Егото е онова капризно дете, което живее във всеки човек

„ Егото е това капризно дете, което живее във всеки човек и ко­ето избира да се наложи над всичко или над всеки. “

~ „ Твоето его е врагът “ (Изд. „ Сиела “)

Егото е врагът

Може би сте млади и преливате от упоритост. Може би сте млади и се борите с живота. Може би сте спечелили тези първи няколко милиона, сключили сте първата си договорка, из­брани сте били да влезете в някаква елитна група или може би към този момент сте постигнали задоволително за целия си живот. Може би сте смаяни от откритието какъв брой е пусто там горе, на върха. Може би ви е била предоставена задачата да водите другите в миг на рецесия. Може би преди малко са ви уволнили. Може би преди малко сте блъснали дъното.

Където и да се намирате, каквото и да вършиме, вашият най-лош зложелател е към този момент вътре във вас: той е вашето его.

„ Не и аз – мислите си вие. – Никой в никакъв случай не би ме на­рекъл егоцентрик “. Вероятно постоянно сте се считали за много балансиран човек. Но при останалите хора с техните амби­ции, дарования, пориви и капацитет за реализация егото е обикновено събитие. Тъкмо това, което ни прави толкоз обе­щаващи като мислители, дейци, креативен персони и пред­приемачи, това, което ни тласка да стигнем до върха в опре­делени сфери, ни прави и податливи на тази по-тъмна страна на душeвността.

Това не е книга за егото в смисъла, който му дава Фройд. Фройд обича да изяснява егото благодарение на метафори – на­шето его е ездач на кон, при което животното съставлява несъзнаваните пагони, а пък егото е ездачът, който се пробва да ги направлява. Съвременните психолози, въпреки това, употребяват понятието „ егоисти­чен “ за установяване на индивида, който е рисково фокусиран върху себе си и не обръща внимание на другите. Всички тези дефиниции са правилни значително, само че отвън клиничната конюнктура имат дребна стойност.

Егото, което виждаме най-често, се базира па една по-обикновена формулировка: това е една нездравословна религия в соб­ствената ни значителност. Надменност. Себична амбициозност. Това е дефиницията, която ще се употребява в актуалната книга. Егото е това капризно дете, което живее във всеки човек и ко­ето избира да се наложи над всичко или над всеки. Нуждата да бъдеш по-добър от множеството, да бъдеш приет заради – надалеч оттатък всяка рационална изгода: това е то егото. То е възприятието за предимство и убедеността, която надвишава границите на увереността и гения.

Виждаме го тогава, когато визията ни за самите нас и за света е толкоз раздута, че стартира да изопачава заобика­лящата ни реалност. Когато, както изяснява треньорът по футбол Бил Уолш, „ самоувереността се трансформира в надмен­ност, напоритостта се трансформира в дебелоглав, а сигурността в себе си – в безразсъдна пристрастеност “. Това е егото, както предизвестява писателят Сирил Конъли: „ То ни дърпа надолу, както повелява законът за гравитацията “.

Затова егото е зложелател на това, което желаеме, и на това, кое­то имаме. То е зложелател на преодоляването на обещано умеене. На дей­ствително креативното просветление. На положителната взаимна ра­бота с другите. На построяването па лоялност и поддръжка. На дълготрайността. На повтарянето и запазването на триумфа ни. То отблъсква нашите преимущества и положителни благоприятни условия. При­тегля врагове и неточности.

Повечето от нас не са „ егоцентрици “, обаче егото се ко­рени в съвсем всеки вероятен проблем и затруднение: от това за какво не можем да победим до това за какво ни е нужно да побеж­даваме от самото начало и за сметка на другите. От това за какво не притежаваме това, което желаем, до това за какво когато към този момент притежаваме мечтаното, наподобява, не се усещаме по-добре.

Обикновено не виждаме нещата по този метод. Смятаме, че нещо друго е причина за проблемите ни (най-често другите хора). Ние сме, както е споделил поетът Лукреций преди повече от две хилядолетия, пословичният „ болен човек, незнаещ при­чината за своята болест “. Това се отнася изключително за сполучливите хора, които не могат да видят от какви каузи ги защищава его­то, тъй като всичко, което могат да видят, са към този момент постигнатите неща. Във всяка упоритост и цел, които имаме – били те огромни или дребни, – участва и егото. То подрива нашите устои по време па пътуването ни, в което сме заложили всичко.

Новаторът в своето дело, основният изпълнителен дирек­тор Харолд Джинийн сравня­ва егоизма с алкохолизма: „ Его­истът не е човек, който бута предметите от бюрото си. Той не ломоти и не се лигави. Не, той просто става все по-безочлив и по-безочлив, и някои хора, като не схващат какво се крие зад това държание, неправилно вземат неговата наглост за властност и самонадеяност “. Можем да кажем, че те стартират да позволяват тази неточност и във връзка с себе си, тъй като не осъзнават, че са се заразили от същата болест или че тя ги убива.

Ако егото е гласът, който ни нашепва, че ни бива повече, от­колкото ни бива в реалност, можем да кажем, че то спъва същинския ни триумф, тъй като ни пречи да изпълним директна и почтена връзка със заобикалящия ни свят. Един от първите чле­нове на Анонимните алкохолици дефинира егото като „ съзна­телно обособяване от “. От какво? От всичко. Негативните проявления на това обособяване са големи: не можем да работим с другите хора, в случай че издигаме стени. Не мо­жем да създадем света по-добър, в случай че не го разбираме или в случай че не разбираме себе си. Не можем да получим противоположна връзка, в случай че сме неспособни или нежелаещи да чуем външните източ­ници. Не можем да забележим удобните възможности – или да ги сътворяваме, – в случай че вместо да виждаме стоящото пред нас, живеем в личната си фикция. Ако не си даваме точна сметка за това какви са личните ни качества в сравне­ние с тези на другите, нашата само­увереност не е нищо друго, с изключение на илюзия. Как ще стигнем до другите хора, по какъв начин ще ги мотивираме или ръководим, в случай че не можем да осъзнаем какви са техните нужди – тъй като сме изгубили връзка със себе си?

Пърформанс артистката Марина Абрамович го разказва ди­ректно: „ Ако започнеш да вярваш в своето великолепие, креатив­ността ти умира “.

Само едно нещо дава храна на егото – утехата. Когато човек прави нещо голямо – без значение дали в спорта, в из­куството или в бизнеса, – това постоянно го плаши. Егото смекча­ва този боязън. То е мас за тази неустановеност. Егото заменя рационалните и осъзнати елементи от нашата душeвност със само­хвалство и егоизъм и ни споделя това, което желаем да чуем, тогава, когато желаеме да го чуем. Ала това е справяне с казуса единствено в кратковременен проект и следствията от него оказват дълготрайно влияние.

От: „ Твоето его е врагът “, Райън Холидей, превод Жана Кличмурдова, изд. Сиела
Снимка: YouTube