Емил Чоран (1911 ~ 1995) е румънски философ, прекарал по-голямата

Емил Чоран (1911 ~ 1995) е румънски мъдрец, прекарал по-голямата част от живота си във Франция. Той е един от представители на румънската диаспора в Париж, наред с Йожен Йонеско и Мирча Елиаде.

Дълго време не трябва приет и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива известност едвам към края на живота си и получава почтено самопризнание като една от огромните фигури във френската и румънската просвета на 20 век.

Ражда се в семейство на православен духовник в селцето Рашинари край град Сибиу, Трансилвания. На седемнадесет години отпътува да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като един от гениите на румънската литература. Пет години  по-късно специализира в Берлинския университет.

Пише първата си книга „ По върховете на отчаянието “ през 1934 година След Втората международна война взема решение да остане във Франция, вместо да се завърне в родината. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт - творбите му биват неразрешени в Румъния и в цяла Източна Европа. Издава първата си френска книга „ Наръчник по разлагане “ през 1949 година

Умира на 84-годишна възраст. След гибелта му в мазето на жилището, което е обитавал, са открити голям брой ръкописи, основно чернови, само че те остават едва проучени, защото стават предмет на правосъден спор, завършил едвам в 2011 година В същата година, 100-годишен празник от неговото раждане, биват извършени няколко конференции, отдадени на неговото творчество, в това число и в София.

Човек не трябва да има доверие в никого, а да се надява единствено на себе си. Иначе не си коства труда. Съвети, допитвания - единствено за детайлностите...

Поискаш ли да бъдеш различен, можеш да завършиш с това да бъдеш нищо!

Вярвам в спасението на човечеството, както и в бъдещето на цианкалия.

Ако нямах свободата да завърша живота си посредством самоубийство, щях от дълго време да съм се прострелял.

Само оптимистите се самоубиват - тези, които повече не могат да останат такива. А който няма съображение да живее, какви учредения ще има да посегне на живота си?

На всяка възраст може да установим, че животът е неточност. Но на петдесет години вършим великото изобретение, че може да бъде хубав и противен, че в действителност е забавен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за интервала, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.

Единствените откровени самопризнания са тези, които вършим индиректно, говорейки за другите.

Завистникът се нервира от всичко, даже от нашето проваляне и срам.

Как да схванеш, че си на правилен път? Много просто: в случай че до теб никой не е останал значи си близо до задачата.

Великата и единствена истинска линия на любовта е в това, че тя прави щастието неотличимо от нещастието.

Ентусиазъм - това е обич без избран обект.

Никога не се съгласявай с тълпата. Даже когато е права.

Докато ти си дотам неудовлетворен от себе си, още не всичко е изгубено.

Аз съм основан от това, което съм изгубил.

Ако Адам беше благополучен в любовта, несъмнено щеше да ни спести Историята.

Ако Ной притежаваше дара на оракул, несъмнено би издънил ковчега.

Човек – това постоянно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат цената на признак.

Това, което прави метрополиите толкоз тъжни, е събитието, че всеки желае да е благополучен, а изгледът за това се снижава в същата степен, в която нарастват желанията. Търсенето на благополучие е симптом за отдалечеността от небето, то демонстрира степента на човешкото проваляне.

Жените се държат или като курви, или като даскалици.

Ние всички продължаваме да обичаме... въпреки всичко. И това " въпреки всичко " покрива " до безкрайност "...

Църквата сгреши като канонизира единствено няколко дами. А трябваше да бъде по-благородна. Всяка жена, която плаче от обич или самотност е светица. А църквата не разбра, че светците са забъркани със сълзите на Господа.

Раят има един-единствен минус - не познава сълзите. Това е минус и на Бога...

Изглежда, че изгодата от паметта е единствено една – дава ни опция да съжаляваме.

Човек не помни болката, само че в никакъв случай унижението.

Като човек, роден на този свят с елементарна душа, аз си желаех друга душа – от музика – и по този начин започнаха моите невъобразими страдания...

„ Аз не различавам сред сълзите и музиката “, писа Фридрих Ницше. Който не може да разбере това, несъмнено не е претърпял даже един същински момент с музиката. Не познавам нищо по-ценно на този свят от музиката на сълзите. Тръгнала от угризенията на Рая, самата тя ражда това разкаяние - сълзите!

Душа без музика е хубост без потиснатост...

Свободата е моята единствена вяра в този живот. Независимостта заема първо място - желанието да не завися от никаква кариера. Твърде рано аз разбрах, че животът има смисъл само в случай че успееш да правиш единствено това, което в действителност желаеш. Целият проблем за мен бе да запазя своята персонална независимост. Мисля, че животът ми щеше да бъде същинска злополука, в случай че се бях съгласил да работя в някаква канцелария, с цел да си спечелвам хляба. В Париж срещнах всевъзможни неудачници, хора чудесни, освен това надарени, само че унищожени от канцеларския труд. Париж преди войната бе идеалният град за пропаднали видове: по отношение на това румънците бяха измежду първите. Затова аз направих всичко допустимо, с цел да се спася от унижението - да се подчиня на някаква професионална кариера. Постигнах това, въпреки и с цената на други унижения. Предпочетох да повеждам паразитен метод на живот, вместо да се посветя на някаква специалност. За мен този принцип закупи цената на доктрина. Осъзнах това незабавно щом дойдох в чужбина. Съгласих се да пребивавам в известна мизерия, с цел да запазя свободата си. Паразитният метод на живот, бих го нарекъл „ райският “ - живот, състоящ се от незавършени проекти и планове, ми се струваше единственият вероятен и търпим...

Циганите са в действителност определен народ. Те не носят отговорност за никое събитие, за никоя институция. Техният успех се дължи на старанието нищо да не основават и за нищо да не се грижат.

Нереална тъга няма. Мъката ще съществува, даже когато светът изчезне.

Заблуда е да следваш стъпките на мъдреца, в случай че ти самичък не си умен. След време човек се уморява и му афишира война. Война на всичко, като стартира от идеала, който не е могъл да доближи.

Злословието против нас, а също и злото, което ни предизвиква някой, нямат особена стойност, в случай че не ни раняват надълбоко, в случай че не ни шибат като бич, с цел да ни провокират да се защитим.

Който не е виждал обществен дом в пет сутринта, не би могъл да си показа накъде се е запътила нашата единствена планета.

Само огромните нации могат да държат самодейността за личните си беди и да ги сменят когато си пожелаят. Малките нямат избор - на тях им ги постановат.

Еволюция в наше време: Прометей несъмнено ще бъде народен представител от опозицията.

От 10 до четиринадесетгодишна възраст живеех в интернат. Всяка заран, когато отивах на учебно заведение, минавах около една книжарница и поглеждах книгите от витрината, които сменяха много постоянно, даже тук, в това малко румънско провинциално градче. Само една от тях, някъде в левия горен ъгъл, забравяха да сменят: " Човекът звяр " от Емил Зола. От тези четири години единственият спомен, който ме преследва и до момента е това заглавие.

Човекът е творение, обречено на неуспех, което заплаща прескъпо всяка своя случка. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а индивидът непрестанно запада.

Страданието на другите може да ни ангажира най-вече четвърт час.

Само като забравим всичко, ние можем да си спомняме същински. Отслабването на паметта ни открива света, предхождащ Времето. Защо през безсънните, бели нощи ни спохождат светове, които преди този момент не сме познавали? Нощите освен, че не изтриват наличието на паметта (нашите истории), само че и минават противоположния път на Времето. И тогава ни се коства, че от самото начало умираме.

Мистиката е бягство от познанието, а скептицизма е знание без вяра. Но и в двата случая няма излаз...

Ако Истината не беше толкоз скучна, науката би отрекла изцяло съществуването на Бог. Както Бог, по този начин и светците са опция за нас да избягаме от убийствената простащина на живота.

Не християнството донесе на този свят любовта и прегрешението. Всичко беше известно много преди този момент - хората живееха и умираха, обичаха и грешаха. Но въпреки всичко те не живееха и не умираха с желанието да умират. Християнството се заби като бодил в сърцата им....

Отдалечаването от света, без да се приближиш да Бог, може да те направи единствено безсрамник. Всеки, който не е стихотворец е наказан да будува. Без Бог всичко е нощ, само че и с Него светлината не всеки път е потребна. Животът губи смисъл и когато е с нас, и когато го няма...

Умората от света постоянно приема религиозна форма. Господ е море, в което сме подготвени да се потопим до давност. По този метод ние бягаме от своята характерност, от своето битие.

Идеята за съществуването на Бог е може би най-практичната, само че и най-опасната от всички, които в миналото са съществували. Чрез нея човечеството се избавя, само че и се проваля... „ Абсолютното “ е концепция, разтворима в кръвта. Левкемията е градината, в която разцъфва Бог...

Създателите не могат да бъдат религиозни. За да създаваш би трябвало да бъдеш изцяло въздържан към света и ядосан към това, което той не е. Когато се ангажираш с творчество, губиш дистанцията сред стойностите на нещата и те могат да те обхванат. Човек, който желае да има вяра, не трябва да прави нищо. Един деен човек не може да има вяра в действителност в Бога. Просто тъй като няма ненужно време за това. Между живота и вярата има огромна бездна. Самоубийството - и най-достойното, и най-жалкото - е удостоверение на живота и отричане на вярата. Религиозните полезности губят своята субстанция в живота.

Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е тип отричане, а когато е хипертрофирал - това към този момент е неизлечима болест.

„ Всичко е било в миналото! “. Този шепот ни следва и в положителните, и в неприятните дни на нашия живот. Тогава всички чувства са като мемоари - лавина, която не можем да задържим.

Откажем ли се от сегашното поради предишното, нашият живот замязва на ненужен сън. На общ брой от сенки, залези и призраци...

Всичко трансформира облика си, даже Слънцето. Всичко остарява, даже и нещастието...

Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че най-малко ще спасиш името си.

След като сме жадували да забележим името си гравирано със златни букви на небосвода, можем да стигнем и до другата прекаленост - да желаяме да го изтрием отвред.

Съжаленията нормално ни навяват потиснатост. Но въпреки всичко те не стопират дишането. В съжалението ние усещаме и безвъзвратността на предишното, само че бъдещето въпреки всичко остава намерено пред нас.

Защо едрите и дебелите хора умират грозно? Може би тъй като, когато материята е допълнително, гибелта си намира повече място, а страхът, като следва пропорциите на материята става по-голям. 

Има хора, които са подготвени да стилизират гибелта. За тях да умреш е въпрос на форма. Но гибелта е и материя. Затова не може да се почине елегантно като се заобиколи грозотата на гибелта.

След Шекспир и Достоевски не можем да бъдем към този момент мъдри. Хората са преоткрили точно посредством тях страданието и са почнали, отказвайки се от първия си спомен, да се гордеят, че са изгубили Рая.

Достоевски бе последният човек, който се опита да избави Рая. Но не съумя. Той единствено пробуди нашата уязвимост към разрушението.

Шекспир и Достоевски ти оставят едно страдание: че не си светец или нарушител. Двете форми на саморазрушението...

В " Крал Лир " Шекспир дефинира лудостта като обособяване на духа от... болката. Това е шансът на лудите. Техният помътен разсъдък отстранява тъгата. Те в никакъв случай не я срещат от близко... За разлика от естествените хора.

Който успее да победи страха, може да се смята за вечен. 

За мен натрапчивостта на гибелта няма нищо общо със страха от гибелта. Интересувам се от гибелта само като край на историята на една полуда. Искам да подчертая, че е в реда на нещата да мислиш за гибелта, тя не е просто проблем, един от многото проблеми, а основният проблем. Това е проблем, който не би могло просто да бъде позволен, а по-късно оставен настрани. Освен това той не е в същата повърхност като другите проблеми, а просто ги заличава всичките. Не може да си кажеш: „ Ето, в този момент ще мисля малко за гибелта, а след това ще обмислям за друго. “

Да, за гибелта или мислиш непрестанно, или въобще не мислиш...Колкото повече напредваш във възрастта, толкоз по-ясно си даваш сметка, че нищо не си научил и единствено потъваш в спомените си. Просто имитираш света, в който преди си живял. Не печелиш нищо и нищо не губиш. Това е една противоположна еволюция. Така се ражда подозрението за един живот. Нашето създание имитира една първична визия.

Светът се твори в безумство и всичко отвън него е просто мираж...

Прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се усеща трагичен.

Смъртта няма смисъл, с изключение на при хора, обичащи буйно живота. Да умреш без да има с какво да се разделиш?! Да се оттеглиш, да се отречеш от живота, а също и от гибелта...

Всеки тип възторг добавя сексуалността. Тя не би имала никакъв смисъл, в случай че не беше посредствеността на хората. А и те не могат по различен метод да излязат от своите кожи - сексуалността ги избавя въпреки и краткотрайно. Сексуалният акт надвишава биологическия си смисъл. Той е успех над животинското у индивида. Сексуалността е единствената врата към Небето в биологията...

Само богатите усещат смъртта; бедните я чакат. Нитo един бедняк не умира. Само богатите умират...

Здрав си, до момента в който вярваш във философията, а когато започнеш самичък да мислиш, стартират заболяванията...

Всеки човек - от раждането си до гибелта - изкупва прегрешението, че не е Бог. Затова животът за вярващите не е нищо друго с изключение на непрекъсната религиозна рецесия, а за невярващите - драма.

Всичко, което не е Бог или червей е хибрид.

Доста хора си задават въпроса дали живота има смисъл. Всъщност всичко се свежда до това дали животът е търпим. Проблемите изчезват, появяват се желанията...

Животът е парадокс. Узаконен парадокс. Позволен парадокс.

Най-важното в живота е да умееш да скучаеш екзистенциално.

Нещастието е в това, че съвсем всички хора остават на повърхността на... скуката. Изисква се повече жанр, с цел да надживееш същинската ненавист.

Какво значи това " съвременник "? Човек, който би желал да убиеш, без да знаеш тъкмо по какъв начин.

Човек свършва, трансформира се в влъхва, не когато престане да обича, а когато спре да ненавижда. Омразата ни съхранява. В нейния химически състав е прикрито тайнството на живота. Омразата е най-силният стимулатор прочут на индивида. При това се понася най-добре от всеки организъм, даже и от най-изтощения.

Безброй са ограниченията на обществото против мизерията; и нито една против бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони небогати.

Някой споделяше, че скуката била метод да обеднеят богатите. Наистина бедните не скучаят. Но какъв брой презрян и безнадежден е моралният климат на бедността.

Светът се дели на притежатели и просяци. Бедните са някъде по средата. Бедните сформират блудкавата повърхност на света.

Просяците са същите реакционери, каквито са и притежателите. Нито едните, нито другите се стремят към смяната и напредъка.

Без бедните хора, които носят товара на света, няма да има общество.

Ако на света нямаше небогати хора, концепцията за поданството би била безсмислена - просто не би имало потребност от жители и от общество.

Анемията на бедняците храни страната. Техните очаквания са вените на обществото, а отчаянието им - кръвта на Историята.

Собствениците са зверове, до момента в който просяците не желаят в действителност нищо.

Пролетта е сезон сетивен и театрален, в който търсиш любовта или гибелта...

Този, който не е по рождение благополучен, не може да познае щастието по различен метод, с изключение на след претърпени рецесии на обезсърчение. След тази „ мъка на сърцето “ постоянно настава еуфория, надминаваща и най-розовите ни сънища.

Един от изворите на нашето злощастие е желанието ни да разрушавам и да даваме воля на незаконните си стремежи.

Отвращението ни от останалите хора се дължи и на потиснатите ни престъпни пристрастености.

Съществата, които не сме умъртвили, ние ненавиждаме мощно и те непрестанно подклаждат нашата мизантропия.

Всеки от нас е евентуален, нереализирал се главорез...

Можеш да се гордееш с това, което си направил, само че би трябвало да бъдеш доста по-горд поради това, което не си направил.

Мисля, че е по-лесно да имитираме Зевс, в сравнение с Лао-Дзъ.

Същественото постоянно се появява в края на дългите диалози. Големите истини се споделят на прага на вратата.

Приятелството има смисъл и стойност до момента в който си млад. За един човек на възраст най-неприятното нещо на този свят е да надживее своите другари.

Ако можехме да забележим през очите на другите, несъмнено бихме изчезнали незабавно от този свят.

Стигнали до избрана възраст, би трябвало да променим името си и да избягаме на някое далечно място, където да не рискуваме да срещнем другари или врагове, където бихме живели като разкаяли се грешници.

Мисията ми е да пострадвам за всички, които страдат без да го знаят. Трябва да платя за тях, да изкупя тяхната виновност, а те да не схванат какъв брой са нещастни.

Всеки народ, в избран миг от кариерата си, се смята за богопомазан. Тогава дава най-хубавото и най-лошото, на което е кадърен.

Винаги съм се удивлявал какъв брой живи, естествени и непобедими са низките усеща. Когато ги преживяваш, се чувстваш някак по-живо и съпричастен на себеподобните си.

Едно благосъстояние, което ни принадлежи: часовете, в които не вършим нищо. Тъкмо те ни образуват, трансформират ни в характерности.

Тиранията унищожава или утвърждава човека; свободата го отпуска, трансформира го във призрак. Човек има повече шансове за избавление посредством Ада, в сравнение с посредством Рая.

Най-доброто средство да се отървеш от един зложелател е да започнеш да приказваш единствено положително за него. Ще го чуе и няма да може да ти отвръща със зло: ще убиеш желанието му за това... А може и да продължи акцията си срещу теб, само че без толкоз примамка и поредност. На края въпреки всичко ще го победиш...

Мисля, че след някои нощи би трябвало да си сменим името, тъй като по този начин или другояче не сме същите.

Мъдростта скрива нашите рани: учи ни да кървим неусетно.

Само едно нещо може да потвърди, че сме разбрали всичко: плачът без мотив.

Снимки: Pinterest, zetaboards.com, observatorcultural.ro