Един въпрос ме е преследвал през живота ми въпреки променящите

Един въпрос ме е преследвал през живота ми макар изменящите се мои възгледи, изменящите се времена и изменящите се нрави. Въпросът е: Докъде може да стига хуморът.

Съвсем ясно е, че в разнообразни интервали от моя живот съм си давал разнообразни отговори на тоя въпрос.

Дали специалността ми на публицист ме кара да се възнамерявам за границите на хумора? Може би да. Все отново през целия си умишлен живот се е налагало да преценям дали едни думи звучат хубаво или пък звучат грозно. Дали звучат смешно или пък обратно. Това ме е карало да внимавам с насмешката, подигравката и шегата. Не мисля, че да отбягваш грозното е симптом на двуличие. Поне в този момент не мисля по този начин.
Казано другояче: не е належащо да изтъкваш и даже да преувеличаваш грозното, пошлото и неприятното, с цел да си почтен.

Доста хора назовават „ истина ” изричането на грозни, обидни или злобни думи. В това – естествено – има една несъзнавана наклонност. Притегляне към неприятното. Всеки човек, притежаващ най-малко малко мъдрост, знае, че всяко нещо на тоя свят може да бъде разказано и като непоносимо, и като положително. Или най-малко – като търпимо. Зависи каква наклонност следва душата на тоя, който разказва. Някои виждат, че роси и споделят: Ама че извънредно време, но че гнусен живот и дъжд, и всичко! А други подлагат ръка под дъждеца и се усмихват: Колко свежо и хубаво стана!

Още повече – сред двайсет и седмата и четиридесетата си година съм изкарвал прехраната си с писане на сюжети за занимателни излъчвания, както и с писане на смешни текстове – кой знае дали са били смешни? – за вестници и списания. Доста доста години съществени въпроси за мен са били: Какво е смешно? ” и „ На какво се смеят хората? ”. Но и въпросът „ Докъде е смешно и от кое място нататък към този момент е грозно? ”.
Някой би споделил: Хуморът в действителност е феномен на човешката душа, наложително обвързван със смеха; само че сатирата и сарказмът – не. Те могат и изобщо да не са смешни. Те могат да стигат докъдето си изискат – и надалеч оттатък смешното! Тяхната цел е пострадването. Обикновено на нещо, което считаме за неприятно. Сатирата нападна човешките пороци. Тя е по-скоро злобно ухилена, в сравнение с смееща се. Ако се смее – то смехът и е горчив.

Но въпреки всичко – има ли някаква граница? Къде би трябвало да сложим границата и да станем съществени?

И по този начин: Тия дни " Шарли Ебдо " излязоха още веднъж с карикатура-провокация. Тя изобразява нацистки флагове, на половина потънали във вода, от водата стърчат и ръце, поздравяващи по нацистки, а изпод има текст: Бог има! Той удави всички неонацисти в Тексас.

В първия миг, когато я видях и прочетох текста, ми хрумна, че е някак прекомерно френска.

Никога не съм разбирал френския комизъм. Всъщност – почтено казано – постоянно съм бил уверен, че латинските нации и изключително французите нямат безусловно никакво възприятие за комизъм. Поне не и съгласно моите показа. При тях е нещо такова: Многословна и високопарна надменност, съпроводена с неестествено оглушителен смях.

Милият Луи дьо Фюнес, който на всичкото от горната страна не е французин, а е чист испанец, постоянно ми е бил приветлив. И потресаващо отегчителен и скучен. С безкрайните му, свърхенергични и неуместно пресилени ръкомахания и гримаси.

Карикатурата на " Шарли Ебдо " ми подсети точно за това – за мъчителната липса на възприятие за комизъм у французите. Съжалявам – може и да съм краен, само че това е моето мнение.

Гледах я и си споделях: несмешно и високопарно, пресилено, изсмукано от пръстите, безсрамно. Представих си по какъв начин някой големонос французин гръмко и изкуствено се смее.

Можем ли да се майтапим със гибелта? – това беше идващото нещо, което си помислих.

Карикатурата е обвързвана с две събития: Първото са големите наводнения в Тексас, а второто – конфликтите сред неонацисти и техни съперници отново в Тексас. Тези конфликти взеха една жертва в град Шарлотсвил. Наводненията до момента убиха трийсет индивида. И двете събития не са по никакъв начин смешни.

Замислих се: Какъв е този Бог, който го има, с цел да дави хора и от това да ни става смешно? Или по-скоро: Какви са тия хора, на които им идва на разум да свързват Бог с давенето на неонацисти и това да е смешно? И да се показва като духовитост?

Още като млад желаех да мога да се надсмивам над всичко. Смятах (като всеки младеж се усещах потискан от подлите възрастни тирани), че да ти се забрани да се надсмиваш над всичко е жестоко, деспотично двуличие. Смятах, че в случай че на някого му е смешно на заравяне – е вярно и почтено да се разсмее. Такива бяха моите радикални юношески хрумвания.

И знаех, че смехът е отбрана. Да се надсмееш – това значи да се отървеш от страха, да го отхвърлиш. Надсмиваме се над глада, с цел да не ни изтезава, надсмиваме се над болките си, с цел да ги преглътнем по-леко. Надсмиваме се на гибелта, с цел да не живеем в смут.

Но имаме ли право...

Това – още до момента в който го пишех - ме подразни! Мисля, че човек няма право да предизвиква страдалчество. Но на всичко друго има право. Тоест – от кое място накъде ще се запитвам дали някой хуморист има правото да остроумничи за непознатата гибел?

Тук би трябвало да подчертая една дума: „ Чуждата ”.

Да се подиграваш със гибелта по принцип е добре. Дори бих споделил – когато го правиш в действителност хубаво и изобретателно – това да се подиграваш По Принцип със гибелта е велико. Някои колоси са се подигравали изключително радостно със личната си гибел. Марк Твен: Слуховете за моята гибел са мощно пресилени. Да – в действителност велико. Колкото и непобедима да е гибелта – въпреки всичко смехът е един пестник по сухата ѝ буза.

Но остроумия за непознатата гибел?

Коя е границата сред смешното и безнравственото, грозното... размита ли е или е ясна?

Че не е ясна – това е ясно. Какво ще кажете за такава смешка: Загинали 30 индивида при наводняване в Тексас! Хахахаха! – оглушителен, преувеличен френски смях.

Аз бих споделил: Ами скърбя, само че по никакъв начин не ми звучи смешно.

Може би съм станал тъмен и безсърдечен нравоучител? Нямам нюх за черния комизъм? Няма по какъв начин да знам това. Никой не може да каже за себе си дали има възприятие за комизъм или не – това го усещат единствено другите. Който твърди за себе си, че има възприятие за комизъм, е безкритичен глупак.
Но пък имам нюх за грозно. Колкото и да е неразбираема и относителна границата на хумора, на границата сред шегата и грозотата – въпреки всичко когато се прекрачи – незабавно я чувствам.

Мисля, че Ларош Фуко беше споделил, че подигравката е доста по-болезнена от обидата. Защото подигравката не е непосредствено нахлуване. Тя употребява остроумието. Нападение което не ти дава да се защитиш. Особено в случай че не си проницателен.

Има цели нации, които не са остроумни. При тях остроумието не се счита за гений. Има и такива групи от хора. Общностите на религиозните фанатици. Или пък на неонацистите. Виждайки духовитост, ориентирано против тях, те вадят ножове, бухалки или автомати и убиват.

А в случай че на всичкото от горната страна това духовитост е надълбоко прескочило границата сред комизъм и нецензурност – даже и съгласно моите радикално-либерални показа – то ситуацията в действителност е неприятно.