Агресията на македонците е отговор на зле криптираната болка
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Големи бронзови коне и велики мраморни царе препускат вихрено из груповото несъзнавано на македонските държавници. Конете и царете би трябвало да са знаци на нетленна популярност, само че в действителност са признаци на криптирана контузия.
Базовата еднаквост
Към края на XIX век в региона Македония, останала в границите на Османската империя, живеят хора от разнообразни етноси. Има българи, турци, гърци, албанци, власи, роми... Показват го голям брой документи, свидетелства, статистически източници. Един обемен текст със заглавие „ Битолско, Преспа и Охридско “, оповестен в „ Сборник за национални умотворения, просвета и книжнина “, книга IV през 1891 година, правилно привежда редица данни за етническия състав, поминъка, виталните условия, образователното дело, вероизповеданията на популацията в тези области. Няма „ македонци “ измежду посочените етнически групи.
Емигрантските талази към Америка „ потекли “ от Македония след Освобождението, след Илинден, 1903 година, и по време на войните от 1912–1918 година, също са показателни в тази посока. В градчета като Гранит сити живеят и се трудят голям брой българи от македонските краища. Вестник „ Народен глас “, както и издаваните едноименни сборници ясно демонстрират какво е етническото съзнание на тези хора. Българско е, до момента в който не трябва американизирано през втората половина на века.
За потоците бежанци от Македония към България в тези спешни времена въпросите с идентичността са още по-ясни. Това не са „ македонци “, а българи от подпалена Македония.
Насилствената еднаквост
Днешните македонски земи са сцена на дългогодишни конфликти на етническа и верска основа.
През последните десетилетия на ХIХ и през ХХ век разнообразни страни и всевъзможни политически субекти водят „ семинари “ по еднаквост на територията на Македония. Българи, сърби, гърци, турци, четници, армии, учени и недоучени, Коминтернът, служби за сигурност, журналисти, ловки манипулатори и закоравели предатели... работят на терен дълго и настойчиво.
Записките в тези семинари са водени освен с мастило, само че и с кръв. Цитираният нагоре текст от „ Сборник за... “ тъкмо отразява търпящите бурно и кърваво развиване идентификационни конфликти – „ Град Битоля е станал напоследък един значим център на всички пропаганди, които се водят в Македония “. Следват образци за самосъзнанието на българското население, както и за гръцката и сръбската политика. Романите на Димитър Талев са описали сходни конфликти.
Последвалата драма на българите в Македония е, че няколко генерации израстват и се възпитават в „ утробата “ на Кралството на сърби, хървати и словенци, след това в Кралство Югославия и в Социалистическа федеративна република Югославия. През всички тези години това население става обект на специфични разработки, на сърбизиране, македонизиране, пренаписване на историята, преформатиране на паметта.
Като разследване от тези усилия българите изчезват от етническата карта на Македония и там се настаняват „ македонците “. Именно тези „ македонци “, превърнати от топоним в етноним, се явяват в манипулираните цитати и „ свидетелства “ на днешните теоретици на въобразената македонска общественост.
Агресивната еднаквост
Идентичността включва два основополагащи жеста – себепосочване и отграничаване. Казваш кой си, само че и го доказваш посредством оразличаването си с някой различен. Идентичността е остарял конфронтационен резултат.
Паисий Хилендарски е написал прогласа към българската еднаквост през XVIII век. Неговата „ История славяноболгарская “ моли към паметта, напомня славата, сочи към враговете и засрамва заблудените. Тя се чете и преписва през годините „ на беля “ на гърците и сърбите. Факт, който идва да покаже, че през Възраждането значимият конкурент на мъчно сглобяваната българска еднаквост са най-много гърците, асимилаторите посредством доминация във вярата и културата.
Исторически съединената македонска нация също търси своя конкурент, своя исторически Враг. И го открива в българите, с цел да работи „ на беля “ по отношение на тях. Македонците през днешния ден са не запомнили кой век е вън и си служат с изпитаните похвати от ранните времена на националното строителство. Те са наясно с обстоятелството, че паметта, даже и сменена, е „ инструмент за битка “ (Пиер Нора). Но изрично отхвърлят да одобряват, че с изключение на памет, която е афективна и асимилираща, има и историческа просвета, която уважава обстоятелствата и се стреми към обективност.
Кризисната еднаквост
В сегашния миг Северна Македония е под въздействието на мощен синдром на идентификационна непълнота.
Когато се основава страна, тя се нуждае от народ. Подчертаваме – не от население, а от народ. Държавата има потребност и от останалите атрибути на груповата еднаквост: име, територия, история, памет, език, знаци, мавзолей на героите... Проблемът на страната Северна Македония е, че множеството от тези атрибути са оспорвани. Името, историята, знаците бяха оспорени от Гърция. Историята, езикът, пантеонът на героите са предмет на спор с България.
В отговор на всички искания македонците подхващат съдбоносен поход във времето.
Те навлизат надълбоко в елинистичната ера, с цел да завземат Александър Македонски. Препускат из Средновековието, с цел да приобщят цар Самуил и ослепените му бойци. Преминават през зората на модернизацията и националноосвободителните битки, с цел да се припознаят посредством Гоце Делчев, Васил Чекаларов и прочие
Много нации са тършували в „ долапите “ на историята. Търсели са герои, подвизи, статуси, символни богатства. Така и Северна Македония обикаля из „ долапите “, с цел да разпише по свое убеждение и в своя полза тежките идентификационни конфликти на Балканите през XIX и XX век. Колкото повече императори и царе си отмъкнем, толкоз по-величествени ще станем – тази е вярата. Наивна, несъмнено.
Фикционалният роман
Идентичността е наративен резултат.
Като въобразена общественост (по Бенедикт Андерсън) македонската нация се нуждае от добре написан и съединен роман за себе си. През годините разказът е писан от разнообразни субекти, с разнообразни цели и акценти.
Големият проблем на този роман е, че би трябвало по един непротиворечив метод да съедини в себе си посочените нагоре идентичности. Поради очевидните компликации в тази посока македонският роман се основава на фикции, случайни тълкования, егоидентификации. Този тесногръд роман е юридически по неотложност, той цели не историческата истина и силата на обстоятелствата, а „ истината “, диктувана от небрежно конструираната адмиративна еднаквост.
Фикционалният роман основава македонци на всички места, където стъпи въображението на пишещите. Печално и комично разследване от всичко това е обликът на една хипертрофирана трансисторична Македония, на една велика нация, родена от превъзбудено въображение.
Идентификация с господаря
В продължение на съвсем век сърбите и македонската политическа върхушка са основали идентификационна норма и са я обезпечили по всевъзможни способи. Идентификационната норма предписва наложителен небосвод на себеразпознаване (ние сме македонци!; ние сме югославяни!). Тази норма се утвърждава посредством принуждение – всеки, който се дефинира по друг метод, е девиант, зложелател и предстои на наказания.
Няма място за българи в по този начин натрапената норма, цената за отстояване на сходна еднаквост е голяма. Плаща се със премеждия, обществен статус, живот.
Вторият метод за валидиране на нормата са измислените разкази. Това е вековната процедура по пренаписване на историята, фалшификациите на идентичността. През годините нормата се обезпечава с народен език, с „ необятна “ памет и прочие
Третият значим миг е идентификацията с господаря, с доминантния етнос. Тази идентификация може да минава през страха, само че нейната мощ е в корумпирането на груповото съзнание, в персоналната подготвеност за идентификационно преображение. Ефектът е сърбизирането на Македония, самочувствието, получено в границите на Титова Югославия. През призмата на югославското самочувствие можеш да се присмиваш на българите, че са пристигнали на събора на границата да си купуват дъвки, дънки и шарени списания – богатствата, оживели в междата сред потребителския Запад и дефицитния Изток.
Разпадът на Югославия роди освен нови национални страни и югоносталгията, само че и многочислени идентификационни контузии. Там, където има групови болки, те следва да се лекуват. Но от време на време единствено се прикриват и преименуват.
Функции на Враждебния различен
Защо са нужни обектите на злоба?
Защото имат характерен „ лековит “ резултат. Те спомагат да се преживеят и превъзмогнат личните проблеми, идентификационните паники. Чрез механизмите за психическо преразпределяне се реализира трансфер на отрицателни усеща към външен обект. Така се укрепват статутът, „ здравето “, самочувствието на травматичния индивид.
Нарцистичното фантазиране на себе си върви паралелно с демонизиране на Лошия, Другия, Врага. Враждебният различен е обичаен обект на злоба. По принцип предпочитани обекти на отрицателна фиксация не са далечните и непознатите, а околните и своите.
Именно фигурата на Враждебния различен дава отговор на въпроса за отношението на македонците към българите. Тя прави „ разбираемо “ официализираното изложение на българите в категории на чудовищност. Демоничният облик на българите не е единствено идеологически стимулиран акт на модераторите на македонската еднаквост, той е съставна част в една комплицирана автотерапевтична процедура.
В психоаналитичен проект обликът на Враждебния различен е резултат от разединение на травматичната личност. Самият Дявол е фигура, получена като разследване от раздвояването, отцепването – екстериоризация на сянката в нас и на злата мощ в Бог. В съответния случай полученият резултат е роман за античните „ автохтонни “ македонци и за девиантните българи, тези грозни пришълци от дивите степи.
Враждебният различен е значим регулатор и при нравствени рецесии. Знаем, че виновността прави Едип автоагресивен – той избожда очите си. Именно тази дебнеща заплаха от автоагресия укрепва облика на Враждебния различен и прави македонците щастливи, че са разкрили неприятните българи. Ако ги нямаше тях, щяха да си измислят някой различен провинен. Или да си избодат очите.
Македонският Едип
Днешната македонска нация е съградена върху руините на тогавашното доминантно българско съзнание в онази сантиментална Македония на „ хайдушките копнения “. Руините са сантиментални и меланхолични, само че в тази ситуация са зле затулен източник на тревога.
Няколко основни травматични момента оформят македонската еднаквост.
Първият е обвързван с насилието и разрухата – ти си разрушил българското съзнание на генерации наред. Вторият е едипов – ти си предал и заровил дедите си (убил си символичния баща). Третият е лъжата – непрестанното и сляпо конфронтиране с обстоятелствата. Лъжа е, когато твърдиш, че Стефан Веркович не е издал „ Народне песме македонски бугара “ и че братя Миладинови не са събрали „ Български национални песни “, а нещо друго. Четвъртият миг е кражбата – наглостта да си присвояваш по нахален и смешен метод историята на други нации.
За да прикрият заравянето на бащите си, днешните македонци напущат родовата си еднаквост и обезщетително се заселват в една мислена, митическа действителност.
Наместен в новата си мегаломанска еднаквост, днешният македонски Едип твърди, че няма татко, а единствено хилядолетна майка – Македония.
Проговаряне на контузията
Едиповата тревога се нуждае от изтласкване. Нейното осъзнаване би довело до екзистенциален шок. Евентуалната ѝ артикулация би била гърмеж в самия пиедестал на съединената мегаломанска идентичност.
Въпреки че контузията е заровена на несъзнавано равнище, тя проговаря по разнообразни способи и може да бъде разпознавана и обсъждана. Класически признаци на неустановеност и невротизъм са хипертрофираната самокритика (Великите македонци), гневът и обезщетителната злоба (Враждебният друг), мегаломанската изразителност (Големите паметници).
Неуспехът по пътя към съкровената цел води до разочарования, а те на собствен ред се трансформират в злоба. Днешната експанзия на македонците към България е отговор на зле криптираната болежка. Тя извира от въображаемата идентификационна рана, която българите са предизвикали на македонците.
Амнезията, подмяната, фалшификацията... са обичайни механизми на психическа самоотбрана. Няма обстоятелства, няма разсъдък, няма разговор... Има истерически дискурс, нулиране на рационалността и апотеоз на омразата.
Родовият дом
Българите и македонците имат общ фамилен дом. За днешните македонци той е рисково леден, за българите към момента е сантиментално топъл.
Печален резултат от трагичното вековно разделяне са два народа, които едва се познават. По силата на ред условия единият ненавижда другия и желае да се измъкне отдолу под „ диаболичната “ му сянка.
Конфликтът сред България и Северна Македония има в основата си два разнообразни описа. Те показват две разнообразни версии за самосъзнанието, езика, историята, пантеона на героите... Това е спор на интерпретациите, херменевтичен конфликт, клинч, от който измъкването е мъчно, трудно.
Няма към този момент Майка България, има мащеха България, злобен „ фашистички окупатор “. Има приписване на българите на всевъзможни антропологични и морални недостатъци.
Целта е ясна – да се подредят съдбовните карти на омразата, да се унижи българският народ в името на по този начин мечтаното идентификационно подсилване.
Днешната република Северна Македония е дом на една невротизирана, идентификационно травмирана нация. Държава със заменено име, със зле съшита биография, със незабавно конструиран народен език, с насъбран яд и разбираеми фрустрации.
Подобно на старозаветния Яков днешните македонци са в тежка битка със своя мистериозен Някой. Това ще да е нощта на съдбовната борба, на значимото преображение, на изкупените вини.
Ненавистта към българите като към сенчестия „ черен човек “ е неверна фиксация, автотерапевтична заблуда. „ Черният човек “ на македонците е личното им групово несъзнавано. То е исторически натъпкано със страхове и заблуди, с изтласкани вини, с едипални нещастия.
Европейският дом
„ Европейците “ не разбирали българските искания към Северна Македония! Българите употребявали неточно историята като политически мотив! Отричали правото на народите на самоопределяне! Посягали голословно към „ идентитетот “!
Тогава да питаме високомерните европейски наставници дали познават мита за Едип. Ако го познават, ще схванат най-малко частично защо става дума.
Коректното самопознание допуска най-малко два въпроса – „ Как се възприемаме ние? “ и „ Как ни възприемат те? “. Време е македонците да си зададат и втория въпрос.
Време е да осъзнаят, че национализмът, който се стимулира от злоба към другия, не е европейска полезност. И няма място в европейския дом.
Време е в Северна Македония да се подписа публичен контракт, учреден не на лъжата, а на истината в нейната документна досегаемост.
Лъжата, призована да обоснове мнимото великолепие на „ античната “ македонска еднаквост, не е европейска полезност.
Идеологическата дресировка на груповата памет не е европейска полезност, макар че е блян на всяка конюнктурна политика.
Анахроничната изразителност не е европейска полезност.
На пътя към европейското бъдеще на Северна Македония не са застанали българите, а самите македонци. Те би трябвало незабавно да изоставен своя просрочен, романтически приповдигнат и нападателен XIX век и да се озоват в XXI век, каквото и да ги чака там.
Македонците дължат най-много на себе си, не на българите, една групова терапия посредством описване на различни истории – апострофи на нападателните измислици, с които са вековно облъчвани и в които са доверчиво живели.
Коментарът на проф. Валери Стефанов е оповестен в " Епицентър "
Големи бронзови коне и велики мраморни царе препускат вихрено из груповото несъзнавано на македонските държавници. Конете и царете би трябвало да са знаци на нетленна популярност, само че в действителност са признаци на криптирана контузия.
Базовата еднаквост
Към края на XIX век в региона Македония, останала в границите на Османската империя, живеят хора от разнообразни етноси. Има българи, турци, гърци, албанци, власи, роми... Показват го голям брой документи, свидетелства, статистически източници. Един обемен текст със заглавие „ Битолско, Преспа и Охридско “, оповестен в „ Сборник за национални умотворения, просвета и книжнина “, книга IV през 1891 година, правилно привежда редица данни за етническия състав, поминъка, виталните условия, образователното дело, вероизповеданията на популацията в тези области. Няма „ македонци “ измежду посочените етнически групи.
Емигрантските талази към Америка „ потекли “ от Македония след Освобождението, след Илинден, 1903 година, и по време на войните от 1912–1918 година, също са показателни в тази посока. В градчета като Гранит сити живеят и се трудят голям брой българи от македонските краища. Вестник „ Народен глас “, както и издаваните едноименни сборници ясно демонстрират какво е етническото съзнание на тези хора. Българско е, до момента в който не трябва американизирано през втората половина на века.
За потоците бежанци от Македония към България в тези спешни времена въпросите с идентичността са още по-ясни. Това не са „ македонци “, а българи от подпалена Македония.
Насилствената еднаквост
Днешните македонски земи са сцена на дългогодишни конфликти на етническа и верска основа.
През последните десетилетия на ХIХ и през ХХ век разнообразни страни и всевъзможни политически субекти водят „ семинари “ по еднаквост на територията на Македония. Българи, сърби, гърци, турци, четници, армии, учени и недоучени, Коминтернът, служби за сигурност, журналисти, ловки манипулатори и закоравели предатели... работят на терен дълго и настойчиво.
Записките в тези семинари са водени освен с мастило, само че и с кръв. Цитираният нагоре текст от „ Сборник за... “ тъкмо отразява търпящите бурно и кърваво развиване идентификационни конфликти – „ Град Битоля е станал напоследък един значим център на всички пропаганди, които се водят в Македония “. Следват образци за самосъзнанието на българското население, както и за гръцката и сръбската политика. Романите на Димитър Талев са описали сходни конфликти.
Последвалата драма на българите в Македония е, че няколко генерации израстват и се възпитават в „ утробата “ на Кралството на сърби, хървати и словенци, след това в Кралство Югославия и в Социалистическа федеративна република Югославия. През всички тези години това население става обект на специфични разработки, на сърбизиране, македонизиране, пренаписване на историята, преформатиране на паметта.
Като разследване от тези усилия българите изчезват от етническата карта на Македония и там се настаняват „ македонците “. Именно тези „ македонци “, превърнати от топоним в етноним, се явяват в манипулираните цитати и „ свидетелства “ на днешните теоретици на въобразената македонска общественост.
Агресивната еднаквост
Идентичността включва два основополагащи жеста – себепосочване и отграничаване. Казваш кой си, само че и го доказваш посредством оразличаването си с някой различен. Идентичността е остарял конфронтационен резултат.
Паисий Хилендарски е написал прогласа към българската еднаквост през XVIII век. Неговата „ История славяноболгарская “ моли към паметта, напомня славата, сочи към враговете и засрамва заблудените. Тя се чете и преписва през годините „ на беля “ на гърците и сърбите. Факт, който идва да покаже, че през Възраждането значимият конкурент на мъчно сглобяваната българска еднаквост са най-много гърците, асимилаторите посредством доминация във вярата и културата.
Исторически съединената македонска нация също търси своя конкурент, своя исторически Враг. И го открива в българите, с цел да работи „ на беля “ по отношение на тях. Македонците през днешния ден са не запомнили кой век е вън и си служат с изпитаните похвати от ранните времена на националното строителство. Те са наясно с обстоятелството, че паметта, даже и сменена, е „ инструмент за битка “ (Пиер Нора). Но изрично отхвърлят да одобряват, че с изключение на памет, която е афективна и асимилираща, има и историческа просвета, която уважава обстоятелствата и се стреми към обективност.
Кризисната еднаквост
В сегашния миг Северна Македония е под въздействието на мощен синдром на идентификационна непълнота.
Когато се основава страна, тя се нуждае от народ. Подчертаваме – не от население, а от народ. Държавата има потребност и от останалите атрибути на груповата еднаквост: име, територия, история, памет, език, знаци, мавзолей на героите... Проблемът на страната Северна Македония е, че множеството от тези атрибути са оспорвани. Името, историята, знаците бяха оспорени от Гърция. Историята, езикът, пантеонът на героите са предмет на спор с България.
В отговор на всички искания македонците подхващат съдбоносен поход във времето.
Те навлизат надълбоко в елинистичната ера, с цел да завземат Александър Македонски. Препускат из Средновековието, с цел да приобщят цар Самуил и ослепените му бойци. Преминават през зората на модернизацията и националноосвободителните битки, с цел да се припознаят посредством Гоце Делчев, Васил Чекаларов и прочие
Много нации са тършували в „ долапите “ на историята. Търсели са герои, подвизи, статуси, символни богатства. Така и Северна Македония обикаля из „ долапите “, с цел да разпише по свое убеждение и в своя полза тежките идентификационни конфликти на Балканите през XIX и XX век. Колкото повече императори и царе си отмъкнем, толкоз по-величествени ще станем – тази е вярата. Наивна, несъмнено.
Фикционалният роман
Идентичността е наративен резултат.
Като въобразена общественост (по Бенедикт Андерсън) македонската нация се нуждае от добре написан и съединен роман за себе си. През годините разказът е писан от разнообразни субекти, с разнообразни цели и акценти.
Големият проблем на този роман е, че би трябвало по един непротиворечив метод да съедини в себе си посочените нагоре идентичности. Поради очевидните компликации в тази посока македонският роман се основава на фикции, случайни тълкования, егоидентификации. Този тесногръд роман е юридически по неотложност, той цели не историческата истина и силата на обстоятелствата, а „ истината “, диктувана от небрежно конструираната адмиративна еднаквост.
Фикционалният роман основава македонци на всички места, където стъпи въображението на пишещите. Печално и комично разследване от всичко това е обликът на една хипертрофирана трансисторична Македония, на една велика нация, родена от превъзбудено въображение.
Идентификация с господаря
В продължение на съвсем век сърбите и македонската политическа върхушка са основали идентификационна норма и са я обезпечили по всевъзможни способи. Идентификационната норма предписва наложителен небосвод на себеразпознаване (ние сме македонци!; ние сме югославяни!). Тази норма се утвърждава посредством принуждение – всеки, който се дефинира по друг метод, е девиант, зложелател и предстои на наказания.
Няма място за българи в по този начин натрапената норма, цената за отстояване на сходна еднаквост е голяма. Плаща се със премеждия, обществен статус, живот.
Вторият метод за валидиране на нормата са измислените разкази. Това е вековната процедура по пренаписване на историята, фалшификациите на идентичността. През годините нормата се обезпечава с народен език, с „ необятна “ памет и прочие
Третият значим миг е идентификацията с господаря, с доминантния етнос. Тази идентификация може да минава през страха, само че нейната мощ е в корумпирането на груповото съзнание, в персоналната подготвеност за идентификационно преображение. Ефектът е сърбизирането на Македония, самочувствието, получено в границите на Титова Югославия. През призмата на югославското самочувствие можеш да се присмиваш на българите, че са пристигнали на събора на границата да си купуват дъвки, дънки и шарени списания – богатствата, оживели в междата сред потребителския Запад и дефицитния Изток.
Разпадът на Югославия роди освен нови национални страни и югоносталгията, само че и многочислени идентификационни контузии. Там, където има групови болки, те следва да се лекуват. Но от време на време единствено се прикриват и преименуват.
Функции на Враждебния различен
Защо са нужни обектите на злоба?
Защото имат характерен „ лековит “ резултат. Те спомагат да се преживеят и превъзмогнат личните проблеми, идентификационните паники. Чрез механизмите за психическо преразпределяне се реализира трансфер на отрицателни усеща към външен обект. Така се укрепват статутът, „ здравето “, самочувствието на травматичния индивид.
Нарцистичното фантазиране на себе си върви паралелно с демонизиране на Лошия, Другия, Врага. Враждебният различен е обичаен обект на злоба. По принцип предпочитани обекти на отрицателна фиксация не са далечните и непознатите, а околните и своите.
Именно фигурата на Враждебния различен дава отговор на въпроса за отношението на македонците към българите. Тя прави „ разбираемо “ официализираното изложение на българите в категории на чудовищност. Демоничният облик на българите не е единствено идеологически стимулиран акт на модераторите на македонската еднаквост, той е съставна част в една комплицирана автотерапевтична процедура.
В психоаналитичен проект обликът на Враждебния различен е резултат от разединение на травматичната личност. Самият Дявол е фигура, получена като разследване от раздвояването, отцепването – екстериоризация на сянката в нас и на злата мощ в Бог. В съответния случай полученият резултат е роман за античните „ автохтонни “ македонци и за девиантните българи, тези грозни пришълци от дивите степи.
Враждебният различен е значим регулатор и при нравствени рецесии. Знаем, че виновността прави Едип автоагресивен – той избожда очите си. Именно тази дебнеща заплаха от автоагресия укрепва облика на Враждебния различен и прави македонците щастливи, че са разкрили неприятните българи. Ако ги нямаше тях, щяха да си измислят някой различен провинен. Или да си избодат очите.
Македонският Едип
Днешната македонска нация е съградена върху руините на тогавашното доминантно българско съзнание в онази сантиментална Македония на „ хайдушките копнения “. Руините са сантиментални и меланхолични, само че в тази ситуация са зле затулен източник на тревога.
Няколко основни травматични момента оформят македонската еднаквост.
Първият е обвързван с насилието и разрухата – ти си разрушил българското съзнание на генерации наред. Вторият е едипов – ти си предал и заровил дедите си (убил си символичния баща). Третият е лъжата – непрестанното и сляпо конфронтиране с обстоятелствата. Лъжа е, когато твърдиш, че Стефан Веркович не е издал „ Народне песме македонски бугара “ и че братя Миладинови не са събрали „ Български национални песни “, а нещо друго. Четвъртият миг е кражбата – наглостта да си присвояваш по нахален и смешен метод историята на други нации.
За да прикрият заравянето на бащите си, днешните македонци напущат родовата си еднаквост и обезщетително се заселват в една мислена, митическа действителност.
Наместен в новата си мегаломанска еднаквост, днешният македонски Едип твърди, че няма татко, а единствено хилядолетна майка – Македония.
Проговаряне на контузията
Едиповата тревога се нуждае от изтласкване. Нейното осъзнаване би довело до екзистенциален шок. Евентуалната ѝ артикулация би била гърмеж в самия пиедестал на съединената мегаломанска идентичност.
Въпреки че контузията е заровена на несъзнавано равнище, тя проговаря по разнообразни способи и може да бъде разпознавана и обсъждана. Класически признаци на неустановеност и невротизъм са хипертрофираната самокритика (Великите македонци), гневът и обезщетителната злоба (Враждебният друг), мегаломанската изразителност (Големите паметници).
Неуспехът по пътя към съкровената цел води до разочарования, а те на собствен ред се трансформират в злоба. Днешната експанзия на македонците към България е отговор на зле криптираната болежка. Тя извира от въображаемата идентификационна рана, която българите са предизвикали на македонците.
Амнезията, подмяната, фалшификацията... са обичайни механизми на психическа самоотбрана. Няма обстоятелства, няма разсъдък, няма разговор... Има истерически дискурс, нулиране на рационалността и апотеоз на омразата.
Родовият дом
Българите и македонците имат общ фамилен дом. За днешните македонци той е рисково леден, за българите към момента е сантиментално топъл.
Печален резултат от трагичното вековно разделяне са два народа, които едва се познават. По силата на ред условия единият ненавижда другия и желае да се измъкне отдолу под „ диаболичната “ му сянка.
Конфликтът сред България и Северна Македония има в основата си два разнообразни описа. Те показват две разнообразни версии за самосъзнанието, езика, историята, пантеона на героите... Това е спор на интерпретациите, херменевтичен конфликт, клинч, от който измъкването е мъчно, трудно.
Няма към този момент Майка България, има мащеха България, злобен „ фашистички окупатор “. Има приписване на българите на всевъзможни антропологични и морални недостатъци.
Целта е ясна – да се подредят съдбовните карти на омразата, да се унижи българският народ в името на по този начин мечтаното идентификационно подсилване.
Днешната република Северна Македония е дом на една невротизирана, идентификационно травмирана нация. Държава със заменено име, със зле съшита биография, със незабавно конструиран народен език, с насъбран яд и разбираеми фрустрации.
Подобно на старозаветния Яков днешните македонци са в тежка битка със своя мистериозен Някой. Това ще да е нощта на съдбовната борба, на значимото преображение, на изкупените вини.
Ненавистта към българите като към сенчестия „ черен човек “ е неверна фиксация, автотерапевтична заблуда. „ Черният човек “ на македонците е личното им групово несъзнавано. То е исторически натъпкано със страхове и заблуди, с изтласкани вини, с едипални нещастия.
Европейският дом
„ Европейците “ не разбирали българските искания към Северна Македония! Българите употребявали неточно историята като политически мотив! Отричали правото на народите на самоопределяне! Посягали голословно към „ идентитетот “!
Тогава да питаме високомерните европейски наставници дали познават мита за Едип. Ако го познават, ще схванат най-малко частично защо става дума.
Коректното самопознание допуска най-малко два въпроса – „ Как се възприемаме ние? “ и „ Как ни възприемат те? “. Време е македонците да си зададат и втория въпрос.
Време е да осъзнаят, че национализмът, който се стимулира от злоба към другия, не е европейска полезност. И няма място в европейския дом.
Време е в Северна Македония да се подписа публичен контракт, учреден не на лъжата, а на истината в нейната документна досегаемост.
Лъжата, призована да обоснове мнимото великолепие на „ античната “ македонска еднаквост, не е европейска полезност.
Идеологическата дресировка на груповата памет не е европейска полезност, макар че е блян на всяка конюнктурна политика.
Анахроничната изразителност не е европейска полезност.
На пътя към европейското бъдеще на Северна Македония не са застанали българите, а самите македонци. Те би трябвало незабавно да изоставен своя просрочен, романтически приповдигнат и нападателен XIX век и да се озоват в XXI век, каквото и да ги чака там.
Македонците дължат най-много на себе си, не на българите, една групова терапия посредством описване на различни истории – апострофи на нападателните измислици, с които са вековно облъчвани и в които са доверчиво живели.
Коментарът на проф. Валери Стефанов е оповестен в " Епицентър "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ