От Тефтерчето на Левски до пазарния фундаментализъм на съвремието
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Проф. Ивайло Христов
Ако се опитаме да съотнесем тази светиня, обвързвана с живота и делото на Апостола, с идейната атмосфера на нашето време, не може да не ни впечатли следния факт: след 1989 година кабинетите на ръководещите опустяха и осиротяха от към „ декорация “ с брадатите облици на класиците на марксизма-ленинизма!
На тяхно място съвсем навсякъде беше поръчано производството и слагането портрета на Васил Левски. Той стои в този момент към този момент зад тила на овластените при демокрацията, и тъкмо тук, безусловно избухва разумният въпрос: а това значи ли, че идеалите на днешното общество, са идеалите на Апостола?!!
Никак не би било неточност, в случай че се каже ясно и изрично: не – не са! Защо? Защото житейските и морални правила, от които се е ръководел Васил Левски нямат нищо общо с утвърждаващите се през днешния ден полезности.
За каква страна си мечтае Апостола?
В неговото схващане тя е „ храм на Истинната и Правата Свобода “, на „ единодушието, братството и съвършеното тъждество “. Там индивидът е „ свободен с цялостна независимост “ и „ има благословението от Бога да бъде стопанин с всичките си права “.
Днес обаче, потомците на Апостола в своето преобладаващо болшинство са унизени от цинизма на новите богати; смазани са от мизерията, те са озлобени и без религия в личната си страна.
Формалното основаване на демократични институции (многопартийна система, свободни избори, държавно управление, което ръководи въз основата на парламентарно болшинство и в границите на мандати и пр.) не доведоха до разцвет на България. Не се усъвършенства благосъстоянието на множеството от българските жители. Напротив, от ден на ден обстоятелства потвърждават, че всичко се трансформира „ в батак “, а развиването на нацията и страната потеглят за следващ път от „ нулата “.
В страната на Левски индивидът трябваше да живее човешки. Там да владее силата на правото, а не правото на силата. Там всички „ живеят под едни чисти и святи закони “. Там „ всичко се състои в нашите задружни сили. “ Там взема решение народът „ по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова “, съгласно нечий каприз, лакомия, нарцисизъм, подкупност и дивотия.
Социалното и политическото схващане на самия Левски са свързани с мисленето на свободен човек, който ясно заявява, че не ще да е „ турский и никакъв плебей, същото да виждам и на милий си жанр “.
Докато през днешния ден „ филите “ и „ фобите “ в София се чудят по какъв начин да се поклонят по-ниско или на американците, или на брюкселската администрация, или на съветския президент, с цел да получат нещо, което да разпределят сред своите поддръжници.
Днес търпението и сривът на национално самочувствие в огромна степен са насаждани от властимащите, под натиска на новите международни сили, наложили невидимия с просто око, сюзеренитет над Третата българска страна. Това е една непрекъснато натрапваща се действителност. Всички държавни управления на прехода, (без изключение) следваха външни инструкции и наставления за правене на обществените, политическите и културните промени. И с цел да се организират по някакъв метод тези преобразования, на българските управници им трябваше изплашен, дисциплиниран и толерантен народ.
Но безспорна заблуда е, че страхът може да роди нещо положително и градиво. Страхът ражда чудовища – такива са през днешния ден мутрите, мафиотите и олигарсите, сложили под надзор обществени богатства, узурпирали власт, медии и страна. Ясно се вижда какъв брой нагли, арогантни, с напомпано самочувствие и лъскави фасади са тези нови „ герои”, покорили своята страна и нейния народ.
Там, в страната на Левски, народът не дава „ конзола на глупци “, нито се влачи след „ невъзмутими и мними родолюбци “, нито хваща религия на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо. Там националните водачи са „ разсъдителни, непрекъснати, безстрашливи и великодушни “.
Гледат „ националната работа повече от всичко друго “, като повече от себе си я почитат. Не си играят с живота на индивида и със ориста на страната, за чието основаване мощните през днешния ден, нямат безусловно никакъв принос. Не пускат „ хора да лъжат народа “, които „ по-много знаят да се предлагат, а не вършат нищо “.
В модерна България обаче ръководещите се оказаха надалеч под обективните потребности на времето
В страната на Апостола водачите не мечтаят да видят „ себе си на висок чин “, само че да умрат „ в националната работа “. Не подвигат „ глас за себе си, което е презряно от човещината за неуместно и най-просто нещо “. Не присвояват нищо за себе си, не протягат ръка на националните пари, не пилеят националното имане, не злоупотребяват със служебната власт. Докато през днешния ден е налице невиждана лакомия и безнаказаност на български политически хайлайф.
В страната на Левски всички трябваше да „ живеят по едни чисти и святи закони “. Докато в модерна България границите сред положително и зло са размити, а закони се вършат „ за нашите хора”.
Следващото държавно управление ги преправя „ за своите хора”. Българският народ по този начин и не може да види „ чисти и святи закони”, които да не разрешават „ затвор за кражбата на кокошка, а за отмъкналия милиони – прошка”.
Днес триумфът и реализацията са резултат не толкоз на усърдие, а на изкуствено възложен късмет, на шанс, че си там, където се приватизира и се основава спекулативна стопанска система.
В днешна България посредством подражаване извън се наложи нов пример на визията за обществен триумф. При него основно значение за реализацията на личността има не труда, а кражбата, играта на борсата, хазарта.
Днес парите, без значение по какъв начин са извоювани – даже без труд, получават все по-нарастващо, преобладаващо значение. Извън тяхното владеене към този момент съвсем всичко губи стойност., което господства в съвремието през днешния ден.
В страната на Апостола водачите са виновни „ пред Бога и пред Народа “. Доказва го отношението на самия Левски към националните средства. Тема, която минава като алена нишка през текста на неговото тефтерче.
Своите финансови „ мемоари “ той стартира да води през ноември 1871 година Това тефтерче разкрива такива негови черти като пестеливостта, пуританското ограничение в името на делото, крайното самоограничение и така нататък Независимо че целият паричен фонд на комитетите е бил на негово разположение, Апостола не харчи и грош повече от нужните му разходи.
Удивително е неговото изострено възприятие за отговорност към тези грошове, които са събрани от доброволните дарения на националните хора. Всяка пара, излязла от неговия джоб е грижливо и педантично отбелязвана.
Нещо повече – от отметките за разноски може да се добие непосредствена и ярка визия за облика на Левски, който не е имал живот вън от делото. Защото като се съберат изминатите от него километри – пеш или на кон, през двете най-усилни години 1871–1872 излиза наяве, че той е имал разполагаем за спане не повече от четири часа на денонощието.
Всичко това може да се изясни само с челичената воля на този човек - „ националното дело “ да напредва непрестанно. А неговото развиване да е основният резултат от активността на водача. Докато за днешните „ краткотрайни и инцидентни водачи “ главното е персоналното облагодетелстване. Това е „ моделът “ на подражателство и на мислене на голямата част от младежите. За това не са отговорни те, а са виновни тези, които го вкараха и утвърдиха.
В страната на Левски националните водачи работят „ чисто български “ и не се водят по никого отвън българско. Не плачат по непознати врати и не се водят по непознати акъли, не се молят никому и не просят ничие непознато снизхождение.
На празни думи не се основават, на непознати препоръки ухо не дават, на благи обещания религия не хващат. Не предават, нито продават народ и страна на безстопанствен непознат интерес поради своя си интерес, в своя полза и за сметка на целия народ.
Докато през днешния ден се е развихрила драмата на българското отродяване. Усилията за налагане на друга ценностна система в България от началото на 90-те години стартират с игнорирането на патриотизма като добродетел. Упорито се постанова рекламираният от платени проповедници и техните медии „ нов международен ред “ и „ световни цивилизационни полезности “.
Те утвърждават като магистрални направления на развиване на личността и страната: денационализацията, отродяването, обезбългаряването и погрешно разбираната „ мултикултурност”. Съвременните политици и дипломати не обичат прекалено много думи и понятия като „ национални интереси”, „ отечество”, „ патриотизъм”.
Дори думите народ и българска нация рядко се използват! Патриотизмът е най-много любов към отечество, подготвеност да пожертваш нещо от себе си за отечеството. Нещата не са чак толкоз комплицирани: в случай че хората, живеещи в една страна, не обичат своя дом, език, семейство, обичаи и традиции, в случай че те не желаят да се жертват за родината си, то тя рано или късно би се разпаднала.
Най-просто речено – в чувството за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, поради което Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Васил Петлешков и стотици български патриоти са отишли на бесилото или са били убити.
За разлика от през днешния ден, когато да приказваш за българското – за националния интерес, не е на мода. А националното самочувствие е първото изискване за оцеляване и изключително за оцеляване при изискванията на мир, когато работят тихите, само че подли асимилационни механизми и съблазни на безконечните заинтригувани сили извън.
Проф. Ивайло Христов
Ако се опитаме да съотнесем тази светиня, обвързвана с живота и делото на Апостола, с идейната атмосфера на нашето време, не може да не ни впечатли следния факт: след 1989 година кабинетите на ръководещите опустяха и осиротяха от към „ декорация “ с брадатите облици на класиците на марксизма-ленинизма!
На тяхно място съвсем навсякъде беше поръчано производството и слагането портрета на Васил Левски. Той стои в този момент към този момент зад тила на овластените при демокрацията, и тъкмо тук, безусловно избухва разумният въпрос: а това значи ли, че идеалите на днешното общество, са идеалите на Апостола?!!
Никак не би било неточност, в случай че се каже ясно и изрично: не – не са! Защо? Защото житейските и морални правила, от които се е ръководел Васил Левски нямат нищо общо с утвърждаващите се през днешния ден полезности.
За каква страна си мечтае Апостола?
В неговото схващане тя е „ храм на Истинната и Правата Свобода “, на „ единодушието, братството и съвършеното тъждество “. Там индивидът е „ свободен с цялостна независимост “ и „ има благословението от Бога да бъде стопанин с всичките си права “.
Днес обаче, потомците на Апостола в своето преобладаващо болшинство са унизени от цинизма на новите богати; смазани са от мизерията, те са озлобени и без религия в личната си страна.
Формалното основаване на демократични институции (многопартийна система, свободни избори, държавно управление, което ръководи въз основата на парламентарно болшинство и в границите на мандати и пр.) не доведоха до разцвет на България. Не се усъвършенства благосъстоянието на множеството от българските жители. Напротив, от ден на ден обстоятелства потвърждават, че всичко се трансформира „ в батак “, а развиването на нацията и страната потеглят за следващ път от „ нулата “.
В страната на Левски индивидът трябваше да живее човешки. Там да владее силата на правото, а не правото на силата. Там всички „ живеят под едни чисти и святи закони “. Там „ всичко се състои в нашите задружни сили. “ Там взема решение народът „ по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова “, съгласно нечий каприз, лакомия, нарцисизъм, подкупност и дивотия.
Социалното и политическото схващане на самия Левски са свързани с мисленето на свободен човек, който ясно заявява, че не ще да е „ турский и никакъв плебей, същото да виждам и на милий си жанр “.
Докато през днешния ден „ филите “ и „ фобите “ в София се чудят по какъв начин да се поклонят по-ниско или на американците, или на брюкселската администрация, или на съветския президент, с цел да получат нещо, което да разпределят сред своите поддръжници.
Днес търпението и сривът на национално самочувствие в огромна степен са насаждани от властимащите, под натиска на новите международни сили, наложили невидимия с просто око, сюзеренитет над Третата българска страна. Това е една непрекъснато натрапваща се действителност. Всички държавни управления на прехода, (без изключение) следваха външни инструкции и наставления за правене на обществените, политическите и културните промени. И с цел да се организират по някакъв метод тези преобразования, на българските управници им трябваше изплашен, дисциплиниран и толерантен народ.
Но безспорна заблуда е, че страхът може да роди нещо положително и градиво. Страхът ражда чудовища – такива са през днешния ден мутрите, мафиотите и олигарсите, сложили под надзор обществени богатства, узурпирали власт, медии и страна. Ясно се вижда какъв брой нагли, арогантни, с напомпано самочувствие и лъскави фасади са тези нови „ герои”, покорили своята страна и нейния народ.
Там, в страната на Левски, народът не дава „ конзола на глупци “, нито се влачи след „ невъзмутими и мними родолюбци “, нито хваща религия на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо. Там националните водачи са „ разсъдителни, непрекъснати, безстрашливи и великодушни “.
Гледат „ националната работа повече от всичко друго “, като повече от себе си я почитат. Не си играят с живота на индивида и със ориста на страната, за чието основаване мощните през днешния ден, нямат безусловно никакъв принос. Не пускат „ хора да лъжат народа “, които „ по-много знаят да се предлагат, а не вършат нищо “.
В модерна България обаче ръководещите се оказаха надалеч под обективните потребности на времето
В страната на Апостола водачите не мечтаят да видят „ себе си на висок чин “, само че да умрат „ в националната работа “. Не подвигат „ глас за себе си, което е презряно от човещината за неуместно и най-просто нещо “. Не присвояват нищо за себе си, не протягат ръка на националните пари, не пилеят националното имане, не злоупотребяват със служебната власт. Докато през днешния ден е налице невиждана лакомия и безнаказаност на български политически хайлайф.
В страната на Левски всички трябваше да „ живеят по едни чисти и святи закони “. Докато в модерна България границите сред положително и зло са размити, а закони се вършат „ за нашите хора”.
Следващото държавно управление ги преправя „ за своите хора”. Българският народ по този начин и не може да види „ чисти и святи закони”, които да не разрешават „ затвор за кражбата на кокошка, а за отмъкналия милиони – прошка”.
Днес триумфът и реализацията са резултат не толкоз на усърдие, а на изкуствено възложен късмет, на шанс, че си там, където се приватизира и се основава спекулативна стопанска система.
В днешна България посредством подражаване извън се наложи нов пример на визията за обществен триумф. При него основно значение за реализацията на личността има не труда, а кражбата, играта на борсата, хазарта.
Днес парите, без значение по какъв начин са извоювани – даже без труд, получават все по-нарастващо, преобладаващо значение. Извън тяхното владеене към този момент съвсем всичко губи стойност., което господства в съвремието през днешния ден.
В страната на Апостола водачите са виновни „ пред Бога и пред Народа “. Доказва го отношението на самия Левски към националните средства. Тема, която минава като алена нишка през текста на неговото тефтерче.
Своите финансови „ мемоари “ той стартира да води през ноември 1871 година Това тефтерче разкрива такива негови черти като пестеливостта, пуританското ограничение в името на делото, крайното самоограничение и така нататък Независимо че целият паричен фонд на комитетите е бил на негово разположение, Апостола не харчи и грош повече от нужните му разходи.
Удивително е неговото изострено възприятие за отговорност към тези грошове, които са събрани от доброволните дарения на националните хора. Всяка пара, излязла от неговия джоб е грижливо и педантично отбелязвана.
Нещо повече – от отметките за разноски може да се добие непосредствена и ярка визия за облика на Левски, който не е имал живот вън от делото. Защото като се съберат изминатите от него километри – пеш или на кон, през двете най-усилни години 1871–1872 излиза наяве, че той е имал разполагаем за спане не повече от четири часа на денонощието.
Всичко това може да се изясни само с челичената воля на този човек - „ националното дело “ да напредва непрестанно. А неговото развиване да е основният резултат от активността на водача. Докато за днешните „ краткотрайни и инцидентни водачи “ главното е персоналното облагодетелстване. Това е „ моделът “ на подражателство и на мислене на голямата част от младежите. За това не са отговорни те, а са виновни тези, които го вкараха и утвърдиха.
В страната на Левски националните водачи работят „ чисто български “ и не се водят по никого отвън българско. Не плачат по непознати врати и не се водят по непознати акъли, не се молят никому и не просят ничие непознато снизхождение.
На празни думи не се основават, на непознати препоръки ухо не дават, на благи обещания религия не хващат. Не предават, нито продават народ и страна на безстопанствен непознат интерес поради своя си интерес, в своя полза и за сметка на целия народ.
Докато през днешния ден се е развихрила драмата на българското отродяване. Усилията за налагане на друга ценностна система в България от началото на 90-те години стартират с игнорирането на патриотизма като добродетел. Упорито се постанова рекламираният от платени проповедници и техните медии „ нов международен ред “ и „ световни цивилизационни полезности “.
Те утвърждават като магистрални направления на развиване на личността и страната: денационализацията, отродяването, обезбългаряването и погрешно разбираната „ мултикултурност”. Съвременните политици и дипломати не обичат прекалено много думи и понятия като „ национални интереси”, „ отечество”, „ патриотизъм”.
Дори думите народ и българска нация рядко се използват! Патриотизмът е най-много любов към отечество, подготвеност да пожертваш нещо от себе си за отечеството. Нещата не са чак толкоз комплицирани: в случай че хората, живеещи в една страна, не обичат своя дом, език, семейство, обичаи и традиции, в случай че те не желаят да се жертват за родината си, то тя рано или късно би се разпаднала.
Най-просто речено – в чувството за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, поради което Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Васил Петлешков и стотици български патриоти са отишли на бесилото или са били убити.
За разлика от през днешния ден, когато да приказваш за българското – за националния интерес, не е на мода. А националното самочувствие е първото изискване за оцеляване и изключително за оцеляване при изискванията на мир, когато работят тихите, само че подли асимилационни механизми и съблазни на безконечните заинтригувани сили извън.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ