(Edvard Munch, Portrait of German Philosopher Friedrich Nietzsche, 1906, Munch

(Edvard Munch, Portrait of German Philosopher Friedrich Nietzsche, 1906, Munch Museum, Oslo)

Всички пристрастености доживяват до едно време, когато се трансформират в гибелни, когато бремето на нелепостта завлича жертвите им в бездната. Едва по-късно идва и друго време – когато пристрастеностите се сливат с духа, когато се „ одухотворяват “. Преди обявяваха война на пристрастеността поради нейната нелепост – заклеваха се в заличаването й. Старият морал бе единомислещ: да убием неверните пристрастености! – Най-известната поговорка по този въпрос се намира в Новия завет, в оная висша проповед, където, сред нас казано, нещата още напълно не се разглеждат от това равнище. Поучителен образец за отношението към сексуалността е изречението: „ Ако ти играе окото, извади го! “ За благополучие никой християнин не работи по този метод. Да унищожаваш страстите, поривите, нагона единствено с цел да предотвратиш неприятните им последици – днес това е чиста проба нелепост. Кой боготвори зъболекаря, който, с цел да облекчи болката, вади зъба? С известно подценяване пък се твърди, че на основата, върху която се е породило християнството, не би могло да се очаква „ одухотворяване на пристрастеностите “. Както е известно, ранната черква се е борила против „ интелигентите “ и в интерес на „ бедната душа “ – как тогава би могло да се чака от нея умна битка срещу пристрастеността? – Църквата е премахвала пристрастеността хирургически във всевъзможен смисъл: нейната процедура, „ лекуването “ й се състоят в кастрирането. Тя в никакъв случай не е попитала: „ Как се одухотворява, по какъв начин се облагородява, по какъв начин се обожествява една пристрастеност? “ Във всички времена тя е проповядвала дисциплинирано към заличаване на възприятията (на чувствеността, на гордостта, властността, отмъстителността). Но да посегнеш на пристрастеностите – това значи да посегнеш на виталния корен, да го скършиш; църковната процедура е просто жизнено-враждебна…

Одухотворяването на чувствеността се нарича любов: тя е най-великият успех над християнството. Друг сходен успех е одухотворяването на враждебността. Тя се състои в дълбокото схващане на смисъла и цената да имаш врагове – накратко, да действаш и да заключаваш назад на метода, по който си го правил, преди да ги имаш. 

Църквата е желала да унищожи своите съперници постоянно, във всички времена – ние, безнравствениците и анархистите, виждаме за себе си полезността от църковното битие изобщо… Враждебността е станала надалеч по-одухотворена и в политиката – много по-умна, задълбочена, склонна към размишления, по-внимателна и внимателна. Почти всяка партия осъзнава личния си интерес за самозапазване и в това, щото противната да не събере задоволително сили – същото се отнася и за огромната политика. Например едно едвам прохождащо творение, каквото е Новата империя, се нуждае доста повече от врагове, в сравнение с от другари – само като съперник тя усеща личната си нужда, тя става необходима едвам в противоречието… Не по-различно се отнасяме и към „ вътрешния си зложелател “ – и в този случай одухотворихме враждебността, и тук разбрахме полезността на това одухотворяване. Ще бъдеш плодовит единствено в случай че си богат на противоречия; оставаш млад единствено в случай че душата ти не се отпуска, не се стреми към мир… Нищо не е по-чуждо на индивида от оня блян към „ мир на душата “, това християнско изискване; на нищо не изпитвам завист толкоз малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото благополучие, което изпитва положителната съвест. 

Отказвайки се от войната, човек се отхвърля от великия живот… В доста случаи „ душевният мир “ е просто подвеждане – нещо друго, което не знае по какъв начин да се назове по-честно, ребром и предубеждения. „ Мир на душата “ може да бъде да вземем за пример излъчването на богат анималитет ( животинско, първично) в моралното или пък в религиозното. Или пък начало на умората, спускащият се здрач, предвестникът на всеки залез. Или знак за овлажняването на въздуха, за появяването на южняка. Или несъзнателната признателност за положителното храносмилане (някои даже го назовават „ филантроп “!). Или притихването на към този момент оздравяващия, за който всички неща като че ли са нови и който е в очакване… Или това положение, последвало цялостното задоволство на ненадейно обладалата ни пристрастеност, това възприятие на доволство от пресищането. Или старческата уязвимост на волята ни, нашите неприятни привички и пороци. Или мързелът, толкоз убеждаван от суетността да се пречисти морално. Или настъпването, на осъзнаване, и то на чудовищно осъзнаване, след дългото напрежение и страдалчество от неизвестността. Или изразът на зрялост и майсторство в действието, в творчеството, във въздействието и волята, достигнатата „ независимост на волята… “  Залез на боговете: кой знае? Може би просто още един тип „ мир на душата “…

Формулирам един принцип. Всеки реализъм в морала – а това ще рече във всеки здрав морал – е овладян от витален инстинкт. Някаква витална заръка се извършва от избрания канон на „ би трябвало “ и „ не би трябвало “, някакво затруднение или неприязън в виталния път биват по този метод отстранени. Противоестественият морал, т.е. съвсем всеки морал, насаждан, проповядван и уважаван до през днешния ден, се обръща против жизнените инстинкти – това един път е загадка, а различен път – явна и дръзка присъда над тия инстинкти. Казвайки „ Бог вижда в сърцата “, моралът отхвърля както висшите, по този начин и низшите витални пориви и прави бог враг на живота… Светецът, божият любим – та той е идеалният кастрат… Истинският живот свършва там, където стартира „ Царството божие “…

Ако допуснем, че светотатството в един сходен антижизнен протест е приело своята предпазена от християнския морал цялост като благополучие, то можем да разберете и още нещо – безсмислието, измамата, глупостта, лъжливото в тоя протест. Присъдата над живота от позицията на живеещия в края на краищата остава единствено признак за избран метод на живот – въпросът: с право или не, тук въобще не се слага. Той би трябвало да се намира някъде извън живота, а пък, въпреки това, да го познава толкоз добре, колкото всички живели. Едва тогава той би имал право да се допре до казуса за цената на живота. Има задоволително учредения, с цел да се разбере, че този проблем за нас е недостижим, освен това – недостъпен. Когато приказваме за полезности, то ние сме под оптиката на живота, ние сме инспирирани от него самия. Той ни принуждава да дефинираме полезности, той остойностява и прави оценка посредством нас, когато сякаш ние посочваме тия ценности… Оттук следва, че онази антиприрода на морала, сложена от бога като диаметралност, като присъда над живота, е просто една форма на оценка на живота – но кой живот, кой тип живот? Та аз към този момент показах отговора – упадъчния, отслабения, изтощения, наказания живот. Морал – така, както е разбиран до момента и дефиниран от Шопенхауер като „ отричане на волята за живот “ – това е самият декадентски инстинкт, който ражда императив, заповядва: „ Умри! “ Това е присъдата на към този момент осъдения…

Ясно ли е към този момент какъв брой наивно е да кажеш: „ Човекът трябва да бъде подобен и подобен! “ Действителността ни разкрива голямото благосъстояние на типове, буйност, разнообразие, разточителна благотворителност във формите и измененията – а някакъв подведен нравоучител крещи отсреща й: „ Не! Човекът би трябвало да бъде друг! “ Той, простакът, даже знае какъв тъкмо би трябвало да бъде, по тази причина се изписва по стените и вика: Ecce homo! (Това е индивидът - лат.) Но дори и когато моралистът се обръща към обособения човек, казвайки му: „ Бъди подобен и подобен! “, той не престава да бъде комичен. Всеки обособен субект е една орис, един закон повече, още една нужда за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени – това би означавало да изискваш смяна във всичко, и то смяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са желали да трансформират хората, да ги създадат добродетелни – да ги построят съгласно личния си облик, – но по този метод те отричат света! Това не е някаква мъничка, почтена нелепост! Нито пък е честен акт в цялата недобросъвестност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е характерна неистина и илюзия, към която не би трябвало да имаме никакво съчувствие. Той е дегенерирала идиосинкразия, основала безпределно доста беди! Ние останалите, безнравствениците, в противен случай — ние сме разкрили сърцата си за всички типове съгласие, толерантност и одобрение. Ние не отхвърляме по този начин лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият поглед от ден на ден е насочен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от витални закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

От: „ Залезът на боговете ” (Или по какъв начин се философства с чук в ръка), изд. Христо Ботев, 1992
Изображение: Edvard Munch, Portrait of German Philosopher Friedrich Nietzsche, 1906, Munch Museum, Oslo