(1936 ~ 2017) Природата избяга далече от децата, ние я

(1936 ~ 2017)

Природата избяга надалеч от децата, ние я прогонихме и в този момент тъпо се опитваме да я върнем назад. Сега сме изпълнени с носталгия и сътворяваме комитети. Но тя няма скоро да пристигна отново. Обикаляме планините ни, горите ни, реките ни и разбираме, че няма такива планове. Свила се е, ошутена, омърлушена, окастрена. Реките ни текат мътни, потоците едвам пъплят. Дунава е по-мръсен от всеки път, Места е боядисана в оловно-кафяво, Искъра е неподвижен и миризлив. Пресъхват извори, оредяха горите. В Родопите може да срещнете доста плешиви хълмове с безчет стърчащи пънове. Как през последните епохи хората съумяха толкоз да се заслепят, че да разгласят война на горите и тревите, на животните и птиците! Стореното е сторено, вайкането е безсмислено. Трябва да се избавя каквото може. Но друга заплаха, не по-малко рискова, е надвиснала над децата ни. Те се раждат в бетон, порастват в бетонно обграждане, играят по каменни и циментови стълбища, входове и тротоари. Не смеят да стъпят върху тревата, тя така и така е нищожна, шугава, опасана с тел. Нямат едно дърво, където да се покатерят, един буренак, където да скрият скъпоценностите си. Повечето учебни дворове са асфалтирани, гладки, равни, студени. Градското дете, панелното дете е грубо ощетено, то е изгубило връзката с първичното, то не познава песните на славея, не е виждало живо агънце, коза, теленце. Спомням си едно момченце, което за пръв път през живота си видя пуяк на шест години, и му сподели: „ Ей, петел подобен! “ Какво от това, че интелектуалните качества на актуалните деца са станали по-големи, когато те не могат да ги използуват, с цел да учат от природата, а би трябвало да учат правилници за придвижване по улиците и пътищата!

Градското дете живее в стерилна конюнктура. Психолози и педагози се събират на конгреси „ Детето и града “, прецизират и подреждат в таблици нездравословните въздействия на огромния град. Но колкото по-очевидни са бедите, толкоз повече израстват пред очите ни панелите. А заместителите не оказват помощ, никакви паркчета с хилава растителност, никакви езерца, фонтанчета и шадраванчета. Ерзацът си е ерзац. Само на двадесет метра от него летят колите и се стелят отровни облаци. Небето е мътно, надзирател с бастун и алена лента подвиква, той пази имитацията от децата, оказват помощ му и предупредителните надписи, които надничат от всеки ъгъл. Дори Витоша, красивата Витоша, към този момент замязя на мукавен сценичен фон, който би трябвало да не докосваш, с цел да не се разпадне. Пък и нея детето може да посети по рядко снизхождение на родителите и по запланувано природолюбие у учителите. А в случай че нашето дете има един път щастието да се озове в неподправената, първобитна, чиста по знамение природа, наблюдавайте каква магия се прави пред очите ни. Как пощръклява от екстаз дребното дребосъче, по какъв начин се понася по ливадите като отвързано куче, по какъв начин клечи при всяко цвете и по какъв начин най-после от доста безредици и възторзи подвига температура!

Какво предлагаме на нашите деца? Двадесет дни в годината на море. С карти в почивната станция или в частните квартири на Созопол, Несебър и крайбрежните села. Градското море на Варна и Бургас, поевропейченото, красиво подредено и акуратно асфалтирано крайморие на Златните пясъци и Слънчев бряг, цивилизовано с електрокарни влакчета, стотици коли, рейсове, паркинги. Чадъри, под които лежат изнервени родители и постоянно за нещо бързат. Или закъсняват за стола, или тичат авансово да се наредят на опашка. Всички тук са пристигнали да отдъхнат на независимост, а са по-ограничени отвсякога. Това не е морето за децата.

От години насам морското престояване на стотици хиляди хора се е трансформирало в източник на неврози, в всеобщо печене, всеобщо настъпване, всеобщо засипване на устата и очите с пясък. „ Излез от водата! Излез от водата! Чуваш ли, Стефане! Петко-о-о! “ Свирка на спасителите. Черно знаме - смъртна заплаха! Крясък на гларуси, слънчеви изгаряния, локакортени, благи мехлеми, сламени шапки, летни детски диарии. Това е морето. Ако някой си показва, че там поддържа връзка с природата, той е фантазьор. Там човек поддържа връзка с всички довлечени от него останки от цивилизацията, морето е единственото ненужно нещо.

А детето желае да остане единствено, водата да плиска краката му, то да пристъпва и отстъпва пред приближаващата се вълна, да я изчака да се разбие с бяла пяна и да хукне във радостна нерешителност към брега. То желае да се заглежда във водораслите, да учи раковините, да си приказва с раците и рибите, да си фантазира, че е Робинзон Крузо, да строи пясъчни замъци и да ги брани от вълните. Какъв ти Робинзон Крузо! Публиката е на всички места, на всеки квадратен метър проснати крайници, хавлии, мокри гащи, сухи гащи. Дебелачка подтичва и прегазва пясъчната цитадела, рибите и раците никакви не се виждат, нито едно кътче от този бряг не е твое и морето към този момент не е огромен и заплашителен другар, то е единствено доста вода и нищо друго…

Всичко това се назовава курорт и думата произлиза от кура, което значи лекуване. Лечебното в цялата тази история е, че човек ненадейно стартира да изпитва носталгия към благата София, заобиква още веднъж работата си, копнее да си отдъхне, като застане на работното си място, и си спомня с трогване за началника си. А децата - децата изкарват едно повръщане, два-три дни с температура, две-три шамари на плажа, само че въпреки всичко са щастливи, тъй като са сменили ситуацията и са изживели нови неподозирани страсти.

Разривът на актуалния човек с природата е толкоз бездънен, че тя стартира да му действува алергично. Това не е метафора! Никога не е имало толкоз сенна хрема, толкоз алергични изриви по бялата полусинтетична човешка кожа, толкоз астми, бронхити, гастрити, толкоз доста алергозани, хистамини и сандостени!

Ако към момента ни е благо душевното и физическо здраве на децата ни, би трябвало да кажем стига! Трябва да си възвърнем природата. Стига с нейното технологизиране, стига сме я обработвали с химикали, стига сме я опушвали. опрашвали и превръщали в отходно място. Сент-Джорджи, биологът и химикът, предупреждаваше - или ще се самоунищожим от достиженията на разсъдъка, или ще се самоотровим от отпадъците на самата цивилизация. Ние си вършим оглушки. Нали Сиатъл, индианският водач, още преди 100 и петдесет години предизвести американците. Един ден Земята ще ни унищожи, един ден, когато се мислим на върха на могъществото си, ще загинем ненадейно и окончателно, тъй като не знаем по какъв начин да се отнасяме с тревата, върху която стъпваме, с водата, която пием, с дивеча, който изтребваме, с въздуха, който дишаме. Американците кръстиха един град на неговото име и 100 и петдесет години не му повярваха. А той завършваше своето обръщение с думите: „ Ще забележим! “

Не бива да чакаме, с цел да забележим. Вече никакви технократски и псевдоикономически мъдрувания не би трябвало да ни подлъгват да продължаваме това цивилизовано безчовечие. Впрочем, за какво да наскърбяваме варварите? Казват, че в праисторически времена измежду някои от тях съществувал неписан закон: който посегне без потребност на едно дърво и го нарани, разпаря му се корема, измъкват му се червата и с тях се опасва раненото място.

Да се откъснеш от природата, това значи да загубиш сетивата си. Прогресивно да ослепяваш и оглушаваш, все по-малко да знаеш за живота и още по-малко за гибелта. Човекът е част от природата, той не може да проникне в тайните на личното си битие без нея, не може да одобри отсъствието на върховен смисъл във вселената, не може да разбере, че по своята същина природата е безбожна, че стремежът към величие е нейна велика машинация, с която тя поддържа живота. Природата е направила индивида безбожник, тя го е научила да се откаже от висши сили и да разчита на своите. Идеята, че еволюцията е отделяне и надмогване на природата, че индивидът ще вкара неин сурогат и ще се понесе с него навсякъде във вселената, ще размени несъвършените си органи с безконечни от синтетична материя, е един от митовете на научния напредък. Да вървят по дяволите тези писатели фантасти, които се пробват да ни показват бъдещето като електронен живот в транзисторно обграждане. Те не заслужават нищо друго, с изключение на да бъдат затворени в света, основан съгласно личното им въображение. Дори и в миналото да се сътвори техническо величие, това ще бъде най-скучното откритие на индивида. Аз се надявам, че въпреки всичко времето и природата няма да разрешат такава дивотия. Радвам се, че съм смъртен, тъй като безсмъртните киборги няма да има на какво да се радват. Всяка наслада съществува, тъй като съществува гибелта. Когато мигът спре, той престава да бъде прелестен. А гибелта съществува, тъй като съществува природата. Тя я желае за всяка мушица, за всеки кълн, тя я желае и за хората, и за себе си. Само нашата фикс идея за великолепие може да допусне, че индивидът ще надживее природата.

…Любовта към природата е едно от най-висшите качества, които мъдреците приписват на индивида. Но какво да обичат нашите деца? Трогателна е гледката, когато ги забележим на някой хълм да копаят дупки за дребни настръхнали борчета, и цялостна насмешка с техния труд е, че долу по шосето минават един след различен камиони, натоварени с трупи, по-точно трупове на превъзходни дървета, които отиват, с цел да вършим амбалажна хартия!

Няма потребност да се възпитава любов към природата, просто на децата би трябвало да се сътвори опцията да поддържат връзка с нея. Те обичат цветята и дърветата, птиците и животните. Здравото, възпитано без боязън дете не се плаши и от най-опасните и от най-внушителните зверове, то изпитва дълбока благосклонност към всяко малко животно, няма значение дали то е куче, или коте, жабче или даже змийче. Тази благосклонност е вродена, тя не е единствено положително любознание към всичко живо, което към този момент е дарба за нравствена добродетел. Защо като деца толкоз доста обичаме зоологическата градина, за какво с часове седяхме пред клетките на маймуните, сърните и елените, слона и бизоните и за какво като възрастни ползата ни се изгубва? Наистина ли развиването на модерния човек е последователно късане на връзките с първичното и естеството. Отчуждаването не съществува единствено сред хората, то настава и сред индивида и природата. 

…Но нали същите тези деца, за които настояваме, че обичат всичко живо, от време на време изтезават животните, убиват ги, бесят котки, режат им даже главите. Така е, би трябвало да го признаем, само че това значи, че те са притаили у себе си ненавист и тя не е към животните, а към хората. Животните са по-беззащитни и могат да я изпитат по-безнаказано. Във всички случаи с изключение на при уродствата детският садизъм е в резултат на садизма на възрастните към децата…

Аз съм напълно уверен, че надълбоко в детската природа съществува откровена благосклонност и закрилничество към живите същества. Общуването на децата с животните е благотворно, даже за предпочитане от общуването с избрани хора. Желанието да нахраниш зиме птиците, да оставиш трохи за гълъбите на прозореца, да имаш животно за приятел в детската възраст е нещо прелестно. В това отношение има написани превъзходни книги и те се по-добри четива за децата от доста морализаторски съчинения.

Няма да не помни по какъв начин едно тригодишно момиченце, високо три педи, щом зърнеше на улицата грамадния санбернар Бари, се втурваше неудържимо към него. Вайканията и уплашените възгласи на възрастните не го спираха. Прегръщаше кучето през врата, увисваше на него и повтаряше: Ох, на кака благото, ох, на кака сладкото! - Кучето се разтапяше от вежливост и тихичко скимтеше. Никога преди момиченцето не беше виждало Бари, не беше виждало въобще такова огромно куче и все пак непогрешимият му детски инстинкт му споделяше, че среща другар, а не звяр. Бари пък безпогрешно открива децата, които изпитват боязън и смут от него. Той се стопира на няколко крачки от тях и почва възмутено да ги лае. Как можеш да се страхуваш от мене!

Сигурна инспекция за психическото положение на едно дете е отношението му към кучетата. Щом то тръгне без боязън към тях, можем да бъдем спокойни за душевното му здраве. Бои ли се, дърпа ли се, крие ли се зад татко си, работата е ясна, страхът е бил педагог в неговия живот.

Много неща ме карат да мисля, че някъде на несъмнено ходило на виталната еволюция се е появило благоразположението и закрилата към децата животни и че тя се намира в основата на още един от човешките нравствени правила - покровителството на невръстното.

Из: „ Убийството на Моцарт “, Георги Данаилов, изд. „ Отечество “, 1982 година

*Георги Данаилов на сцената на Сатиричния спектакъл при премиерата на сборника му „ Избрани пиеси “, 11.12.2010 година,