Казуо Ишигуро: Доброто писане и доброто четене ще срутят бариерите в света
Ерата след рухването на Берлинската стена наподобява като време на блаженство и пропуснати благоприятни условия, само че в този момент би трябвало да се мисли по какъв начин човешкото общество да премине през провокациите на софтуерния свят и раздялите, които занапред предстоят. Такова обръщение насочи в Нобеловата си лекция английският публицист Казуо Ишигуро, спечелил тази година Нобеловата премия за литература.
Спомняйки си по какъв начин се е трансформирал в публицист и " двойствения " живот, водил след идването си във провинциално кътче на Англия като дете, Ишигуро споделя и по какъв начин дребни случки са трансформирали писането му през годините, само че и повдига въпроси за съхраняването на паметта, компликациите в актуалния свят и ролята на писателите в него.
" Дневник " разгласява първите две елементи и края на лекцията, чийто цялостен текст е наличен тук. Акцентите и вътрешните заглавия са на редакцията.
Ако бяхте пристигнали при мен през есента на 1979 година, може би бихте се затруднили да ме определите обществено или даже расово. Тогава бях на 24 години. Чертите ми евентуално са изглеждали японски, само че за разлика от множеството японски мъже, които можеха да се видят тези дни в Британия, косата ми стигаше до раменете и имах висящ бандитски мустак. Единственият акцент, който се долавяше в речта ми, беше на човек, израснал в Южна Англия, от време на време повлиян от към този момент отживелия диалект на хипитата. Ако се бяхме заговорили, може би щяхме да обсъждаме " тоталните футболисти " на Холандия или последния албум на Боб Дилън, или може би годината, която таман бях прекарал в работа с бездомници в Лондон. Ако бяхте загатнали Япония, в случай че ме бяхте попитали за културата ѝ, може би даже щяхте да откриете диря от неспокойствие в общуването ми, до момента в който признавам незнанието си поради това, че не съм стъпвал в тази страна – нито даже на отмора – откогато я напуснах на пет години.
Въпросната есен бях дошъл с раница, китара и портативна пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко британско село със остаряла воденица и равни ниви на всички места към нея. Бях дошъл на това място, тъй като бях признат в курс по креативно писане за една година в Университета на Източна Англия. Университетът беше на 10 благи, в катедралния град Норич, само че нямах кола и единственият метод да стигна там беше с рейс, който тръгваше единствено един път заран, един път по обяд и един път вечерта. Бях наел стая в дребна къща, притежавана от човек в трийсетте си години, чиято жена преди малко го беше изоставила. Без подозрение за него къщата беше изпълнена с призраците на откачените му сънища – или може би той просто искаше да ме избегне; във всеки случай не го виждах дни наред. С други думи, ето тук бях след трескавия живот, който бях водил в Лондон, с извънредно доста тишина и усамотение, в които да се трансформира в публицист.
Всъщност дребната ми стая не беше доста друга от таванската стая на класическия публицист. Таванът се скосяваше клаустрофобично – въпреки че в случай че застанех на пръсти, имах панорама от единствения си прозорец към изорани полета, разпростряли се в далечината. Имаше дребна масичка, чиято повърхнина пишещата ми машина и една настолна лампа заемаха съвсем напълно. На пода, вместо легло, имаше огромно правоъгълно парче дунапрен, поради което се потях в съня си даже през доста студените нощи на Норфолк.
Именно в тази стая деликатно прегледах двете къси истории, които бях написал през лятото, чудейки се подари бяха задоволително положителни, с цел да ги дам на новите си съученици. (Клас от шестима, които се срещат един път на всеки две седмици.) В този миг от живота си бях написал малко други неща в смисъл на художествена прозаичност, а мястото си в курса бях получил с радиопиеса, отхвърлена от Би Би Си. Всъщност, откакто преди този момент бях възнамерявал да стана рокзвезда, до момента в който навърша 20 години, литературните ми упоритости ми се бяха разкрили едвам неотдавна. Двете истории, които в този момент преглеждах деликатно, бяха написани в нещо като суматоха, в отговор на новините, че съм бил признат в курса. Едната беше за тъмен проект на хора, които желаят да се самоубият, другата – за уличния пердах в Шотландия, където бях прекарал известно време като обществен служащ. Не бяха изключително положителни. Започнах друга история, за юноша, който отравя котката си, действието ѝ, като на другите, се развиваше в модерна Британия. Тогава една вечер, по време на третата или четвъртата седмица в тази дребна стая, открих, че пиша, с нова и трескава активност, за Япония – за Нагасаки, града, където съм роден, през последните дни на Втората международна война.
Това, би трябвало да отбележа, пристигна за мен като изненада. Днес преобладаващата атмосфера е такава, че на процедура е инстинкт за млад и упорит публицист от разбъркан генезис да изследва " корените " си. Тогава надалеч не беше по този начин. Бяхме още
на няколко години от детонацията на " мултикултурната " литература
във Англия. Салман Рушди беше незнаен създател, написал един разказ, който сега не се печаташе. Помолени да изброят водещите млади английски романисти на времето, хората може би щяха да упоменат Маргарет Драбъл; от по-възрастните писатели Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. Чужденци като Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера или (Хорхе Луис) Борхес се четяха единствено от малко на брой, а имената им не значеха нищо даже за буйни читатели.
Такъв беше климатът на деня, когато завърших тази първа японска история, че макар цялото чувство, че съм разкрил нова и значима посока, неотложно започнах да се чудя дали това не беше просто самоугаждане; дали не трябваше да се върна бързо към " по-нормални " тематики. Едва след съществени съмнения взех решение да покажа историята и до ден сегашен оставам надълбоко признателен на състудентите си, на преподавателите, Малкълм Бредбъри и Анджела Картър, и на романиста Пол Бейли – тазгодишния гостуващ на курса публицист – за уверено окуражаващия отговор. Ако бяха имали по-малко позитивни реакции, може би в никакъв случай повече нямаше да пиша за Япония. Тогава се върнах в стаята си и писах ли, писах. През зимата на 1979-1980 година, а и през огромна част от пролетта, на процедура не приказвах с никого с изключение на другите петима студенти, селският бакалин, от който си купувах закуската си и агнешките бъбречета, с които преживявах, и с приятелката си Лорна (днес жена ми), която идваше да ме посети всеки втори уикенд. Не беше уравновесен живот, само че в тези четири или пет месеца съумях да завърша половината от първия си разказ – " Замъглени хълмове " (оригинално заглавие A Pale View of Hills – бел. ред.) – чието деяние също се развива в Нагасаки в годините на възобновяване след атомната бомба. Мога да си спомня по какъв начин през този интервал се заигравах с хрумвания за къси истории отвън Япония, само че ползата ми утихваше бързо.
Тези месеци бяха основни за мен, доколкото без тях евентуално в никакъв случай нямаше да стана публицист. Оттогава постоянно поглеждах обратно и се питах: какво ми ставаше? Каква беше тази сила? Заключението ми е, че в този миг от живота си просто се бях захванал със незабавно самозапазване. За да обясня това, би трябвало да се върна малко обратно.
© Tt News Agency, Reuters
" Моята " Япония
Бях пристигнал в Англия на 5 година, с родителите и сестра си, през април 1960 година, в град Гилдфорд, Съри, в богата жилищна зона на 30 благи южно от Лондон. Баща ми беше откривател, океанограф, пристигнал, с цел да работи за английското държавно управление. Машината, която той изобрети, по случайност, през днешния ден е част от непрекъснатата сбирка на Музея на науката в Лондон.
Снимките, взети малко откакто пристинахме, демонстрират Англия от една изчезнала ера. Мъже с вълнени пуловери с връзки, коли със степенки и аварийно колело в багажника. " Бийтълс ", половата гражданска война, студентските митинги, " мултикултурализмът " таман щяха да дойдат, само че мъчно може да се повярва, че онази Англия, която нашето семейство видя за пръв път, даже подозираше това. Да срещнеш чужденец от Франция или Италия, беше задоволително удивително – да не приказваме за някого от Япония. Живеехме на по-малко от пет минути пешком до локалната плантация и до пътя, по който минаваха кравите. Млякото се носеше с коне и каруци. Обичайна панорама, която си припомням от първите си дни във Англия, бяха таралежите – сладките, бодливи, нощни създания, тогава многочислени в страната – премазани от колела на колите през нощта, оставени в росната заран, грижливо скрити край пътя, в очакване на боклукчиите.
Всичките ни съседи ходеха на черква, а когато отивах да играя с децата им, виждах, че споделяха къса молитва, преди да се нахранят. Посещавах неделно учебно заведение и не след дълго пеех в църковния хор и станах първият основен хорист японец, в миналото виждан в Гилдфорд. Ходех в локалното начално учебно заведение, където бях единственото неанглийско дете, евентуално и в цялата история на учебното заведение – а откогато бях на 11, пътувах с трен до учебното заведение си в прилежащо градче дружно с мъже в раирани костюми и бомбета, пътуващи към офисите си в Лондон. На този стадий към този момент бях напълно подготвен в обноските, предстоящи от момчетата от британската междинна каса. Докато посещавах дома на другар, знаех, че би трябвало да стана сега, в който възрастен влезеше в стаята; научих, че до момента в който се хранех, трябваше да желая позволение, с цел да стана от масата. Като единственото непознато момче в покрайнината ме следваше един тип локална популярност. Другите деца знаеха кой съм, преди да ги срещна. Възрастни, които бяха изцяло непознати з мен, от време на време се обръщаха към мен поименно по улицата или в локалния магазин.
Когато поглеждам към този интервал и си припомням, че той беше по-малко от 20 години след края на международна война, в която японците бяха върлите им врагове, съм учуден от откритостта и инстинктивната благотворителност, с която нашето семейство се приемаше от тази елементарна британска общественост. Привързаността, уважението и любознанието, които тая до ден сегашен за това потомство британци, минали през Втората международна война, и построили забележителна страна на благоденствието, произлизат в огромна степен от персоналния ми опит от тези години.
Но през цялото това време водех различен живот вкъщи с японските си родители. Там имаше други правила, други упования, различен език. Първоначалното желание на родителите ми беше да се върнем в Япония след година или две. На процедура през първите ни 11 години в Англия бяхме в непрекъснатото положение на " връщане следващата година ". В резултат на това родителите ми постоянно изглеждаха като гости, не като имигранти. Те постоянно споделяха наблюденията си за любопитните традиции на локалните, без да се усещат принудени да ги одобряват. И за дълго
догатката беше, че ще се върна към живота си на възрастен в Япония,
по тази причина се полагаха старания да се резервира японската страна на образованието ми. Всеки месец от Япония пристигаше пакет с комикси, списания и просветителните материали, които гълтах жадно. Тези колета стопираха, когато бях младеж – може би поради гибелта на дядо ми – само че разказите на родителите ми за остарели другари, родственици, епизоди от живота им в Япония поддържаха у мен непрекъснат ресурс от облици и усещания. А и имах личните си мемоари, изненадващо обширни и ясни: за бабите и дядовците, за обичаните играчки, които бях оставил, обичайна японска къща, в която живеехме (която даже през днешния ден мога да възстановя в мозъка си, стая по стая), детската си градина, локалната спирка на трамвая, свирепите кучета, които живееха край моста, стола в бръснарницата, особено приспособен за дребни момчета, с кормило, закрепено пред огромното огледало.
С това желая да кажа, че до момента в който растях, дълго преди въобще да помисля да сътворявам художествени светове в прозаичност, старателно създавах в главата си място с огромна степен на подробност, наречено " Япония " – място, в което в прочут смисъл принадлежах и от което получавах несъмнено чувство за идентичността и самонадеяност. Фактът, че по този начин и не се върнах физически в Япония по това време, единствено ми оказа помощ да направя личната си визия за страната по-жива и персонална.
Оттук пристигна и потребността от самозапазване. До времето, когато бях в средата на 20-те си години – въпреки в никакъв случай да не показвах ясно това – бях почнал да съзнавам някои значими неща. Бях почнал да одобрявам, че " моята " Япония евентуално не отговаряше изключително никъде, до което можех да отида със самолет; че методът на живот, за който говореха родителите ми, който аз си спомнях от ранното си детство, в огромна степен беше липсващ през 60-те и 70-те години; че при всички положения Япония, която съществуваше в главата ми, може би постоянно е била прочувствен конструкт, основан от едно дете по памет, посредством въображението и размишленията. А евентуално най-важното – с всяка година, до момента в който ставах по-възрастен, тази моя Япония – това скъпо място, с което израснах – от ден на ден и повече избледняваше.
Сигурен съм, че точно това чувство – че " моята " Япония беше неповторима и по същото време извънредно чуплива, нещо непроверимо във външния свят – ме подтикна да работя в онази дребна стая в Норфолк. Това, което правех, беше да претворя на хартия специфичните цветове, традиции, етикет, достолепие, дефекти на този свят, всичко, което бях мислил за това място, преди те изцяло да изчезнат от мозъка ми. Желанието ми беше да изградя отначало " своята " Япония художествено, да я направя безвредна, по този начин, че да мога по-късно да посоча книгата и да кажа: " Да, това е моята Япония, там вътре. "
Самодоволство и пропуснати благоприятни условия
И не щеш ли сме в сегашното. Наскоро осъзнах, че от прочут брой години пребивавам в балон. Че не съм съумял да виждам фрустрацията и безпокойството на мнозина към мен. Осъзнах, че моят свят – цивилизовано, стимулиращо място, изпълнено с иронични хора с демократична настройка – е в действителност доста по-малък, в сравнение с в миналото си бях представял. 2016 година – година на изненадващи, а за мен и депресиращи, политически събития в Европа и Америка, и на ужасяващи терористични актове по целия свят, ме принудиха да призная, че неспирния прогрес на либерално-хуманистките полезности, които бях приемал за даденост от времето на детството си, може би са били заблуда.
Аз съм част от потомство, склонно на оптимизъм, за какво да не съм? Гледахме по какъв начин по-възрастните от нас сполучливо трансформираха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и исторически невиждана кланица в район, на който мнозина завиждат, с демократични демокрации, живеещи в дружба съвсем без граници. Гледахме по какъв начин старите колониални империи рухват по света, дружно със заслужаващите наказание схващания, които бяха заложени в тях. Видяхме забележителен прогрес във феминизма, правата на гейовете и борбите на няколко фронта против расизма. Израснахме на фона на мощен конфликт – идеологически и боен – сред капитализма и комунизма, и бяхме очевидци на това, което доста от нас имаха вяра, че е благополучен край.
Сега обаче, гледайки обратно, ерата след рухването на Берлинската стена наподобява като време на блаженство и пропуснати благоприятни условия. Допусна се да се основат големи неравенства – в благосъстоянието и опциите – сред страните и в самите страни. Особено кошмарната инвазия в Ирак през 2003 година и дългите години на икономии, наложени на елементарни хора, след скандалната икономическа злополука от 2008 година, ни доведоха до настояще, в което крайнодесни идеологии и племенни национализми профътяват. Расизмът в обичайна си форма и в осъвременената си, по-добре маркетирана версия, още веднъж е във напредък и подрива цивилизованите ни улици като заровено страшилище, което се разсънва. За момента наподобява
ни липсва каквато и да било прогресивна идея,
която да ни сплоти. Вместо това даже в богатите западни демокрации се разделяме на враждуващи лагери, от които да водим горчива борба за запаси или власт.
А зад ъгъла – или към този момент сме свърнали зад този ъгъл? – са провокациите, сложени от изумителни научни, софтуерни и медицински достижения. Новите генетични технологии и напредъкът в изкуствения разсъдък и роботиката ще ни донесат изумителни изгоди, които ще избавят животи, само че може и да основат диви меритокрации, които да наподобяват на апартейд и всеобща безработица, в това число на тези в настоящия професионален хайлайф.
И ето ме тук, човек над 60 години, който потрива очите си и се пробва да разграничи контурите, там в мъглата, на този свят, който даже не допусках, че съществува до през вчерашния ден. Мога ли аз, изтощен създател, от интелектуално изтощено потомство, в този момент да намеря силата да погледна към този чужд развой? Останало ли ми е нещо, което може да ми помогне да намеря вероятност, с цел да дам прочувствени пластове на причините, борбите и войните, които ще дойдат, до момента в който обществата се борят за приспособяване към големите промени?
Ще би трябвало да продължа както мога. Защото към момента имам вяра, че литературата е значима и че ще бъде изключително значима, до момента в който минаваме през този сложен терен. Но аз
ще се оглеждам за писатели от по-младите генерации,
които да ни вдъхновят и да ни водят. Това е тяхната ера и те ще имат познанието или инстинкта за нея, които на мен ми липсват. В световете на книгите, киното, малкия екран и театъра виждам авантюристичен настроени, вълнуващи таланти; дами и мъже на по над 40, 30, 20 години. Така че съм оптимист. Защо да не бъда?
Но дано завърша, като насочва апел – в случай че желаете, Нобеловия ми апел! Трудно е да оправим целия свят, само че да помислим най-малко по какъв начин да подготвим дребното си ъгълче, ъгълчето на " литературата ", където четем, пишем, публикуваме, предлагаме, осъждаме и даваме награди на книги. Ако желаеме да играем значима роля в това нестабилно бъдеща, в случай че би трябвало да вземем най-хубавото от писателите през днешния ден и на следващия ден, би трябвало да станем по-многолики. Имам го поради изключително в два смисъла.
Първо би трябвало да разтеглим нормалния си книжовен свят, с цел да включим доста повече светове оттатък зоните си на комфорт на елитистките култури на " първия свят ". Трябва по-енергично да търсим, с цел да открием диамантите в това, което през днешния ден са непознати литературни култури, без значение дали писателите живеят в далечни страни или в нашите лични общности. Второ: би трябвало пъкъл се погрижим да не дефинираме прекомерно тесни или консервативни граници за това какво е добра литература. Следващото потомство ще пристигна с всички типове нови, от време на време слисващи способи да се опишат значими и чудесни истории. Трябва да държим мозъка си отворен за тях, изключително по отношение на жанра и формата, тъй че да подхраним и да се радваме на най-хубавото у тях. Във време, в което раздялите рисково се задълбочават, би трябвало да слушаме. Доброто писане и положителното четене ще срутят бариерите. Може даже да открием нова концепция, нова човечна визия, към която да се обединим.
На Шведската академия, Нобеловата фондация и народа на Швеция, който през годините трансформира Нобеловата премия в знак на положителното, за което се борим ние, човешките същества – давам благодарностите си.
Спомняйки си по какъв начин се е трансформирал в публицист и " двойствения " живот, водил след идването си във провинциално кътче на Англия като дете, Ишигуро споделя и по какъв начин дребни случки са трансформирали писането му през годините, само че и повдига въпроси за съхраняването на паметта, компликациите в актуалния свят и ролята на писателите в него.
" Дневник " разгласява първите две елементи и края на лекцията, чийто цялостен текст е наличен тук. Акцентите и вътрешните заглавия са на редакцията.
Ако бяхте пристигнали при мен през есента на 1979 година, може би бихте се затруднили да ме определите обществено или даже расово. Тогава бях на 24 години. Чертите ми евентуално са изглеждали японски, само че за разлика от множеството японски мъже, които можеха да се видят тези дни в Британия, косата ми стигаше до раменете и имах висящ бандитски мустак. Единственият акцент, който се долавяше в речта ми, беше на човек, израснал в Южна Англия, от време на време повлиян от към този момент отживелия диалект на хипитата. Ако се бяхме заговорили, може би щяхме да обсъждаме " тоталните футболисти " на Холандия или последния албум на Боб Дилън, или може би годината, която таман бях прекарал в работа с бездомници в Лондон. Ако бяхте загатнали Япония, в случай че ме бяхте попитали за културата ѝ, може би даже щяхте да откриете диря от неспокойствие в общуването ми, до момента в който признавам незнанието си поради това, че не съм стъпвал в тази страна – нито даже на отмора – откогато я напуснах на пет години.
Въпросната есен бях дошъл с раница, китара и портативна пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко британско село със остаряла воденица и равни ниви на всички места към нея. Бях дошъл на това място, тъй като бях признат в курс по креативно писане за една година в Университета на Източна Англия. Университетът беше на 10 благи, в катедралния град Норич, само че нямах кола и единственият метод да стигна там беше с рейс, който тръгваше единствено един път заран, един път по обяд и един път вечерта. Бях наел стая в дребна къща, притежавана от човек в трийсетте си години, чиято жена преди малко го беше изоставила. Без подозрение за него къщата беше изпълнена с призраците на откачените му сънища – или може би той просто искаше да ме избегне; във всеки случай не го виждах дни наред. С други думи, ето тук бях след трескавия живот, който бях водил в Лондон, с извънредно доста тишина и усамотение, в които да се трансформира в публицист.
Всъщност дребната ми стая не беше доста друга от таванската стая на класическия публицист. Таванът се скосяваше клаустрофобично – въпреки че в случай че застанех на пръсти, имах панорама от единствения си прозорец към изорани полета, разпростряли се в далечината. Имаше дребна масичка, чиято повърхнина пишещата ми машина и една настолна лампа заемаха съвсем напълно. На пода, вместо легло, имаше огромно правоъгълно парче дунапрен, поради което се потях в съня си даже през доста студените нощи на Норфолк.
Именно в тази стая деликатно прегледах двете къси истории, които бях написал през лятото, чудейки се подари бяха задоволително положителни, с цел да ги дам на новите си съученици. (Клас от шестима, които се срещат един път на всеки две седмици.) В този миг от живота си бях написал малко други неща в смисъл на художествена прозаичност, а мястото си в курса бях получил с радиопиеса, отхвърлена от Би Би Си. Всъщност, откакто преди този момент бях възнамерявал да стана рокзвезда, до момента в който навърша 20 години, литературните ми упоритости ми се бяха разкрили едвам неотдавна. Двете истории, които в този момент преглеждах деликатно, бяха написани в нещо като суматоха, в отговор на новините, че съм бил признат в курса. Едната беше за тъмен проект на хора, които желаят да се самоубият, другата – за уличния пердах в Шотландия, където бях прекарал известно време като обществен служащ. Не бяха изключително положителни. Започнах друга история, за юноша, който отравя котката си, действието ѝ, като на другите, се развиваше в модерна Британия. Тогава една вечер, по време на третата или четвъртата седмица в тази дребна стая, открих, че пиша, с нова и трескава активност, за Япония – за Нагасаки, града, където съм роден, през последните дни на Втората международна война.
Това, би трябвало да отбележа, пристигна за мен като изненада. Днес преобладаващата атмосфера е такава, че на процедура е инстинкт за млад и упорит публицист от разбъркан генезис да изследва " корените " си. Тогава надалеч не беше по този начин. Бяхме още
на няколко години от детонацията на " мултикултурната " литература
във Англия. Салман Рушди беше незнаен създател, написал един разказ, който сега не се печаташе. Помолени да изброят водещите млади английски романисти на времето, хората може би щяха да упоменат Маргарет Драбъл; от по-възрастните писатели Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. Чужденци като Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера или (Хорхе Луис) Борхес се четяха единствено от малко на брой, а имената им не значеха нищо даже за буйни читатели.
Такъв беше климатът на деня, когато завърших тази първа японска история, че макар цялото чувство, че съм разкрил нова и значима посока, неотложно започнах да се чудя дали това не беше просто самоугаждане; дали не трябваше да се върна бързо към " по-нормални " тематики. Едва след съществени съмнения взех решение да покажа историята и до ден сегашен оставам надълбоко признателен на състудентите си, на преподавателите, Малкълм Бредбъри и Анджела Картър, и на романиста Пол Бейли – тазгодишния гостуващ на курса публицист – за уверено окуражаващия отговор. Ако бяха имали по-малко позитивни реакции, може би в никакъв случай повече нямаше да пиша за Япония. Тогава се върнах в стаята си и писах ли, писах. През зимата на 1979-1980 година, а и през огромна част от пролетта, на процедура не приказвах с никого с изключение на другите петима студенти, селският бакалин, от който си купувах закуската си и агнешките бъбречета, с които преживявах, и с приятелката си Лорна (днес жена ми), която идваше да ме посети всеки втори уикенд. Не беше уравновесен живот, само че в тези четири или пет месеца съумях да завърша половината от първия си разказ – " Замъглени хълмове " (оригинално заглавие A Pale View of Hills – бел. ред.) – чието деяние също се развива в Нагасаки в годините на възобновяване след атомната бомба. Мога да си спомня по какъв начин през този интервал се заигравах с хрумвания за къси истории отвън Япония, само че ползата ми утихваше бързо.
Тези месеци бяха основни за мен, доколкото без тях евентуално в никакъв случай нямаше да стана публицист. Оттогава постоянно поглеждах обратно и се питах: какво ми ставаше? Каква беше тази сила? Заключението ми е, че в този миг от живота си просто се бях захванал със незабавно самозапазване. За да обясня това, би трябвало да се върна малко обратно.
© Tt News Agency, Reuters
" Моята " Япония
Бях пристигнал в Англия на 5 година, с родителите и сестра си, през април 1960 година, в град Гилдфорд, Съри, в богата жилищна зона на 30 благи южно от Лондон. Баща ми беше откривател, океанограф, пристигнал, с цел да работи за английското държавно управление. Машината, която той изобрети, по случайност, през днешния ден е част от непрекъснатата сбирка на Музея на науката в Лондон.
Снимките, взети малко откакто пристинахме, демонстрират Англия от една изчезнала ера. Мъже с вълнени пуловери с връзки, коли със степенки и аварийно колело в багажника. " Бийтълс ", половата гражданска война, студентските митинги, " мултикултурализмът " таман щяха да дойдат, само че мъчно може да се повярва, че онази Англия, която нашето семейство видя за пръв път, даже подозираше това. Да срещнеш чужденец от Франция или Италия, беше задоволително удивително – да не приказваме за някого от Япония. Живеехме на по-малко от пет минути пешком до локалната плантация и до пътя, по който минаваха кравите. Млякото се носеше с коне и каруци. Обичайна панорама, която си припомням от първите си дни във Англия, бяха таралежите – сладките, бодливи, нощни създания, тогава многочислени в страната – премазани от колела на колите през нощта, оставени в росната заран, грижливо скрити край пътя, в очакване на боклукчиите.
Всичките ни съседи ходеха на черква, а когато отивах да играя с децата им, виждах, че споделяха къса молитва, преди да се нахранят. Посещавах неделно учебно заведение и не след дълго пеех в църковния хор и станах първият основен хорист японец, в миналото виждан в Гилдфорд. Ходех в локалното начално учебно заведение, където бях единственото неанглийско дете, евентуално и в цялата история на учебното заведение – а откогато бях на 11, пътувах с трен до учебното заведение си в прилежащо градче дружно с мъже в раирани костюми и бомбета, пътуващи към офисите си в Лондон. На този стадий към този момент бях напълно подготвен в обноските, предстоящи от момчетата от британската междинна каса. Докато посещавах дома на другар, знаех, че би трябвало да стана сега, в който възрастен влезеше в стаята; научих, че до момента в който се хранех, трябваше да желая позволение, с цел да стана от масата. Като единственото непознато момче в покрайнината ме следваше един тип локална популярност. Другите деца знаеха кой съм, преди да ги срещна. Възрастни, които бяха изцяло непознати з мен, от време на време се обръщаха към мен поименно по улицата или в локалния магазин.
Когато поглеждам към този интервал и си припомням, че той беше по-малко от 20 години след края на международна война, в която японците бяха върлите им врагове, съм учуден от откритостта и инстинктивната благотворителност, с която нашето семейство се приемаше от тази елементарна британска общественост. Привързаността, уважението и любознанието, които тая до ден сегашен за това потомство британци, минали през Втората международна война, и построили забележителна страна на благоденствието, произлизат в огромна степен от персоналния ми опит от тези години.
Но през цялото това време водех различен живот вкъщи с японските си родители. Там имаше други правила, други упования, различен език. Първоначалното желание на родителите ми беше да се върнем в Япония след година или две. На процедура през първите ни 11 години в Англия бяхме в непрекъснатото положение на " връщане следващата година ". В резултат на това родителите ми постоянно изглеждаха като гости, не като имигранти. Те постоянно споделяха наблюденията си за любопитните традиции на локалните, без да се усещат принудени да ги одобряват. И за дълго
догатката беше, че ще се върна към живота си на възрастен в Япония,
по тази причина се полагаха старания да се резервира японската страна на образованието ми. Всеки месец от Япония пристигаше пакет с комикси, списания и просветителните материали, които гълтах жадно. Тези колета стопираха, когато бях младеж – може би поради гибелта на дядо ми – само че разказите на родителите ми за остарели другари, родственици, епизоди от живота им в Япония поддържаха у мен непрекъснат ресурс от облици и усещания. А и имах личните си мемоари, изненадващо обширни и ясни: за бабите и дядовците, за обичаните играчки, които бях оставил, обичайна японска къща, в която живеехме (която даже през днешния ден мога да възстановя в мозъка си, стая по стая), детската си градина, локалната спирка на трамвая, свирепите кучета, които живееха край моста, стола в бръснарницата, особено приспособен за дребни момчета, с кормило, закрепено пред огромното огледало.
С това желая да кажа, че до момента в който растях, дълго преди въобще да помисля да сътворявам художествени светове в прозаичност, старателно създавах в главата си място с огромна степен на подробност, наречено " Япония " – място, в което в прочут смисъл принадлежах и от което получавах несъмнено чувство за идентичността и самонадеяност. Фактът, че по този начин и не се върнах физически в Япония по това време, единствено ми оказа помощ да направя личната си визия за страната по-жива и персонална.
Оттук пристигна и потребността от самозапазване. До времето, когато бях в средата на 20-те си години – въпреки в никакъв случай да не показвах ясно това – бях почнал да съзнавам някои значими неща. Бях почнал да одобрявам, че " моята " Япония евентуално не отговаряше изключително никъде, до което можех да отида със самолет; че методът на живот, за който говореха родителите ми, който аз си спомнях от ранното си детство, в огромна степен беше липсващ през 60-те и 70-те години; че при всички положения Япония, която съществуваше в главата ми, може би постоянно е била прочувствен конструкт, основан от едно дете по памет, посредством въображението и размишленията. А евентуално най-важното – с всяка година, до момента в който ставах по-възрастен, тази моя Япония – това скъпо място, с което израснах – от ден на ден и повече избледняваше.
Сигурен съм, че точно това чувство – че " моята " Япония беше неповторима и по същото време извънредно чуплива, нещо непроверимо във външния свят – ме подтикна да работя в онази дребна стая в Норфолк. Това, което правех, беше да претворя на хартия специфичните цветове, традиции, етикет, достолепие, дефекти на този свят, всичко, което бях мислил за това място, преди те изцяло да изчезнат от мозъка ми. Желанието ми беше да изградя отначало " своята " Япония художествено, да я направя безвредна, по този начин, че да мога по-късно да посоча книгата и да кажа: " Да, това е моята Япония, там вътре. "
Самодоволство и пропуснати благоприятни условия
И не щеш ли сме в сегашното. Наскоро осъзнах, че от прочут брой години пребивавам в балон. Че не съм съумял да виждам фрустрацията и безпокойството на мнозина към мен. Осъзнах, че моят свят – цивилизовано, стимулиращо място, изпълнено с иронични хора с демократична настройка – е в действителност доста по-малък, в сравнение с в миналото си бях представял. 2016 година – година на изненадващи, а за мен и депресиращи, политически събития в Европа и Америка, и на ужасяващи терористични актове по целия свят, ме принудиха да призная, че неспирния прогрес на либерално-хуманистките полезности, които бях приемал за даденост от времето на детството си, може би са били заблуда.
Аз съм част от потомство, склонно на оптимизъм, за какво да не съм? Гледахме по какъв начин по-възрастните от нас сполучливо трансформираха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и исторически невиждана кланица в район, на който мнозина завиждат, с демократични демокрации, живеещи в дружба съвсем без граници. Гледахме по какъв начин старите колониални империи рухват по света, дружно със заслужаващите наказание схващания, които бяха заложени в тях. Видяхме забележителен прогрес във феминизма, правата на гейовете и борбите на няколко фронта против расизма. Израснахме на фона на мощен конфликт – идеологически и боен – сред капитализма и комунизма, и бяхме очевидци на това, което доста от нас имаха вяра, че е благополучен край.
Сега обаче, гледайки обратно, ерата след рухването на Берлинската стена наподобява като време на блаженство и пропуснати благоприятни условия. Допусна се да се основат големи неравенства – в благосъстоянието и опциите – сред страните и в самите страни. Особено кошмарната инвазия в Ирак през 2003 година и дългите години на икономии, наложени на елементарни хора, след скандалната икономическа злополука от 2008 година, ни доведоха до настояще, в което крайнодесни идеологии и племенни национализми профътяват. Расизмът в обичайна си форма и в осъвременената си, по-добре маркетирана версия, още веднъж е във напредък и подрива цивилизованите ни улици като заровено страшилище, което се разсънва. За момента наподобява
ни липсва каквато и да било прогресивна идея,
която да ни сплоти. Вместо това даже в богатите западни демокрации се разделяме на враждуващи лагери, от които да водим горчива борба за запаси или власт.
А зад ъгъла – или към този момент сме свърнали зад този ъгъл? – са провокациите, сложени от изумителни научни, софтуерни и медицински достижения. Новите генетични технологии и напредъкът в изкуствения разсъдък и роботиката ще ни донесат изумителни изгоди, които ще избавят животи, само че може и да основат диви меритокрации, които да наподобяват на апартейд и всеобща безработица, в това число на тези в настоящия професионален хайлайф.
И ето ме тук, човек над 60 години, който потрива очите си и се пробва да разграничи контурите, там в мъглата, на този свят, който даже не допусках, че съществува до през вчерашния ден. Мога ли аз, изтощен създател, от интелектуално изтощено потомство, в този момент да намеря силата да погледна към този чужд развой? Останало ли ми е нещо, което може да ми помогне да намеря вероятност, с цел да дам прочувствени пластове на причините, борбите и войните, които ще дойдат, до момента в който обществата се борят за приспособяване към големите промени?
Ще би трябвало да продължа както мога. Защото към момента имам вяра, че литературата е значима и че ще бъде изключително значима, до момента в който минаваме през този сложен терен. Но аз
ще се оглеждам за писатели от по-младите генерации,
които да ни вдъхновят и да ни водят. Това е тяхната ера и те ще имат познанието или инстинкта за нея, които на мен ми липсват. В световете на книгите, киното, малкия екран и театъра виждам авантюристичен настроени, вълнуващи таланти; дами и мъже на по над 40, 30, 20 години. Така че съм оптимист. Защо да не бъда?
Но дано завърша, като насочва апел – в случай че желаете, Нобеловия ми апел! Трудно е да оправим целия свят, само че да помислим най-малко по какъв начин да подготвим дребното си ъгълче, ъгълчето на " литературата ", където четем, пишем, публикуваме, предлагаме, осъждаме и даваме награди на книги. Ако желаеме да играем значима роля в това нестабилно бъдеща, в случай че би трябвало да вземем най-хубавото от писателите през днешния ден и на следващия ден, би трябвало да станем по-многолики. Имам го поради изключително в два смисъла.
Първо би трябвало да разтеглим нормалния си книжовен свят, с цел да включим доста повече светове оттатък зоните си на комфорт на елитистките култури на " първия свят ". Трябва по-енергично да търсим, с цел да открием диамантите в това, което през днешния ден са непознати литературни култури, без значение дали писателите живеят в далечни страни или в нашите лични общности. Второ: би трябвало пъкъл се погрижим да не дефинираме прекомерно тесни или консервативни граници за това какво е добра литература. Следващото потомство ще пристигна с всички типове нови, от време на време слисващи способи да се опишат значими и чудесни истории. Трябва да държим мозъка си отворен за тях, изключително по отношение на жанра и формата, тъй че да подхраним и да се радваме на най-хубавото у тях. Във време, в което раздялите рисково се задълбочават, би трябвало да слушаме. Доброто писане и положителното четене ще срутят бариерите. Може даже да открием нова концепция, нова човечна визия, към която да се обединим.
На Шведската академия, Нобеловата фондация и народа на Швеция, който през годините трансформира Нобеловата премия в знак на положителното, за което се борим ние, човешките същества – давам благодарностите си.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ