Активни и пасивни натури ♥ Карл Густав ЮНГ
Екстроверти и интроверти
Моята специалност постоянно ме принуждава да държа сметка за особеностите на индивидите. Това направи належащо установяването на някои междинни истини, както да вземем за пример постановиха събитията в продължение на години да церя безчет брачни двойки и да извършвам задачата да трансформирам позициите на брачен партньор и брачна половинка във взаимно допустими гледни точки. Колко пъти трябваше да споделям: „ Вижте, вашата брачна половинка има доста дейна природа и не можете да очаквате цялото й битие да се центрира в семейството. “
Това е начало на теорията за видове, един тип статистическа истина: има дейни и пасивни натури. Но тази износена от времето истина не ме задоволи. Тогава се пробвах да кажа, че има хора, склонни към разсъждения, и други - не, тъй като следих, че очевидно пасивните натури в действителност не са толкоз пасивни в мисленето. Те първо преглеждат обстановката и след това действуват; и тъй като вършат по този начин постоянно, пропущат благоприятни условия, където се постанова директно деяние без обсъждане, и по този начин биват стигматизирани като пасивни.
Хората, които не разсъждават, постоянно ми наподобяват, че се хвърлят в обстановка без предварителна мисъл единствено с цел да видят по-късно, че са се приземили в блатото. Те могат да бъдат обсъждани като „ неразсъждаващи “ и това е по-подходящо определение от „ дейни “. Обмислянето в някои случаи е доста значима форма на интензивност и рационален курс на деяние за разлика от повърхностността на индивида, който би трябвало да действува непременно. Но доста скоро открих, че съмнението на единия не всеки път е размисъл, а бързото деяние на другия не е липса на обсъждане.
Колебанието постоянно произлиза от привична срамежливост или най-малкото от всекидневно дръпване обратно при среща с прекомерно сложна задача; до момента в който непосредствената активност постоянно се дължи на преобладаваща убеденост в себе си и почит към обекта. Това наблюдаване ме накара да дефинирам тези типични разлики по следния метод: има цялостен клас хора, които сега на реакция на дадена обстановка на първо време се отдръпват обратно сякаш с едно безгласно „ не “ и по-късно са способни да реагират; и различен клас хора, които в същата обстановка реагират незабавно, явно сигурни, че държанието им е вярно. Първият клас се характеризира с известно отрицателно отношение към обекта, а вторият - с положително. Както знаем, първият клас дава отговор на интровертираната, а вторият клас - на екстравертираната настройка. Но с тези два термина сами по себе си се печели толкоз малко, колкото благородникът на Молиер, който открива, че нормално приказва в прозаичност. Тези разлики получават значение и полезност единствено когато установим, че всички други характерности дават отговор на вида.
Човек не може да бъде екстравертиран или интровертиран, без да е подобен във всеки аспект. С термина „ интровертиран “ ние значиме, че всички психологични събития стават по метода, който считаме за характерен за интровертираните хора. А също и с цел да установим обстоятелството, че наричането един субект екстравертиран би било толкоз несъответно, едвам потвърдим, е растежът му е шест стъпки, че има кестенява коса или че е брахицефален. Тези изявления не са доста информативни.
Изразът „ екстравертиран “ съдържа повече значение. Той сочи, че когато даден човек е екстравертиран, както съзнанието, по този начин и неговото несъзнавано имат избрани качества; че неговото общо държание, връзките му с хората и дори протичането на живота му демонстрират някои типични характерности.
Интроверсия и екстраверсия като типично държание значи едно главно разделяне, което обуславя целия психологичен развой, открива неговите нормални реакции и по този начин дефинира освен стила на държане, само че също и природата на субективното прекарване. И освен това, само че то обрисува и вида на обезщетителна интензивност на несъзнаваното, което можем да чакаме, че ще открием.
Когато нормалните реакции са избрани, можем да сме сигурни, че сме уловили значителното, тъй като те ръководят външното държание, от една страна, и оформят характерното прекарване, от друга. Известен тип държание води до съответни резултати и субективното схващане на тези резултати покачва прекарванията, които на собствен ред повлияват държанието, и по този начин се затваря кръгът на ориста на един субект.
Въпреки че няма подозрение, че с привичните реакции ние се допираме до значима материя, остава деликатният въпрос, дали сме ги характеризирали приемливо. Може да има едно почтено разграничение на отзиви даже и сред хора с еднообразно знание в специфичната област. В моята книга за видовете аз събрах всичко, което можах, с цел да поддържа моята идея, само че демонстрирах задоволително ясно, че не считам, че тя е единствената вярна или допустима доктрина за видовете. Тази доктрина е задоволително елементарна. като се основава на контраста сред интроверсия и екстраверсия, само че за жалост простите формулировки са най-достъпни за подозрение. Те доста елементарно изясняват настоящите сложности и по този начин ни заблуждават. Тук приказвам за моя личен опит, тъй като едвам разгласих първата дефиниция на критериите, когато открих с скука, че и аз някак си съм заловен в нея. Нещо куцаше. Опитвах се да обясня доста неща по прекомерно елементарен метод, както се случва постоянно при първата наслада от откритието.
Което ме впечатли в този момент, беше безспорният факт, че до момента в който хората могат да се класират на и и интроверти, тези разлики не покриват всички несходства сред индивидите във всеки клас. Тези разлики са толкоз огромни, че бях заставен да се колебая дали съм ги следил тъкмо. Трябваха ми 10 години на наблюдения и съпоставения, с цел да отстрани това подозрение.
Въпросът за огромната разновидност, следена сред членовете на всеки клас ме потопи в непредвидени компликации, с които не можах да се оправя дълго време. Да следя и да схвана разликите беше относително елементарно, само че както и преди коренът на моите усложнения беше казусът за критериите.
Как да намеря верните термини за присъщите разлики? Тук за първи път и ясно разбрах какъв брой е млада логиката на психиката в действителност. Тя е малко повече от един безпорядък на случайни отзиви, като изглеждаше, че по-добрата част е създадена в изследвания и консултативни кабинети от изолираните и затова величествени мозъци на мъдрите учени. Без да желая да бъда скучен, не можех да се въздържа да конфронтирам професора по логика на психиката с манталитета на дами, с китайците и с австралийските негри. Нашата логика на психиката би трябвало да обгръща целия живот, другояче ще остане затворена в междинните епохи.
Разбрах, че в хаоса на актуалната логика на психиката не могат да се намерят солидни критерии. Първо трябваше да се основат - на основа на скъпата предварителна работа на доста хора, чиито имена ще останат незнайни в историята на логиката на психиката. В рамките на това ревю не мога да загатна всички обособени наблюдения, които ме накараха да избера някои психологични функционалности като критерии за означаване на разликите. Само желая да покажа по какъв начин ми изглеждаха, когато съумях да ги схвана.
Трябва да сме наясно, че един интроверт освен се дърпа обратно и се колебае пред обекта, само че че го прави по доста избран метод. Освен това той не се държи във всички връзки като всеки различен интроверт, а по един специфичен метод. Също както лъвът удря плячката си с предните лапи, в които се намира силата му, а не с опашката като крокодила, по този начин и нашите нормални реакции обикновено се характеризират с използване на нашата най-силна и ефикасна функция; това е израз на нашата мощ. Но това не ни пречи от време на време да реагираме по метод, който разкрива характерната ни уязвимост.
Доминирането на една функционалност ни кара да сътворяваме или да търсим някои обстановки и да заобикаляме други и затова да имаме прекарвания, които са характерни за нас и разнообразни от тези на другите хора. Един образован човек ще се приспособява към света посредством своята просветеност, а не със средствата на един шестокласен боксьор, макар че от време на време в припадък на яд и той може да използува юмруците си. В битката за битие и акомодация всеки инстинктивно използува най-развитата си функционалност, която по този начин става аршин за неговите нормални реакции.
Избрано от: „ Съвременният човек в търсене на душата “, Карл Густав Юнг, изд. EА - Плевен, 2002 г.
Снимка: Карл Густав Юнг (1875-1961); commons.wikimedia.org
