Измеренията на Вселената
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
В нашия неверен, само че многоизкусителен свят може да кривнем наляво и надясно, напред и обратно, става да се понесем надолу или нагоре. Но няма метод да прескочим на някъде другаде... Съществува доктрина, че в тази клетка ни държи мозъкът – устройството му не ни разрешава да възприемем повече от три измерения. И само фантазията нервира любознанието, подтиква към мислене и деяние. Има ли нещо оттатък рамките?
През 1853 год. Бернхард Риман потвърждава съществуването на n – мерното пространство. По същото време британският математик Чарлз Хинтън издава книги по въпроса и в дълбочина изследва казуса за визуализацията. Според него тримерната галактика пресича друга, невидима за нас, която е четиримерна, и я разделя на две елементи - тях създателят посочва условно с гръцките думи Ана (горен свят) и Ката (долен свят).
В промеждутъка сред края на XIX и началото на XX век сериозните разработки притеглят спиритистите – те считат, че незнайните измерения са населявани от душите на мъртвите и с лека ръка уподобяват Ана и Ката на парадайса и пъкъла. Теолозите и философите също драговолно се възползват от тях.
Темата за многомерността на Вселената (както и тази за паралелните светове) е призната в литературата и философията. Значително е въздействието ѝ в изобразителното изкуство. Там ролята на вероятността отслабва. Например, кубистите (Пикасо, Метценже и др.) изобразяват хората и предметите по едно и също време в разнообразни ракурси, по този начин като че ли им прибавят измерения (вж. картината «Авиньонските девици»). Сюрреалистът Марсел Дюшан употребява познанията си за многомерната математика и методите за нейната визуализация в опит да открие нови изразни средства. Характерни за творчеството му са платната «Гола, спускаща се по стълбище, N: 2» и «Голямото стъкло». Аналогични претекстове се следят при футуристите и супрематистите. Според експерти работите на Малевич от този интервал припомнят плоски разрези на обекти от висши измерения. А Салвадор Дали основава «Разпятие, или Хиперкубично тяло» и «В търсене на четвъртото измерение».
Ще си разреша малко отклоняване от тематиката, с цел да предположа, че през годините до Първата международна война науката, съзнанието и моралът са се развивали дружно, били са нещо единно. Човекът е крачел напред постепенно и решително, бил е многостранно развита персона, осъзнаваща своето място в обществото и природата. После хората се трансформират в консуматори, чиято психика и менталност не дават отговор на опциите на наличните технологии. Все отново сред индивида и личността има разлика.
Многомерността занимава мозъците и на именити учени като физиците У. Крукс и В. Вебер, астронома Й. Цьолнер, носителите на Нобелова премия Дж. Рейли и Дж. Томсън.
В публикация от 1872 год. австрийският физик и мъдрец Ернст Мах написа: «Още не разполагаме с удовлетворителна доктрина на електричеството и може би това се дължи на устрема електрическите феномени безусловно да бъдат обяснени чрез молекулярните процеси в пространство с три измерения».
През 1914 год. Гунар Нордстрьом разгласява своята Теория на гравитацията, която за известно време е одобрявана за конкурентна на Айнщайновата Обща доктрина на относителността (ОТО). Там електромагнитното взаимоотношение е показано посредством в допълнение пространствено измерение. Малко по-късно финландският академик уголемява модела с пета координата, представяща нютоновия гравитационен капацитет. Ала по ред аргументи смелата концепция е била отхвърлена.
Алберт Айнщайн включва гравитацията в ОТО без «умножаване» на пространството – просто го свързва с времето и вкарва опцията всички тези измерения да се изкривяват.
През 1921 год. Теодор Калуца разгласява публикация, в която, сходно на Нордстрьом, разказва електромагнитното влияние благодарение на четвърто пространствено измерение... Обаче съгласно изчисленията то е било безпределно огромно, а ученият не съумял да изясни за какво ние не се губим в него. Решение на казуса било обещано от шведа Оскар Клейн – той допуска, че радиусът на новото измерение би трябвало да се свие дотолкоз, че да не блуждаем там... Така се ражда Теорията на Калуца – Клейн, сплотяваща Общата доктрина на относителността и електромагнитната доктрина на Максуел.
Допълнителното пространствено измерение се свива и от него излизат гравитацията и електромагнетизмът - затова двете сили може да се обяснят благодарение на геометрията... Моделът е привлекателен, само че до момента не са открити доказателства за неговата правота. Не му липсват и недостатъци. Например, той не изяснява природата на заредените частици. Друг проблем е, че сметките демонстрират, че радиусът на четвъртото измерение е неустойчив и неговите съмнения би трябвало да въздействат на гравитационната константа.
През шейсетте години на предишния век физиците позволяват, че концепциите на Калуца и Клейн може да се приложат в Теорията на всичко. За задачата е нужно единствено да се прибавят още няколко измерения. И какъв брой станаха те? Смятаме на пръсти... Две за слабото нуклеарно взаимоотношение. Четири за мощното. Едно за времето. Три за гравитацията. И още едно за електромагнетизма. Общо – единадесет.
А дали е по този начин? Имат ли граница знанието и въображението?
В нашия неверен, само че многоизкусителен свят може да кривнем наляво и надясно, напред и обратно, става да се понесем надолу или нагоре. Но няма метод да прескочим на някъде другаде... Съществува доктрина, че в тази клетка ни държи мозъкът – устройството му не ни разрешава да възприемем повече от три измерения. И само фантазията нервира любознанието, подтиква към мислене и деяние. Има ли нещо оттатък рамките?
През 1853 год. Бернхард Риман потвърждава съществуването на n – мерното пространство. По същото време британският математик Чарлз Хинтън издава книги по въпроса и в дълбочина изследва казуса за визуализацията. Според него тримерната галактика пресича друга, невидима за нас, която е четиримерна, и я разделя на две елементи - тях създателят посочва условно с гръцките думи Ана (горен свят) и Ката (долен свят).
В промеждутъка сред края на XIX и началото на XX век сериозните разработки притеглят спиритистите – те считат, че незнайните измерения са населявани от душите на мъртвите и с лека ръка уподобяват Ана и Ката на парадайса и пъкъла. Теолозите и философите също драговолно се възползват от тях.
Темата за многомерността на Вселената (както и тази за паралелните светове) е призната в литературата и философията. Значително е въздействието ѝ в изобразителното изкуство. Там ролята на вероятността отслабва. Например, кубистите (Пикасо, Метценже и др.) изобразяват хората и предметите по едно и също време в разнообразни ракурси, по този начин като че ли им прибавят измерения (вж. картината «Авиньонските девици»). Сюрреалистът Марсел Дюшан употребява познанията си за многомерната математика и методите за нейната визуализация в опит да открие нови изразни средства. Характерни за творчеството му са платната «Гола, спускаща се по стълбище, N: 2» и «Голямото стъкло». Аналогични претекстове се следят при футуристите и супрематистите. Според експерти работите на Малевич от този интервал припомнят плоски разрези на обекти от висши измерения. А Салвадор Дали основава «Разпятие, или Хиперкубично тяло» и «В търсене на четвъртото измерение».
Ще си разреша малко отклоняване от тематиката, с цел да предположа, че през годините до Първата международна война науката, съзнанието и моралът са се развивали дружно, били са нещо единно. Човекът е крачел напред постепенно и решително, бил е многостранно развита персона, осъзнаваща своето място в обществото и природата. После хората се трансформират в консуматори, чиято психика и менталност не дават отговор на опциите на наличните технологии. Все отново сред индивида и личността има разлика.
Многомерността занимава мозъците и на именити учени като физиците У. Крукс и В. Вебер, астронома Й. Цьолнер, носителите на Нобелова премия Дж. Рейли и Дж. Томсън.
В публикация от 1872 год. австрийският физик и мъдрец Ернст Мах написа: «Още не разполагаме с удовлетворителна доктрина на електричеството и може би това се дължи на устрема електрическите феномени безусловно да бъдат обяснени чрез молекулярните процеси в пространство с три измерения».
През 1914 год. Гунар Нордстрьом разгласява своята Теория на гравитацията, която за известно време е одобрявана за конкурентна на Айнщайновата Обща доктрина на относителността (ОТО). Там електромагнитното взаимоотношение е показано посредством в допълнение пространствено измерение. Малко по-късно финландският академик уголемява модела с пета координата, представяща нютоновия гравитационен капацитет. Ала по ред аргументи смелата концепция е била отхвърлена.
Алберт Айнщайн включва гравитацията в ОТО без «умножаване» на пространството – просто го свързва с времето и вкарва опцията всички тези измерения да се изкривяват.
През 1921 год. Теодор Калуца разгласява публикация, в която, сходно на Нордстрьом, разказва електромагнитното влияние благодарение на четвърто пространствено измерение... Обаче съгласно изчисленията то е било безпределно огромно, а ученият не съумял да изясни за какво ние не се губим в него. Решение на казуса било обещано от шведа Оскар Клейн – той допуска, че радиусът на новото измерение би трябвало да се свие дотолкоз, че да не блуждаем там... Така се ражда Теорията на Калуца – Клейн, сплотяваща Общата доктрина на относителността и електромагнитната доктрина на Максуел.
Допълнителното пространствено измерение се свива и от него излизат гравитацията и електромагнетизмът - затова двете сили може да се обяснят благодарение на геометрията... Моделът е привлекателен, само че до момента не са открити доказателства за неговата правота. Не му липсват и недостатъци. Например, той не изяснява природата на заредените частици. Друг проблем е, че сметките демонстрират, че радиусът на четвъртото измерение е неустойчив и неговите съмнения би трябвало да въздействат на гравитационната константа.
През шейсетте години на предишния век физиците позволяват, че концепциите на Калуца и Клейн може да се приложат в Теорията на всичко. За задачата е нужно единствено да се прибавят още няколко измерения. И какъв брой станаха те? Смятаме на пръсти... Две за слабото нуклеарно взаимоотношение. Четири за мощното. Едно за времето. Три за гравитацията. И още едно за електромагнетизма. Общо – единадесет.
А дали е по този начин? Имат ли граница знанието и въображението?
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ