Ейдриън Мъри може да ни разкаже много за това какво

Изгубеното изкуство на Детството ~ Ейдриън МЪРИ

Ейдриън Мъри може да ни опише доста за това какво е да документираш всекидневно развиването и израстването на фамилията си. Книгата, която му следва да разгласява се назовава „ Изгубеното изкуство на детството “ и в нея се споделя във фотографии по какъв начин до момента в който се опитваме да научим децата си на всичко за живота, те ни учат какво в действителност е той.

Загубата на „ изкуството на детството “ има двоен смисъл за мен. Първо, тази книга е адресирана до възрастните. Тези, които с течение на времето са изгубили възприятието си за детинско удивление и учудване. Този развой е натурален, научавайки от ден на ден за живота и поемайки повече отговорности, започваме да омаловажаваме нашето лично усещане за заобикалящата ни реалност, затваряме го в тесни кутийки, и се оправяме някак с наличното ден за ден. Данъци, ипотеки, 8-часов работен ден. Тези действия и паники гълтам способността ни да гледаме с удивление на света. Нужно е умишлено изпитание, с цел да се завърнем към детската ни същина, и да си спомним какво е да гледаш на света с чисти очи. Ако не можеш да погледнеш на живота като на красиво произведение на изкуството, детството остава изгубено.

И второ – цифровият свят се е развил неимоверно през днешния ден и разрешава основаването на стеснен и обвързван свят, с доста благоприятни условия и в случай че не внимаваме къде слагаме акцента в този момент, има заплаха идващото потомство да изгуби едно от най-ценните неща за човечеството – детството. Снимките ми са образно показване на това, което изкуството на детството наподобява през личните ми очи, и по какъв начин се надявам детството да се резервира и в бъдещето такова, каквото постоянно е било - време за проучване на света посредством действителния, непосреден опит. Време за естетика с природата, преди да се появи страхът от нея. Време за приятност от това да си дребен и да правиш разнообразни неща за първи път. Не време, в което си забил взор пред някой екран, в което се е трансформирал животът на множеството възрастни.

Най-голямата ми наслада е да следя по какъв начин децата ми учат света към тях. Използвам всекидневните им открития и ги превъплъщавам във фотографиите си. Например имам фотография на това по какъв начин синът ми се учи да си закопчава ризата. Няколко дни преди да направя фотографията забелязах по какъв начин той я откопчава и закопчава за първи път. Отнемаше му по 15 минути, само че беше нещо, което правеше за първи път. Такива моменти обичам да запечатвам. Изглеждат обикновени, само че за него това е персонален успех, за което в действителност множеството хора даже не се замислят. Когато децата ни играят на открито, родителите им обичат да ги снимат с телефоните си. Казват им кажи „ зеле “ или ги карат да се ухилен. Така се ражда „ зелевата усмивка “. Това е нещо, което би трябвало да превъзмогнем, тъй като такива усмивки са принудително, няма достоверност. Ако ще фотографирам усмивка, желая да е такава с същинска, неподправена наслада.