 24 часа “ и той пристигна един път в редакцията, гласът му отекваше по коридорите. Видя ме, и стартира незабавно да ми приказва, като че ли се познаваме от дълго време. „ Иво това, Иво онова… “
Коментираше политическите фейлетони, които пишех по това време във вестника. Беше ги чел. А аз бях скован. Гледах го с боготворене и единствено кимах. Не знаех по какъв начин да приказвам с моя кумир. Какво да му кажа?
По едно време Радой извади от бездънния джоб на балтона си книга с негови фейлетони и ми написа подпис: „ Драги Иво, гледай право, пиши изкривено! “
Радой си отиде от този свят през 2004 година.
Отиде си самичък.
Никой от тия партийни мишоци, които взеха властта с помощта на неговата известност, не отиде да го изпрати…
Но моят роман за Радой има хепиенд .
Георги Чапкънов направи доста хубав монумент на Радой пред кино „ Изток “ (сега май към този момент не е кино, ами някаква бакалия). Радой е изобразен с типичния си балтон и лукава усмивка, а в краката му има котка.
Много прекрасен монумент.
Има дни, в които се наскърбявам за несбъднатата българска независимост, отивам до паметника на Радой и оставям цвете в краката му.
Знам, че това цвете увяхва бързо.
Още същия ден.
Както увяхва и свободата, в случай че не се грижиш всеки ден за нея.
А Радой е написал:
„ Свободата е като хляба .
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.
Свободата би трябвало
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, с цел да я споделиш с други.
Не яжте огризки,
не яжте вчерашен самун,
не яжте подарен самун.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.
Засяда на гърлото
вчерашния самун,
подарения самун.
Хляб наш насущний дай си го самичък “
* Заглавието е на ФАКТИ
РАДОЙ
Той беше същинска легенда.
През 80-те, годините, в които съзрявах, гръмкият му глас ехтеше над смълчаното тресавище на конформизма и бодеше продажните душици, които дращеха в спарените си редакции някакви сиви публикации в възхвала на комунизма и на безпросветния селяк от Правец. Това разяснява във " Facebook " Иво Сиромахов.
Радой нямаше по какъв начин да е с тях .
Той стърчеше високо над тях, по тази причина непрекъснато беше без работа. Никой не смееше да го наеме. По това време свободните хора бяха нежелани и отпъждани.
Официозният комизъм на комунизма беше жалка картинка. Тогава той беше съсредоточен във вестник „ Стършел “, орган на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Представяте ли си? Сатиричен вестник, който е орган на властта! Извратено е. И хуморът им беше перверзен. И тъп. На първа страница на вестника слагаха подигравка на Чичо Сам – признака на гнилия американски капитализъм. Под нея – някакъв сякаш сериозен фейлетон за шеф на цех в дребен град, който нещо не извършил проекта. И „ Стършел “ му се подиграва. Дотам им стигаше смелостта – да иронизират шеф на някакъв дребен цех. Да подлагат на критика по-нагоре не смееха. Страхуваха се от Живков, доста внимаваха да не го обидят, с цел да не им вземе трохите от трапезата му, които им подхвърляше. А може би и са го обичали.
Радой не го обичаше .
Той въобще не обичаше властта.
Беше свободен човек.
Ходеше по улиците на София с неизменимия си балтон, от джобовете му стърчаха днешните вестници. Четеше доста, беше осведомен за всичко.
На висок глас разясняваше простотиите на властта и безмозъчната тъпотия на комунистическата номенклатура.
Епиграмите му не се разгласиха на никое място, само че се шепнеха от уста на уста .
Радой беше същински национален стихотворец, хората го обичаха.
Като всеки огромен актьор, Радой обожаваше дамите. Те бяха неговото ентусиазъм. Поздравяваше всяка красива дама с въпроса „ Мокриш ли котето? “ В днешни времена това евентуално би било жигосано като сексизъм. Но не е.
Това беше просто добродушната подигравка на Радой, визията му за насладата от живота.
През 1989, когато Живков падна, и свободата беше опияняваща, Радой беше знак на смяната.
Говореше разпалено по манифестации, даваше изявленията.
Малко по-късно се усети, че го употребяват и се отдръпна .
„ Синята концепция “, която събираше по 70-80 хиляди души на площада пред катедралата „ Александър Невски “ беше приватизирана от дребни играчи – костовци, бакърджиевци, муравейчовци. Спазариха я. Осребриха я. Превърнаха я в бизнес. В благословен байганьовски вземане-даване. Продадоха за жълти стотинки петролната рафинерия на руснаците, продадоха за жълти стотинки националната самолетна компания на някакъв фиктивен предприемач, банкрутираха заводите, прибраха си комисионните, нахраниха фамилиите си и бяха щастливи.
Свободата беше продадена .
Радой не се помири. Продължи да подлага на критика властта.
А властта го игнорираше. Всички тия анонимници бяха пристигнали на крилете на неговите епиграми и неговата известност. Но към този момент не им беше необходим.
За какво им е някакъв вманиачен дъртак, който обикаля София и приказва смехории. Къв е тоя, бе? Хехе. Ние сме значимите. Ние вземаме решенията.
Властта не обича смеха .
Тя постоянно се взема насериозно. Възприемаха Радой като някакъв маргинал. Те са значимите хора, той е смешникът.
Днес всички тия мишоци – костовци, бакърджиевци, муравейчовци – са просто противен спомен.
Но Радой продължава да свети и да въодушевява.
За мен той е мярка и образец. Не познавам различен човек, който да е безусловно свободен. Няма подобен.
Имах една-единствена среща с него.
През 1998 година работех във вестник „ 24 часа “ и той пристигна един път в редакцията, гласът му отекваше по коридорите. Видя ме, и стартира незабавно да ми приказва, като че ли се познаваме от дълго време. „ Иво това, Иво онова… “
Коментираше политическите фейлетони, които пишех по това време във вестника. Беше ги чел. А аз бях скован. Гледах го с боготворене и единствено кимах. Не знаех по какъв начин да приказвам с моя кумир. Какво да му кажа?
По едно време Радой извади от бездънния джоб на балтона си книга с негови фейлетони и ми написа подпис: „ Драги Иво, гледай право, пиши изкривено! “
Радой си отиде от този свят през 2004 година.
Отиде си самичък.
Никой от тия партийни мишоци, които взеха властта с помощта на неговата известност, не отиде да го изпрати…
Но моят роман за Радой има хепиенд .
Георги Чапкънов направи доста хубав монумент на Радой пред кино „ Изток “ (сега май към този момент не е кино, ами някаква бакалия). Радой е изобразен с типичния си балтон и лукава усмивка, а в краката му има котка.
Много прекрасен монумент.
Има дни, в които се наскърбявам за несбъднатата българска независимост, отивам до паметника на Радой и оставям цвете в краката му.
Знам, че това цвете увяхва бързо.
Още същия ден.
Както увяхва и свободата, в случай че не се грижиш всеки ден за нея.
А Радой е написал:
„ Свободата е като хляба .
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.
Свободата би трябвало
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, с цел да я споделиш с други.
Не яжте огризки,
не яжте вчерашен самун,
не яжте подарен самун.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.
Засяда на гърлото
вчерашния самун,
подарения самун.
Хляб наш насущний дай си го самичък “
* Заглавието е на ФАКТИ
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ