За детството на село. Посвещава се на всички наши баби и дядовци!
Някога, когато бяхме още деца, щастието се измерваше с дължината на ваканциите при баба и дядо. Онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с аромат на сушена липа и селски самун. Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на гоненица в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците... Оцветявахме черно-белите фотоси от фамилните албумите, а нашата единствена обществена мрежа се споделяше „ на открито ".
Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да подготвят хляба за идващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия самун... оня самун, чийто усет в никакъв случай няма да забравим.
Няма да забравим и трепета, с който чакахме да се роди теленцето. Баба и дядо дежуреха към яслите и нервно ревизираха кравата, а ние все подвиквахме: " Роди ли се? Родили ли се към този момент, бабо? Може ли да го забележим? "
Обичахме да пием издоеното мляко напряко от кофата, ей по този начин, несварено, с пяната, още топло топло.
Все пускахме Шаро на независимост да потича дружно с нас, а след това с почтен взор казвахме: „ Ами той отново се е отвързал самичък. Знаеш ли, дядо, чак къде го намерихме? "
Да, в миналото животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни другари. Те пазеха тайните ни и в никакъв случай не издаваха белите ни на баба и дядо. С изключение на огромния неприятен петел, него не го обичахме...всеки наш връстник знае за какво.
Все още помним и историите на баба за в миналото, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от дребната дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкоз топло в детските ни души.
Вечер обожавахме да лежим върху нагорещените от слънцето керемиди и да си врачуваме по звездите. Обещавахме си всякакви неща, когато пораснем...
Като се замислим, тези времена не бяха толкоз от дълго време. Има няма двадесетина години – прекомерно малко, с цел да ги забравим, само че и прекомерно дълго, с цел да ги живеем още веднъж. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска страст черно-бели фотоси на дядо и баба.
Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие вечно ще останете в нашите сърца!
„ Човек и добре да живее, умира и различен се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го я направил. "
Хан Омуртаг
