Доза носталгия: Как се пътуваше през соца от София до морето
Едва ли има някой, който да не помни какво премеждие е да пътуваш до морето от която и да е точка на страната ни, само че един живописен роман, оповестен в края на 80-те години, разказва сносно какво неспокойствие буди концепцията да вървим на море. Това се отнася най-много за децата, до момента в който възрастните готвят проект като за 3-месечен преход през планината Урал, с цел да са сигурни, че няколкочасовото странствуване до брега на родното Черноморие ще премине допустимо най-гладко.
Потопете се в тази доза носталгия и си спомнете за тези славни времена:
" Нали ти споделих да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че в никакъв случай не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата! Жената, очевидно ядосана, се обръща и потегля към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава деликатно да учи много съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със напълно не непредвидени за възрастта им стремежи:
„ Татко, желая сладолед! “, „ Татко, по кое време ще ядем? “ След малко той ги хваща за ръка и с много по-оптимистичен тип от майка им ги повежда към колата, пробвайки се да утеши и себе си:
„ По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото последващо място, там несъмнено ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на автомагистралата за Пловдив… “
Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас незабавно след околовръстния път. В София то е известно, не знам за какво, под името „ При китаеца “. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не на вятъра този татко беше решил, прибирайки се от София, да предложи на фамилията си нещо по-различно в края на седмичната отмора. Тук той не беше съумял просто заради липса на задоволително информация. Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред.
Друг е въпросът какво би трябвало да бъде работното време на заведенията за публично хранене през почивните дни и с кого би трябвало да е съобразено — с потребностите на клиентите или с удобството на работещите в тях. Целта на нашето пътешестване в този неделен ден бе много по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с колите си се прибираха от разнообразни места в края на двудневната си седмична отмора. За нас, от редакцията на „ Отечество “, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкоз доста хора по отношение на опцията в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има съображение.
Идеята за тази инспекция пристигна от едно пътешестване от София до Банско на 5 април, когато сред 9,30 и 12 часа по целия към 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение с изключение на ресторант „ Предела “. Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пребродвам дистанцията от Банско до София. Този път следобяд. И с по-голям шанс. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „ Бялата чешма “. И по този начин в този момент продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той очевидно работи, тъй като още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която нормално свързваме с многолюдна женитба.
Това не ни учудва, защото към този момент сме привикнали в съботни и неделни дни множеството заведения за хранене и в огромни, и в дребни градове да са заети с такива „ мероприятия “. 17.40, Долно Камарци. Ресторантът очевидно е затворен най-малко от половин час. 18.00, ханче „ Мирково “. Тук картината е много по-различна. Работи освен ханчето, само че и обособен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се оферират кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрестанно от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „ Пчела “ в с. Мирково, Софийски окръг. Тук и настроението е по-различно от това на фамилията с бялото жигули, пловдивска регистрация. Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение несъмнено и бащите… Макар че последните въпреки всичко може би са малко обезпокоени от цените, само че, по този начин или другояче, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща огромно внимание. Ханче „ Водопада “ — работи. Намираме го съвсем празно.
Ала незабавно излизаме и ние — не ни се предлага съвсем нищо. Ханче „ Бяла река “, преди Калофер — първокласно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място. 19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено. Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено. Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага по-късно къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ястие. Ресторант на разклона за Шипка — работи, само че няма места, към десетина души чакат пред вратата ѝ. 20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено. 20.45, ресторант „ Твърдица “ на 156 километра от Бургас – затворено. 21.00, ханче преди Сливен — затворено. 21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, само че всичко е свършило. Ресторант „ Петолъчката “ — отворено. Но още веднъж няма места. 21.50, Айтос, РПК „ Наркооп “ — затворено.., И по този начин към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани. Равносметката е елементарна. По целия съвсем 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш единствено на три места — ханче „ Мирково “, ханче „ Бяла река “ и ресторант „ Петолъч-ката “. Разбира се — в случай че си подготвен да почакаш, до момента в който се освободи маса. И в случай че си подготвен да заплатиш цени за категория „ екстра “.
А самите заведения, по всички индикатори, са много надалеч от условията за тази категория (известно изключение прави единствено ханче „ Бяла река “). Да забележим менюто на ханче „ Мирково “. Всъщност, както на всички места, и тук може да получиш листа с менюто единствено в случай че си неотстъпчив и толерантен. Но защото ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три типа супи, четири типа салати, четири типа скара, пет типа аламинути, студени закуски. Сервитьорът обаче предлага само филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, несъмнено, да отчетем устрема на личния състав към все по-голямо многообразие, защото филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което допуска и нови усложнения за същия личен състав при установяване на цената. Сервитьорите ги преодоляват бързо, като освен това подхождат креативен. На нашата маса за същото филе цената беше друга от тази, която бе поискана на прилежащата. Тук няма да се спирам на такива детайлности като тази, че в цялото „ екстра “ заведение на никое място нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха сменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, наподобява, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че положението на тоалетните е извънредно и т. н. Иначе месото беше напълно прясно и хлябът доста апетитен. Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би тъкмо противоположното.
Всички дефекти на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднакво меню, и странностите при установяване на категорията на заведенията, а оттова и цялостното противоречие сред обслужване и цени са пренесени и, бих споделил, са се изострили в крайпътните заведения. Проблемът по-скоро е в това, че до момента в който в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и най-после, малко печален и сърдит, да се прибере у дома, то на пътя той е изцяло подвластен от не постоянно срещаните, само че по тази причина пък не изключително уютни и с не най-ласкав личен състав крайпътни гостилници, ханчета и други Това, което очевидно са не запомнили ръководителите на другите организации, които ги стопанисват, е, че тези „ спирки “ са основани не с цел да носят оптималната облага при минимални старания, а да оказват помощ на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, с цел да могат по-късно и да работят по-добре.
И още нещо, което мисля, че е годно за цялата сфера на услугите: доста постоянно там не помнят, че би трябвало да работят тогава, когато другите почиват, по този начин както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, водачът, шефът са на своите работни места, когато пък те почиват. А ние, клиентите, от своя страна не би трябвало да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а личният състав привлекателен и вежлив.
Сп. „ Отечество “, 1988 година
Потопете се в тази доза носталгия и си спомнете за тези славни времена:
" Нали ти споделих да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че в никакъв случай не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата! Жената, очевидно ядосана, се обръща и потегля към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава деликатно да учи много съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със напълно не непредвидени за възрастта им стремежи:
„ Татко, желая сладолед! “, „ Татко, по кое време ще ядем? “ След малко той ги хваща за ръка и с много по-оптимистичен тип от майка им ги повежда към колата, пробвайки се да утеши и себе си:
„ По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото последващо място, там несъмнено ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на автомагистралата за Пловдив… “
Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас незабавно след околовръстния път. В София то е известно, не знам за какво, под името „ При китаеца “. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не на вятъра този татко беше решил, прибирайки се от София, да предложи на фамилията си нещо по-различно в края на седмичната отмора. Тук той не беше съумял просто заради липса на задоволително информация. Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред.
Друг е въпросът какво би трябвало да бъде работното време на заведенията за публично хранене през почивните дни и с кого би трябвало да е съобразено — с потребностите на клиентите или с удобството на работещите в тях. Целта на нашето пътешестване в този неделен ден бе много по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с колите си се прибираха от разнообразни места в края на двудневната си седмична отмора. За нас, от редакцията на „ Отечество “, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкоз доста хора по отношение на опцията в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има съображение.
Идеята за тази инспекция пристигна от едно пътешестване от София до Банско на 5 април, когато сред 9,30 и 12 часа по целия към 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение с изключение на ресторант „ Предела “. Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пребродвам дистанцията от Банско до София. Този път следобяд. И с по-голям шанс. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „ Бялата чешма “. И по този начин в този момент продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той очевидно работи, тъй като още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която нормално свързваме с многолюдна женитба.
Това не ни учудва, защото към този момент сме привикнали в съботни и неделни дни множеството заведения за хранене и в огромни, и в дребни градове да са заети с такива „ мероприятия “. 17.40, Долно Камарци. Ресторантът очевидно е затворен най-малко от половин час. 18.00, ханче „ Мирково “. Тук картината е много по-различна. Работи освен ханчето, само че и обособен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се оферират кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрестанно от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „ Пчела “ в с. Мирково, Софийски окръг. Тук и настроението е по-различно от това на фамилията с бялото жигули, пловдивска регистрация. Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение несъмнено и бащите… Макар че последните въпреки всичко може би са малко обезпокоени от цените, само че, по този начин или другояче, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща огромно внимание. Ханче „ Водопада “ — работи. Намираме го съвсем празно.
Ала незабавно излизаме и ние — не ни се предлага съвсем нищо. Ханче „ Бяла река “, преди Калофер — първокласно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място. 19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено. Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено. Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага по-късно къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ястие. Ресторант на разклона за Шипка — работи, само че няма места, към десетина души чакат пред вратата ѝ. 20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено. 20.45, ресторант „ Твърдица “ на 156 километра от Бургас – затворено. 21.00, ханче преди Сливен — затворено. 21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, само че всичко е свършило. Ресторант „ Петолъчката “ — отворено. Но още веднъж няма места. 21.50, Айтос, РПК „ Наркооп “ — затворено.., И по този начин към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани. Равносметката е елементарна. По целия съвсем 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш единствено на три места — ханче „ Мирково “, ханче „ Бяла река “ и ресторант „ Петолъч-ката “. Разбира се — в случай че си подготвен да почакаш, до момента в който се освободи маса. И в случай че си подготвен да заплатиш цени за категория „ екстра “.
А самите заведения, по всички индикатори, са много надалеч от условията за тази категория (известно изключение прави единствено ханче „ Бяла река “). Да забележим менюто на ханче „ Мирково “. Всъщност, както на всички места, и тук може да получиш листа с менюто единствено в случай че си неотстъпчив и толерантен. Но защото ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три типа супи, четири типа салати, четири типа скара, пет типа аламинути, студени закуски. Сервитьорът обаче предлага само филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, несъмнено, да отчетем устрема на личния състав към все по-голямо многообразие, защото филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което допуска и нови усложнения за същия личен състав при установяване на цената. Сервитьорите ги преодоляват бързо, като освен това подхождат креативен. На нашата маса за същото филе цената беше друга от тази, която бе поискана на прилежащата. Тук няма да се спирам на такива детайлности като тази, че в цялото „ екстра “ заведение на никое място нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха сменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, наподобява, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че положението на тоалетните е извънредно и т. н. Иначе месото беше напълно прясно и хлябът доста апетитен. Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би тъкмо противоположното.
Всички дефекти на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднакво меню, и странностите при установяване на категорията на заведенията, а оттова и цялостното противоречие сред обслужване и цени са пренесени и, бих споделил, са се изострили в крайпътните заведения. Проблемът по-скоро е в това, че до момента в който в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и най-после, малко печален и сърдит, да се прибере у дома, то на пътя той е изцяло подвластен от не постоянно срещаните, само че по тази причина пък не изключително уютни и с не най-ласкав личен състав крайпътни гостилници, ханчета и други Това, което очевидно са не запомнили ръководителите на другите организации, които ги стопанисват, е, че тези „ спирки “ са основани не с цел да носят оптималната облага при минимални старания, а да оказват помощ на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, с цел да могат по-късно и да работят по-добре.
И още нещо, което мисля, че е годно за цялата сфера на услугите: доста постоянно там не помнят, че би трябвало да работят тогава, когато другите почиват, по този начин както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, водачът, шефът са на своите работни места, когато пък те почиват. А ние, клиентите, от своя страна не би трябвало да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а личният състав привлекателен и вежлив.
Сп. „ Отечество “, 1988 година
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ