Убийството на Моцарт Децата не обичат да ходят на училище.

Убийството на Моцарт

Децата не обичат да вървят на учебно заведение. Разбирам отговорността на това изказване и отново дублирам - не обичат. Анкетите в това отношение ще ни заблудят, тъй като отговорите надали ще бъдат откровени. Дечицата знаят, че би трябвало да обичат учебното заведение, че то е нещо доста хубаво и че са длъжни да кажат - да. Но едно известие, че учителката е болна, и възторгът е толкоз плевел, че опровергава всичко. Той е същият при непредвидените грипни или дървени ваканции. Да не си вършим непотребни илюзии, дано си спомним една така остаряла ученическа песничка:

Свърши се таз година
Ура, ура, ура!
И изпита мина.
Ура, ура, ура!

Училището е хубаво нещо, само че за какво е това ура, и то трикратно! А в случай че някое дете откровено каже, че обича учебното заведение, това по всяка възможност значи, че то или има отвратително домашно битие, или че неговото светоусещане не е наред.

Всичките ми училищен и училищен мемоари удостоверяват тази мисъл. Тя е една социална загадка, която не се разисква, тъй като възрастните са тези, които уреждат учебното заведение и са изцяло уверени в неговата нужда. Но щом детето не обича нещо, би трябвало да се доверим на неговия нюх и да си отговорим почтено за какво.

Защото нашето учебно заведение от времето на Хаджи Генчо, който си шиел пред учениците и с дългата пръчка диктувал процеса на образованието, поощрявайки го със славното провикване „ Четете бре! “, се е изменило несъществено. То се е осъвременило, без да обнови правилата си, то се е разширило, разкрасило, пръчката е изчезнала, само че викът на Хаджи Генчо „ Четете бре! “ продължава да се носи из класните стаи. Ако това не беше по този начин, за какво всички са уверени в потребността от промени на просветителното дело, за какво са тезисите, за какво са педагогическите симпозиуми на тематика „ Затруднения при акомодацията на актуалните деца в учебното заведение “, за какво е новият буквар?

Аз нямам ясна визия по какъв начин ще наподобява бъдещото учебно заведение, когато се съобрази с новите хрумвания, и ще разисквам учебното заведение такова, каквото е било до момента и каквото е за множеството деца и юноши през днешния ден. Малките, които не са посещавали детски градини и занимални, одобряват учебното заведение като първо и огромно свое обвързване. Дълбоко обаче в детската душeвност каквото и да било ограничаване на свободата не се посреща на драго сърце. Иван Петрович Павлов потвърди, че във всяко живо създание има по този начин нареченият „ инстикт за независимост “, уповавам се, че у индивида този инстикт е и най-силен. И в случай че изначало учебното заведение провокира детското любознание - чанта, тетрадчици, блокчета, якички, синя връзчица, престилчица, доста нови деца в близост, - в случай че концепцията „ аз съм към този момент възпитаник “ пробужда ново самочувствие, срещата с учителя или учителката - нови чувства, скоро всичко това додява на детето, тъй като се повтаря, тъй като не носи повече нова информация и се трансформира в еднообразие.

Любопитството на децата е безгранично, само че бързо се насища и изисква нови обекти. Седенето на едно място, възбраната да приказваш с другарчето си, възбраната да бодеш сътрудника си пред себе си с молив, нуждата да правиш тъкмо това, което желаят от тебе, когато на тебе тъкмо това не ти се прави, стартира да дотяга, да отблъсква и по-бързо в сравнение с допускаме идва обезсърчението и спадането на интереса. Децата, които са отишли за първи път на учебно заведение с съмнение и сълзи, а те не са малко, се твърдят, че са били прави. Тези пък, които са тръгнали с готовност да имитират по-големите възпитаници, стартират да съжаляват за ентусиазма си. Детето не може да си даде сметка за всичко това, само че то неясно стартира да усеща, че учебното заведение все по-малко го притегля, и тъкмо в този момент се появява заплашително вдигнатият наставнически показалец:

Виж какво, моето момче, учебното заведение е съществено нещо и не може по този начин и по този начин... Я да видя какво си написал? Ау! Каква грозота. Седни, седни! Сега гледай! Чер-тич-ка, чер-тич-ка, хоп, в този момент кукичката, виждаш ли какъв брой е елементарно. Хайде в този момент ти!... Така, по този начин... Браво... Ама не бе! Каква е тази кривулица! Хайде още един път... Не, не! Ти не внимаваш, ти можеш, само че не искаш.. Това тука ти ли си го писал?

Аз.

Е по какъв начин тогава си го направил по този начин хубаво, а в този момент не можеш.       

Вдигат се раменцата.

Хайде отново!... Така... Така... Знаеш ли какво, пробвай се самичък, тъй като аз имам да излизам! Няма през целия ден да увисвам над главата ти!      

Подобна история се повтаря и в учебно заведение:

А в този момент деца, внимавайте! Седнете хубаво, не се навеждайте нито напред, нито доста обратно, по този начин е най-добре. Иванчо, за какво в този момент се въртиш, моето момче?... Навън няма нищо!

Как да няма, на открито е спрял автомобил, който Иванчо в никакъв случай не е виждал. Страшен автомобил със 100 фара! А учителката още не знае, че Иванчо има страшна уязвимост към страшните коли. Той се прави, че внимава. Но ето, в този момент тя не го гледа и момчето отново надзърта през прозореца. Ужас! Автомобилът е още там. Повече Иванчо не може да издържи.

Моля другарко, имам пиш!       

Другарката е заслужено учудена, а другите деца се смеят.

Нали междучасието беше преди пет минути, какво си правил тогава? Тогава трябваше да отидеш.

Ама аз имам пиш в този момент, а не тогава!

Добре, добре, върви! И ще казваш мога ли да изляза. Аз се сещам защо!

Не, тя не се досеща защо излиза Иванчо. След минутка той е на улицата и се върти към възхитителния автомобил. Разбира се, другарката има тъничък нюх и Иванчо е изобличен в неистина. Следват укори, по-сдържани или по-остри според от характера и манталитета на учителката.

Училището не може да съществува без дисциплината и доста бързо то изрежда пред детето сума дребни заповеди, които би трябвало да се съблюдават:

Не говорете! Не си хапете моливите! Не се въртете!... Задължително внимание! Задължителна отмора! Всички би трябвало да нарисуват къщурка! Всички би трябвало да сметнат какъв брой прави две и три без едно. Всички би трябвало да пеят песничка. Все потребни и хубави неща, само че те се вършат по стратегия, по разписание, което не зависи от желанието и волята на детето. А по какъв начин иначе? Другояче в действителност не може да бъде. Този отговор ни се коства напълно натурален, само че кой знае дали е правилен?

Да твърдиш „ Децата не обичат да вървят на учебно заведение “ не значи „ Децата не обичат да учат “. Нищо сходно! Това са напълно разнообразни неща. Колкото едно дете е по-жизнено, по-здраво, по-весело, толкоз повече то обича да учи. Стремежът към нова информация е един от синонимите на жизнеността.

Избрано от: „ Убийството на Моцарт “, Георги Данаилов, изд. „ Отечество “, 1982 година
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), БНР
Картина: Country School, 1871, by Winslow Homer; chinaoilpaintinggallery