Изборите предизвикват страх, преливащ в паника
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Автор: Димитър Атанасов
Публикувано в " Свободна Европа "
В последните месеци парламентарните избори се трансфораха в универсално чучело. За мнозина водещи политици провеждането на най-демократичната процедура – вотът на суверена за лъчение на нов състав на висшия законодателен орган в страната – се оказа изключително рискована.
Доводите в тази тенденция до един са извънредно нестабилни, само че те съумяват да развълнуват необятни сегменти от поданството. Една от аргументите за това е като цяло слабата политическа просвета, която на собствен ред се корени в събитието, че политическият спор у нас се оказва доста по-често центриран към персони и техните качества, в сравнение с към правила, логики и механизми.
Обстоятелство, за което избрана заслуга има и предметът „ История и цивилизация “ в учебно заведение – едно от неговите същностни призвания е точно основаването на гражданска просвета. Историята в учебно заведение не е роман, заключен във към този момент отминалото. Или по-скоро не би следвало да бъде.
За първи път в учебника по история (издателство „ Рива “) за избори се заговаря към началото на 1870-те години и по отношение на проектите за основаване на съвременна българска страна. В така наречен „ Историческа лаборатория “ след урока за националната гражданска война (запазвам речника на авторите) е поместена Програмата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от 1870 година, в която е намерила място и лексиката на поданството – борбата е ориентирана не против етничен или верски съперник, тя има постигането на „ избираемо държавно управление, което да извършва волята на самия народ “ (с. 146).
„ Наредата “ на Левски (писана по всяка възможност от Ангел Кънчев) също е на страниците на учебника: цел на Възраждането е промяната на „ деспотско-тиранската система “ с „ демократско ръководство “. Прочее, съгласно концепцията на създателите времето преди Освобождението през 1878 година съставлява битка с „ турците “, чието наличие може напълно да се изясни единствено с етнически конфронтация. Проектите за страна с избираеми институции са изцяло подценени.
Липсва паралел сред България и Европа
Празно е мястото на сюжета за вековната битка за права на болшинството против ръководещото малцинство и за превръщането на поданика в жител. Френската гражданска война и промяната на модела на обществото не са упоменати даже незадълбочено, въпреки да е ясно, че огромна част от концепциите за публично устройство на възрожденците почиват точно на френския политически опит от края на XVIII век, както и на интелектуалното завещание на европейските революции от 1830 и 1848 година
Заслугата на Просвещението за разделянето на функциите на ръководещия и суверена е следващата мъчителна пропаст, която читанката се оказва неспособна да запълни със смисъл.
Отсъстващата успоредица с Европа е, от една страна, плод на инерция – българската история по традиция се показва изолирано и само във формат „ история на българската нация “. Гледан в друга дълбочина, този метод бетонира навичното националистическо факсимиле, съгласно което историята на българите е низ от неповторими феномени без паралели, а всеки опит за полагане на българското до небългарски образец унищожава тази магия.
Когато историята бъде редуцирана до революционното факсимиле и национализма, когато всички други планове за публично развиване биват изтрити от канона, по който се споделя историята за учебна приложимост, тогава потребност от задълбочено пояснение на смисъла на политическия избор няма. Изчезва и гражданският съставен елемент от преподаването на предишното.
За избори става дума и в подтекста на пренията за първата българска конституция (с. 166). Понятия като „ двукамарен парламент “, както и терминологичният уред по отношение на цензовите ограничавания, са сметнати за саморазбиращи се. Остава мъчителният въпрос кой би трябвало към този момент да е научил учениците на това познание, с цел да бъде то въведено в читанката за 10-и клас като всеобщо прочут информативен декор. Проява на безнаказаност би било упованието тази работа да свършат медийните дискурси, само че единствено тази опция като че ли остава.
Технологията и смисълът от изборите не са изяснени
Авторите на учебника са се лимитирали да подметнат, че изборите са част от политическия живот, и в тематиката за първите български държавни управления (с. 170). Не се знае кой избира, нито е ясно по какви правила, начини и законови регламенти. За разлика от целия реторически комплект, привързан с революционното, политическият избор остава смислово ощетен, единствено подхвърлен, като че ли с цел да го има, само че нищо повече. Не му е притурен никакъв знак.
Дори процедурата по избиране не е разкрита в техническите ѝ елементи. На идващите страници в урока, отдаден на Търновската конституция, е извършен опит за обяснение на концепцията за разделянето на управляващите. За метода, по който се образуват другите институции в системата на представителна народна власт, няма и дума. Единствената детайлност по отношение на избора на депутати е число: един фаворит съставлява 10 хиляди жители.
Разяснителен роман за типовете изборни системи с къса историческа информация, илюстрирана от небългарски опит, няма. Базовата ориентировка в мощните страни и слабостите на другите механизми за лъчение на институционално посланичество – мажоритарни, пропорционални, смесени – напълно не е маловажна. Особено на фона на обстоятелството, че водещи политически субекти демонстрират подготвеност да се допитват до жителите по тази тематика и да се доставят с репутационен дял от това.
Малкото споменавания на избори в учебника не дават отговор на най-първия въпрос: този за смисъла въобще да избираме политическите си представители. На изборите се гледа като на даденост, която надалеч не е консенсусно призната от политическия хайлайф (с. 170). Победата на либералите на първите парламентарни избори в Княжество България не е мотив за наслада за монарха и за неговите близки от консервативните политически кръгове. Авторите на учебника не са сметнали за нужно да разяснят в резюме изначалния спор сред наследствените и изборните институции, припомняйки изучаваното предходната година по отношение на опитите за анулация на съсловните права в Европа.
Бегло са упоменати изборите по време на Режима на пълномощията на княз Александър I (с. 170-171). Нищо повече от другите спечелили – консерваторите. Как малко по-рано избора печелят с много огромна преднина либералите – пояснение отсъства. Няма нищичко по отношение на рестриктивните мерки пред изборните права, двустепенните избори, въобще – нищо за последователното разрастване на идеологията за всеобщите цивилен права и смисълът на идентичната тежест на всички гласове.
Единствената ясно закрепена функционалност на политическия избирателен развой предлага урокът за Източна Румелия до Съединението (с. 173) – първият извършен избор, потвърдил изрично болшинството на българския етнически детайл в региона. Извод, който още веднъж служи не на обществото, а на националистическата интерпретация на историята, захласната от избрани политически субекти. Ненапразно на този аспект от политическия развой е отделено едно изречение, а на сюжета към тайните революционни комитети и военната отбрана на Съединението – повече от страница.
Стефан Стамболов „ печели три следващи парламентарни избора “ (с. 176). Съждението участва сред разказите за преврата от 9 август 1886 година и терора над опозицията. В комбиниране с събитието, че за изборния развой продължава да не е написан и ред в дълбочина, читателят остава с усещането, че законовото обвързване за прибягване до гражданската воля за управнически мандат е условност, протичаща се сред съвсем застъпващите се епизоди на атентати и фрапантно принуждение с политически претекстове, които основават духа на времето.
Борбата за правата на дамите отсъства
Модернизацията на общественото и трудовото законодателство в интервала на първите четири десетилетия на ХХ век е измежду тематиките, предопределени да предложат по-осъвременен взор към предишното, друг от идеологизираните разкази на близкото минало. Специално маркирани са появяването на нормиран работен ден, регламентите за потребление на женски и детски труд, за празниците и почивките на служащите, извоюването на 8-часов работен ден.
Посланието, както в доста други случаи, е смислово осакатено и сведено до няколко дати и цифри, наподобяващи телефонен справочник. Авторите не са сметнали за нужно да проектират тези обществени достижения на фона на главния им мотор – придвижването за права на дамите, в това число и за пълновръстен достъп до електоралните урни.
Екатерина Каравелова, брачна половинка на познатия от същия учебник Петко Каравелов като лидер на демократичната партия, нееднократен министър и народен представител, четири пъти министър председател, остава отвън фокуса на повествованието. Липсва и учреденият от нея Български женски съюз, към който се печата и един от първите женски вестници у нас. Дума няма и за сдружението „ Добродетел “ и неговата основателка Димитрана Иванова – швейцарска възпитаничка, една от първите дами, настояващи за равнене на достъпа до култура на половете.
През 1937 година по времето на втория кабинет на Георги Кьосеиванов право да гласоподават получават дамите над 21 години, които са омъжени, разведени или вдовици, без да са в положение сами да се кандидатират или да бъдат издигани за обществени постове. Макар и на половина осъществен, пробивът в мъжкия свят на политиката е реалност, а важен дял от импулсите за него създава Българският женски съюз, чийто ръководител по това време е упоменатата Димитрина Иванова.
Разказът за политическия развой и изборите през междувоенния интервал включва годините 1919-а, 1920-а, 1926-а и 1931-а. Изложението е телеграфно малко, а главният акцент са превратите, атентатите, „ белият гнет “, вдигнатите въстания и акциите, свързани с принуждение и клане. Изборите още веднъж са показани като условност, сместена сред изстрелите, само че без капацитет да облагороди и умири политическите пристрастености.
След преврата на 9 септември 1944 година за избори се приказва още по-малко и по-повърхностно. След референдума за промяна на държавното ръководство с републиканско и изборите за Велико национално заседание през есента на 1946-а процедурата по възобновяване на институционалното посланичество след волеизявление на всички жители, имащи право на глас, като че ли е забравена.
Същата картина възпроизвежда и учебника на издателство " Просвета ", а разликата е единствено една: къс текст е отдаден и на парламентарните избори от 18 ноември 1945 година (с. 305-306), само че без пояснение на значимостта на демократичния развой в дълбочина. Няма и дума за събитието, че таман през 1945-а за първи път цялостни изборни права получават и дамите без оглед на обществения си статус.
Нов предмет и остарял проблем
През образователната 2020-2021 година Министерството на образованието вкара нов предмет с название „ Гражданско обучение “, предопределен за проучване в 11-и и 12-и клас. Програмната му поръчка е сведена до три основни формули за всяка година образование. За 11-и клас това са „ жителите, политиката и демокрацията “, „ жителите, правата и отговорностите “ и „ идентичностите и разликите в обществото “. През последната година от школския обучителен курс съдържателната рамка включва „ жителите, властта, страната “, „ жителите и стопанската система “ и „ България, света и световните проблеми “.
Ако погледнем тематичното систематизиране по предмета, едно незабавно се набива на очи – липсва съдържателно взаимоотношение с изучаваното по „ История и цивилизация “. Така, както разказването на предишното се оказа дистанцирано от гражданското обучение.
Историята е все по този начин далечна, развързана от всичко настоящо, ревюто ѝ в читанката е все по този начин безнадеждно остаряло. Разказът за предишното продължава да възпроизвежда основа, от която вероятните връзки с сегашното са предумишлено изкоренени. На мястото на избора се настани цялостният произвол: на мненията, интерпретациите, дори на методите за налагане на своята истина. Факт, който от ден на ден води до некадърност на обществото да разграничава политически годните избори от тези, които руинират демокрацията.
Изоставена от историците, политическата просветеност и ориентацията в наличието на главните понятия, формиращи наложителния набор на гражданската просвета, остават обект на стихийния медиен самотек.
Ето за какво изборите провокират боязън, преливащ в суматоха – историята не желае да ги разкрие като значителен детайл от политическия живот, а сегашното и персоналните памети свидетелстват за голям брой електорални практики, белязани от тежки подозрения в законността и честността им.
Димитър Атанасов е приключил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и Нов български университет. Автор на проучвания в региона на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за предишното. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - Българска академия на науките.
Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със единодушието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
Автор: Димитър Атанасов
Публикувано в " Свободна Европа "
В последните месеци парламентарните избори се трансфораха в универсално чучело. За мнозина водещи политици провеждането на най-демократичната процедура – вотът на суверена за лъчение на нов състав на висшия законодателен орган в страната – се оказа изключително рискована.
Доводите в тази тенденция до един са извънредно нестабилни, само че те съумяват да развълнуват необятни сегменти от поданството. Една от аргументите за това е като цяло слабата политическа просвета, която на собствен ред се корени в събитието, че политическият спор у нас се оказва доста по-често центриран към персони и техните качества, в сравнение с към правила, логики и механизми.
Обстоятелство, за което избрана заслуга има и предметът „ История и цивилизация “ в учебно заведение – едно от неговите същностни призвания е точно основаването на гражданска просвета. Историята в учебно заведение не е роман, заключен във към този момент отминалото. Или по-скоро не би следвало да бъде.
За първи път в учебника по история (издателство „ Рива “) за избори се заговаря към началото на 1870-те години и по отношение на проектите за основаване на съвременна българска страна. В така наречен „ Историческа лаборатория “ след урока за националната гражданска война (запазвам речника на авторите) е поместена Програмата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от 1870 година, в която е намерила място и лексиката на поданството – борбата е ориентирана не против етничен или верски съперник, тя има постигането на „ избираемо държавно управление, което да извършва волята на самия народ “ (с. 146).
„ Наредата “ на Левски (писана по всяка възможност от Ангел Кънчев) също е на страниците на учебника: цел на Възраждането е промяната на „ деспотско-тиранската система “ с „ демократско ръководство “. Прочее, съгласно концепцията на създателите времето преди Освобождението през 1878 година съставлява битка с „ турците “, чието наличие може напълно да се изясни единствено с етнически конфронтация. Проектите за страна с избираеми институции са изцяло подценени.
Липсва паралел сред България и Европа
Празно е мястото на сюжета за вековната битка за права на болшинството против ръководещото малцинство и за превръщането на поданика в жител. Френската гражданска война и промяната на модела на обществото не са упоменати даже незадълбочено, въпреки да е ясно, че огромна част от концепциите за публично устройство на възрожденците почиват точно на френския политически опит от края на XVIII век, както и на интелектуалното завещание на европейските революции от 1830 и 1848 година
Заслугата на Просвещението за разделянето на функциите на ръководещия и суверена е следващата мъчителна пропаст, която читанката се оказва неспособна да запълни със смисъл.
Отсъстващата успоредица с Европа е, от една страна, плод на инерция – българската история по традиция се показва изолирано и само във формат „ история на българската нация “. Гледан в друга дълбочина, този метод бетонира навичното националистическо факсимиле, съгласно което историята на българите е низ от неповторими феномени без паралели, а всеки опит за полагане на българското до небългарски образец унищожава тази магия.
Когато историята бъде редуцирана до революционното факсимиле и национализма, когато всички други планове за публично развиване биват изтрити от канона, по който се споделя историята за учебна приложимост, тогава потребност от задълбочено пояснение на смисъла на политическия избор няма. Изчезва и гражданският съставен елемент от преподаването на предишното.
За избори става дума и в подтекста на пренията за първата българска конституция (с. 166). Понятия като „ двукамарен парламент “, както и терминологичният уред по отношение на цензовите ограничавания, са сметнати за саморазбиращи се. Остава мъчителният въпрос кой би трябвало към този момент да е научил учениците на това познание, с цел да бъде то въведено в читанката за 10-и клас като всеобщо прочут информативен декор. Проява на безнаказаност би било упованието тази работа да свършат медийните дискурси, само че единствено тази опция като че ли остава.
Технологията и смисълът от изборите не са изяснени
Авторите на учебника са се лимитирали да подметнат, че изборите са част от политическия живот, и в тематиката за първите български държавни управления (с. 170). Не се знае кой избира, нито е ясно по какви правила, начини и законови регламенти. За разлика от целия реторически комплект, привързан с революционното, политическият избор остава смислово ощетен, единствено подхвърлен, като че ли с цел да го има, само че нищо повече. Не му е притурен никакъв знак.
Дори процедурата по избиране не е разкрита в техническите ѝ елементи. На идващите страници в урока, отдаден на Търновската конституция, е извършен опит за обяснение на концепцията за разделянето на управляващите. За метода, по който се образуват другите институции в системата на представителна народна власт, няма и дума. Единствената детайлност по отношение на избора на депутати е число: един фаворит съставлява 10 хиляди жители.
Разяснителен роман за типовете изборни системи с къса историческа информация, илюстрирана от небългарски опит, няма. Базовата ориентировка в мощните страни и слабостите на другите механизми за лъчение на институционално посланичество – мажоритарни, пропорционални, смесени – напълно не е маловажна. Особено на фона на обстоятелството, че водещи политически субекти демонстрират подготвеност да се допитват до жителите по тази тематика и да се доставят с репутационен дял от това.
Малкото споменавания на избори в учебника не дават отговор на най-първия въпрос: този за смисъла въобще да избираме политическите си представители. На изборите се гледа като на даденост, която надалеч не е консенсусно призната от политическия хайлайф (с. 170). Победата на либералите на първите парламентарни избори в Княжество България не е мотив за наслада за монарха и за неговите близки от консервативните политически кръгове. Авторите на учебника не са сметнали за нужно да разяснят в резюме изначалния спор сред наследствените и изборните институции, припомняйки изучаваното предходната година по отношение на опитите за анулация на съсловните права в Европа.
Бегло са упоменати изборите по време на Режима на пълномощията на княз Александър I (с. 170-171). Нищо повече от другите спечелили – консерваторите. Как малко по-рано избора печелят с много огромна преднина либералите – пояснение отсъства. Няма нищичко по отношение на рестриктивните мерки пред изборните права, двустепенните избори, въобще – нищо за последователното разрастване на идеологията за всеобщите цивилен права и смисълът на идентичната тежест на всички гласове.
Единствената ясно закрепена функционалност на политическия избирателен развой предлага урокът за Източна Румелия до Съединението (с. 173) – първият извършен избор, потвърдил изрично болшинството на българския етнически детайл в региона. Извод, който още веднъж служи не на обществото, а на националистическата интерпретация на историята, захласната от избрани политически субекти. Ненапразно на този аспект от политическия развой е отделено едно изречение, а на сюжета към тайните революционни комитети и военната отбрана на Съединението – повече от страница.
Стефан Стамболов „ печели три следващи парламентарни избора “ (с. 176). Съждението участва сред разказите за преврата от 9 август 1886 година и терора над опозицията. В комбиниране с събитието, че за изборния развой продължава да не е написан и ред в дълбочина, читателят остава с усещането, че законовото обвързване за прибягване до гражданската воля за управнически мандат е условност, протичаща се сред съвсем застъпващите се епизоди на атентати и фрапантно принуждение с политически претекстове, които основават духа на времето.
Борбата за правата на дамите отсъства
Модернизацията на общественото и трудовото законодателство в интервала на първите четири десетилетия на ХХ век е измежду тематиките, предопределени да предложат по-осъвременен взор към предишното, друг от идеологизираните разкази на близкото минало. Специално маркирани са появяването на нормиран работен ден, регламентите за потребление на женски и детски труд, за празниците и почивките на служащите, извоюването на 8-часов работен ден.
Посланието, както в доста други случаи, е смислово осакатено и сведено до няколко дати и цифри, наподобяващи телефонен справочник. Авторите не са сметнали за нужно да проектират тези обществени достижения на фона на главния им мотор – придвижването за права на дамите, в това число и за пълновръстен достъп до електоралните урни.
Екатерина Каравелова, брачна половинка на познатия от същия учебник Петко Каравелов като лидер на демократичната партия, нееднократен министър и народен представител, четири пъти министър председател, остава отвън фокуса на повествованието. Липсва и учреденият от нея Български женски съюз, към който се печата и един от първите женски вестници у нас. Дума няма и за сдружението „ Добродетел “ и неговата основателка Димитрана Иванова – швейцарска възпитаничка, една от първите дами, настояващи за равнене на достъпа до култура на половете.
През 1937 година по времето на втория кабинет на Георги Кьосеиванов право да гласоподават получават дамите над 21 години, които са омъжени, разведени или вдовици, без да са в положение сами да се кандидатират или да бъдат издигани за обществени постове. Макар и на половина осъществен, пробивът в мъжкия свят на политиката е реалност, а важен дял от импулсите за него създава Българският женски съюз, чийто ръководител по това време е упоменатата Димитрина Иванова.
Разказът за политическия развой и изборите през междувоенния интервал включва годините 1919-а, 1920-а, 1926-а и 1931-а. Изложението е телеграфно малко, а главният акцент са превратите, атентатите, „ белият гнет “, вдигнатите въстания и акциите, свързани с принуждение и клане. Изборите още веднъж са показани като условност, сместена сред изстрелите, само че без капацитет да облагороди и умири политическите пристрастености.
След преврата на 9 септември 1944 година за избори се приказва още по-малко и по-повърхностно. След референдума за промяна на държавното ръководство с републиканско и изборите за Велико национално заседание през есента на 1946-а процедурата по възобновяване на институционалното посланичество след волеизявление на всички жители, имащи право на глас, като че ли е забравена.
Същата картина възпроизвежда и учебника на издателство " Просвета ", а разликата е единствено една: къс текст е отдаден и на парламентарните избори от 18 ноември 1945 година (с. 305-306), само че без пояснение на значимостта на демократичния развой в дълбочина. Няма и дума за събитието, че таман през 1945-а за първи път цялостни изборни права получават и дамите без оглед на обществения си статус.
Нов предмет и остарял проблем
През образователната 2020-2021 година Министерството на образованието вкара нов предмет с название „ Гражданско обучение “, предопределен за проучване в 11-и и 12-и клас. Програмната му поръчка е сведена до три основни формули за всяка година образование. За 11-и клас това са „ жителите, политиката и демокрацията “, „ жителите, правата и отговорностите “ и „ идентичностите и разликите в обществото “. През последната година от школския обучителен курс съдържателната рамка включва „ жителите, властта, страната “, „ жителите и стопанската система “ и „ България, света и световните проблеми “.
Ако погледнем тематичното систематизиране по предмета, едно незабавно се набива на очи – липсва съдържателно взаимоотношение с изучаваното по „ История и цивилизация “. Така, както разказването на предишното се оказа дистанцирано от гражданското обучение.
Историята е все по този начин далечна, развързана от всичко настоящо, ревюто ѝ в читанката е все по този начин безнадеждно остаряло. Разказът за предишното продължава да възпроизвежда основа, от която вероятните връзки с сегашното са предумишлено изкоренени. На мястото на избора се настани цялостният произвол: на мненията, интерпретациите, дори на методите за налагане на своята истина. Факт, който от ден на ден води до некадърност на обществото да разграничава политически годните избори от тези, които руинират демокрацията.
Изоставена от историците, политическата просветеност и ориентацията в наличието на главните понятия, формиращи наложителния набор на гражданската просвета, остават обект на стихийния медиен самотек.
Ето за какво изборите провокират боязън, преливащ в суматоха – историята не желае да ги разкрие като значителен детайл от политическия живот, а сегашното и персоналните памети свидетелстват за голям брой електорални практики, белязани от тежки подозрения в законността и честността им.
Димитър Атанасов е приключил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и Нов български университет. Автор на проучвания в региона на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за предишното. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - Българска академия на науките.
Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със единодушието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ