Нашият морален проблем е безразличието на човека към самия себе си ~ Ерих ФРОМ
(Erich Fromm, 1974)
Съществува ли необикновен честен проблем на днешния ден? Не е ли моралният проблем еднакъв за всички времена и за всички хора? Наистина това е по този начин и въпреки всичко всяка просвета има характерни морални проблеми,които израстват от особената й конструкция, въпреки че тези характерни проблеми са единствено разнообразни аспекти на моралните проблеми на индивида.
Нашият честен проблем е безразличието на индивида към самия себе си. В основата му е фактът, че сме изгубили чувството за значителността и уникалността на индивида, трансформирали сме се в принадлежности на цели отвън нас, претърпяваме и третираме себе си като стока, а личните ни сили са се отчуждили от самите нас. Ние и ближните ни сме станали движимости. Резултатът е, че се усещаме безсилни и се презираме за своето изтощение. Тъй като не се доверяваме на личните си сили, ние не храним религия нито в индивида, нито в самите себе си, нито в това, което нашите лични сили могат да основат. Не притежаваме съвест в хуманистичен смисъл, защото не се осмеляваме да се доверим на своите съждения. Ние сме едно стадо, което има вяра, че пътят, който следваме, би трябвало да води към някаква цел, защото виждаме, че и другите вървят по същия път. Стоим на мрачно и сдържаме своята храброст, тъй като разбираме, че всички други постъпват като нас.
Достоевски в миналото писа: „ Ако Бог е мъртъв, всичко е разрешено. “* Всъщност в това имат вяра множеството хора. Различават се единствено по това, че някои стигат до заключението, че Бог и църквата би трябвало да останат живи, с цел да поддържат моралния ред, до момента в който други възприемат концепцията, че всичко е разрешено, че не съществува годен честен принцип, че изгодата е единственият регулативен принцип в живота. В контраст на това, хуманистичната нравственос възприема позицията, че в случай че индивидът е жив, той знае това, което е позволено; че да бъдеш жив значи да бъдеш работлив, да използваш своите качествата за някаква цел, която превъзхожда индивида, а за самия себе си, да придадеш смисъл на своето битие, да бъдеш човек. Докато индивидът има вяра, че неговият блян и цел са отвън него, че се намират над облаците, в предишното или в бъдещето, той ще излиза отвън себе си и ще търси реализиране там, където то не може да бъде открито. Ще търси решения и отговори във всяка друга точка, с изключение на в единствената, където те могат да бъдат открити - в самия себе си.
*„ Братя Карамазови ”. Кн.П, гл.5 „ Великият инквизитор “
От: „ Човекът за себе си. Изследване върху логиката на психиката на етиката “, Ерих Фром
Снимка: en.wikipedia.org
