Страх ме е, че ще умра от мъка и срам
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Месец откакто съм се родил, съм се набозал с гной от гърдата на майка ми и едвам не съм починал. Мляко и гной – каква композиция единствено. И не се уплаших. Не си припомням, че не съм се уплашил, само че не се уплаших.
Като дете си срязах с дебела бирена чаша глезена на крайници до кокал. Щеше да ми изтече кръвта. И не се уплаших. Почти съм сигурен, че не се уплаших.
После в казармата си срязах на две носа и челото. Цяла нощ лежах като в Ботева балада и не се уплаших – това го помня сигурно.
Преди три години получих инфаркт. Ходих до Космоса, без да шавам от леглото в инвазивното, и въобще не се уплаших. За това се подписвам с две ръце.
Но в този момент съм изплашен.
Уплашен съм, тъй като съм беззащитен да видя какво идва. Не си мислете, че се надявам да видя бъдещето. Аз не съм гадателка или прорицател. Само ми се желае да схвана какво ще е времето в главата ми няколко дни напред. В сряда ще бъде ли обезверено неприятно време? В четвъртък ще има ли щастливи ветрове? В петък дали ще мога да кажа на облаците да ми се махнат от очите? А най-важното е да схвана дали в неделя ще мога да напиша стихотворение за сняг. За сняг, който споделя топло.
Страх ме е, че ще умра. Страх ме е, че в този момент в действителност ще умра от позор, че комшиите ми в градинката не чакат Годо, а евтина храна с кюфтета и картофено пюре по европейска стратегия.
Страх ме е, че ще умра от тъга, дето богаташите в квартала поставят в дворовете си изкуствени дървета, а в тях поставят изкуствени гнезда, а в тях изкуствени щъркели. Слагат изкуствени щъркели и мислят, че е пролет.
Страх ме е, че ще умра от позор, дето по запустялата жп линия тъкмо пред детската психиатрия порастват бетонни чудовища, офиси и небостъргачи, а не бръшлян, шипки и здравец.
И ме е боязън, че ще умра от това, дето в главата ми се леят гласове на политици, на бандити и на малоумници, на шмекери и метреси, а не се лее дъжд – прекрасен и дълъг есенен дъжд.
Някога не ме беше боязън, в този момент към този момент се опасявам. Толкова се опасявам, че до момента в който виждам буквите, с които пиша, си мисля, че са станали точици. И сякаш пиша думи, а изписвам многоточие. А с многоточие най-вече да стигна някъде, където няма букви и смисъл, и мирис.
Автор: Николай Милчев
http://
Месец откакто съм се родил, съм се набозал с гной от гърдата на майка ми и едвам не съм починал. Мляко и гной – каква композиция единствено. И не се уплаших. Не си припомням, че не съм се уплашил, само че не се уплаших.
Като дете си срязах с дебела бирена чаша глезена на крайници до кокал. Щеше да ми изтече кръвта. И не се уплаших. Почти съм сигурен, че не се уплаших.
После в казармата си срязах на две носа и челото. Цяла нощ лежах като в Ботева балада и не се уплаших – това го помня сигурно.
Преди три години получих инфаркт. Ходих до Космоса, без да шавам от леглото в инвазивното, и въобще не се уплаших. За това се подписвам с две ръце.
Но в този момент съм изплашен.
Уплашен съм, тъй като съм беззащитен да видя какво идва. Не си мислете, че се надявам да видя бъдещето. Аз не съм гадателка или прорицател. Само ми се желае да схвана какво ще е времето в главата ми няколко дни напред. В сряда ще бъде ли обезверено неприятно време? В четвъртък ще има ли щастливи ветрове? В петък дали ще мога да кажа на облаците да ми се махнат от очите? А най-важното е да схвана дали в неделя ще мога да напиша стихотворение за сняг. За сняг, който споделя топло.
Страх ме е, че ще умра. Страх ме е, че в този момент в действителност ще умра от позор, че комшиите ми в градинката не чакат Годо, а евтина храна с кюфтета и картофено пюре по европейска стратегия.
Страх ме е, че ще умра от тъга, дето богаташите в квартала поставят в дворовете си изкуствени дървета, а в тях поставят изкуствени гнезда, а в тях изкуствени щъркели. Слагат изкуствени щъркели и мислят, че е пролет.
Страх ме е, че ще умра от позор, дето по запустялата жп линия тъкмо пред детската психиатрия порастват бетонни чудовища, офиси и небостъргачи, а не бръшлян, шипки и здравец.
И ме е боязън, че ще умра от това, дето в главата ми се леят гласове на политици, на бандити и на малоумници, на шмекери и метреси, а не се лее дъжд – прекрасен и дълъг есенен дъжд.
Някога не ме беше боязън, в този момент към този момент се опасявам. Толкова се опасявам, че до момента в който виждам буквите, с които пиша, си мисля, че са станали точици. И сякаш пиша думи, а изписвам многоточие. А с многоточие най-вече да стигна някъде, където няма букви и смисъл, и мирис.
Автор: Николай Милчев
http://
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ