Сблъсъкът на титаните: Римският легион срещу 54 бойни слона
Една от най-известните сентенции на древнокитайския мъдрец на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че положителният военачалник в никакъв случай не би трябвало да рискува стълкновение, което не е сигурен, че може да завоюва. Тази привидно прегледна максима постоянно се оказва невъзможна за следване в действителните стратегически условия.
Въпреки това от най-дълбока античност способните пълководци са избягвали да срещат обединения, които ги изпълват със боязън. А историята познава голям брой такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната ера, полските хусари, немските Панцер корпуси или американската морска пехота.
Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две именити обединения на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока диря в хрониките, владеят въображението на десетки генерации и не престават да провокират неугасващия интерес на историците.
Коя е най-елитната и боеспособна пехотна групировка на Античността? Спартанските хоплити, ще кажат изкушените от военната история, базирайки се на непреодолимата като стена групировка на професионалните бойци на Лакедемон. Македонската фаланга, ще предложат други, впечатлени от изключителния низ от победи на Александър Велики. Ала голямото болшинство от изкушените от тематиката ще дадат един елементарно предвидим отговор – римският легион. Подобно мнение е колкото добре аргументирано, толкоз и подвеждащо – тъй като легионът има дълга история на трансформации и развиване, който в последна сметка го трансформира в най-унищожителната бойна машина, оперирала в Средиземноморието през Древността.
Няма по какъв начин да бъде иначе – от основаването на Републиката през 509 г.пр.Хр. до разделянето на империята при Диоклециан и Константин при започване на 4 в. изминават 800 години. В началото римляните разчитат на военен ред, повлиян от етруските и гръцките колонии в Южна Италия, който мощно припомня класическата хоплитска групировка на Древна Елада. Много скоро обаче римските армии стартират да се срещат с врагове, които са надалеч по-маневрени и разчупени в своите тактически решения, а това на собствен ред постанова модификации в мисленето на пълководците на Вечния Град. Ето два показателни образеца: гладиусът, късият меч за мушкане и сечене, който мощно асоциираме с римските пехотинци, в действителност е келтиберийски (тоест испански) по своя генезис и е пренесен в Италия чрез галите. Пилумът (леко метателно копие) – другото обичано оръжие на легионерите – също евентуално има келтски генезис.
Така последователно се оформят легионите, състоящи се от осем до 10 кохорти, като всяка кохорта на собствен ред има по шест центурии от 100 мъже – шестстотин бойци във всяка кохорта или сред 4800 и 6000 бойци за легион.
Допълнително усложняване на римската военна мисъл намираме в класическото изложение на древногръцкия историк Полибий. Армията се разделя на три бойни линии или корпуса – най-младите и неопитни бойци влизат в отрядите на хастатите (първите две центурии във всяка кохорта), последвани от по-опитните и боеспособни правила. Третата бойна линия (триарии) се държи в запас и нормално се намесва единствено в случай че сражението навлезе в сериозна фаза. Триариите са елитните ветерани в римската пехота и бойният им дух и качества пречупват съпротивата на галите в Северна Италия, самнитите, етруските и останалите италийски градове на Ботуша.
Това малко теоретично изложение на може да разкрие най-важните преимущества на римската бойна машина – нейната недостижима устойчивост и съвсем неизчерпаеми ресурси; изключителната адаптивност и еластичност в оперирането на извънредно разнообразни терени и климатични условия; несравнимия по своя професионализъм и отдаденост офицерски състав. Постигнатите от римляните резултати във вековната им история оставят малко подозрение – тяхната пехота с право може да спори за челното място измежду всички бойни обединения на Античността.
Могъщата династия на Селевкидите получава името си от своя създател – върховен кавалерийски офицер в армията на Александър Велики. С присъщ пълководчески гений и извънреден усет за политически измами и административна работа, Селевк се утвърждава като един от главните играчи в разпределението на империята на могъщия поробител след ненавременната му гибел през 323 г.пр.Хр. Оженил се за вавилонска аристократка, македонският офицер бързо прегръща Вавилон като своя втора татковина и съумява да задържи властта над богатата провинция, макар няколко краткосрочни обрата. В годините сред 321 и 301 г.пр.Хр. Селевк съумява да консолидира властта си над всички източни владения на Александър, разпростряли се над днешна Сирия, Ирак и Иран.
Така става комшия на различен популярен военачалник и създател на династия, въпреки и надалеч по-малко прочут в Европа – индийският държател Чандрагупта. Чандрагупта е задоволително възрастен, с цел да помни смайващата акция на Александър в Индия през 327-6 г.пр.Хр. и няма никакво желание да рискува нейно повтаряне. За задачата той небрежно завършва граничната война със Селевк и подписва със западния си комшия преференциално комерсиално съглашение, което да затвърди бъдещите положителни връзки сред техните разрастващи се империи.
Последствията от индийският подарък, обаче, са надалеч по-важни за военната история на Средиземноморието. През 302 г.пр.Хр. Чандрагупта изпраща на новия си съдружник цели, които изиграват решаваща роля в епохалната борба при Ипсос (301 г.пр.Хр.). Именно могъщият корпус от бронирани слонове блокира кавалерийската офанзива на Деметрий Полиоркет и взема решение ориста на татко му Антигон – съгласно античните източници остарелият военачалник е безусловно смачкан на бойното поле.
За задачата са издигнати специфични ферми, в които слоновете се образоват за характерните провокации на бойното поле. Огромното преимущество и роля на най-големите сухопътни животни е психическото въздействие, което оказват на противниковата войска, изключително в случай че тя в никакъв случай не се е сражавала против сходен зложелател. Дори и най-опитните пехотинци би трябвало да активизират цялата си храброст, с цел да удържат на кавалерийска офанзива – освен това конят е домашно животно и участва непроменяемо в всекидневието на античните хора. Атаката на няколкотонните бронирани слонове е предизвикателство от напълно различен порядък наподобяващи на движещи се планини или съвсем свръхестествени демони от подземния свят тяхното появяване на бойното поле е нетърпим потрес за една неподготвена войска.
Бойните слонове обаче слагат и съществени провокации към личните им пълководци. Ако бъдат засегнати или раздразнени – не изключително сложна задача по време на стълкновение – големите животни стават изцяло неконтролируеми и могат да смачкат необмислено всичко по пътя си, както съперника, по този начин и личните си отряди. Това ги трансформира в нож с две остриета, а потреблението им – в хазартен ход, който демонстрира нерешителност в качествата на останалата част от армията.
Победата на Рим във Втората Пуническа Война в самия завършек на 2 в.пр.Хр. оставя Вечния Град като решителен стопанин на цялото Западно Средиземноморие. Ала Републиката към този момент е набрала имперска и милитаристична инерция, която следва своя лична логичност, и не може да бъде спряна. Ангажиментите на Рим на Балканите и в Мала Азия го въвличат в спор с най-могъщия държател на Изток – селевкидския цар Антиох III. Антиох има упоритостта освен да възвърне имперския искра от годините на своя прародител – фантазиите му стигат надалеч по-далеч, до безсмъртния образец на Александър. И фактически – той реализира някои от най-впечатляващите триумфи в Ирак и даже против партите от повече от столетие. Ала прекомерната надменност на капризния цар му изиграва неприятна смешка. Той подписва не изключително предвидлив съюз с македонският цар Филип V, като задачата им е нападателна акция против Египет на Птолемеите. Филип обаче е сключил още по-недалновиден съюз с Ханибал – великият зложелател на Рим. Когато Сципион разгромява могъщия военачалник на Картаген в борбата при Зама (202 г.пр.Хр.) е въпрос единствено на време Републиката да стартира да разчиства сметките си с всички, които са се пробвали да извлекат дивиденти от нейните тествания.
– двете страни са прекомерно неотстъпчиви, милитаристични и антагонистично настроени, с цел да се опитат да намерят спокойно позволение на своя спор. Категоричната победа на римляните против Македония при Киноскефале е задоволителен мотив за война. Последвалата интервенция във вътрешните работи на Елада в допълнение изостря тона – Антиох смята Гърция за своя сфера на въздействие и дава ултиматум на римляните да се изтеглят от Балканите. Когато селевкидският държател дава леговище на Ханибал и даже го наема като собствен най-доверен боен консултант, търпението на Сената се изчерпва.
а римският консул Луций Корнелий Сципион и съдружникът му цар Евмен от Пергам разполагат с най-малко двойно по-малка войска. Съвременните оценки за сражението обаче навеждат на мисълта, че двете армии са надалеч по-близки по брой и римските създатели се пробват да украсят успеха на легионите.
Антиох III
Няма подозрение, че Антиох отдава огромно значение на присъединяване на бойните слонове в сражението, надявайки се те да всеят суматоха и безпорядък измежду съперника. Тук обаче царят се сблъсква със сериозен проблем – римляните към този момент са се сражавли против многочислени слонски корпуси. Във към този момент упомената борба при Зама, легионите на Публий Корнелий Сципион съумяват по извънредно ловък метод да обезвреждат могъщите животни като отварят коридори сред обособените кохорти и вкарват слоновете в капан, заобиколени от копия и щитове от три страни. Следователно шоковият детайл на примитивен смут при конфликта с непознатите чудовища няма по какъв начин да участва в съответното стълкновение.
Ако се доверим на описанията на античните създатели (най-вече Ливий и Апиан) за борбата при Магнезия, точно бойните слонове вземат решение нейния излаз – но по непредвиден за Антиох метод.
В началото на сражението царят нападна с персоналния си отряд от тежка конница на дясното крило и съумява да разгроми противниковата пехота. Вместо да се възползва от това и да нанесе съдбоносен удар във фланг, Антиох повежда конниците си в несполучлив взлом против укрепения римски лагер и пропилява ранното си предимство. В центъра селевкидската пехота освен се оказва равностойна на легионите, само че и ги господства с помощта на надалеч по-дългите си копия. Римляните се оказват в извънредно сериозно състояние, когато са избавени от тромавия метод, по който селевкидските офицери употребяват своите запаси. Вместо да оставят пехотата да приключи започнатото, пълководците на Антиох вземат решение да вкарат в багра бойните слонове, с което да нанесат финален и пагубен удар. Ала пергамският цар Евмен задоволително добре познава характера на животните, изчаква последния миг и когато те се доближават оптимално близо, стартира да ги обстрелва с облак от стрели. Макар и да не могат да наранят съществено възрастен слон, стрелите са изцяло задоволителни, с цел да му причинят жестока болежка и да доведат животните до гневна гняв.
Те се сблъскват със селевкидската фаланга, смачкват я на място и отварят големи пролуки в нейната бойна линия. Римляните на собствен ред мигновено се възползват от кървавия безпорядък и обръщат хода на сражението за броени минути.
