Проф. Тодор Галунов с анализ: Еврореферендумът и пряката демокрация
Един от най-важните съставни елементи на евроинтеграцията е въвеждането на общата валута . Всичко наподобява видимо задоволително ясно – България е част от Европа и присъединението й към общата валута като че ли е неминуем развой . Дали обаче всичко е толкоз просто? Еврото е въведено публично през 2002 година в Европейския съюз, след три години подготовка . Идеята за единна валута е част от огромния спор каква да бъде Европа – на свободните страни, обвързани в съюз на съдействие или по-скоро вид Федерална Европа или Европейски съединени щати . Това проучва проф. Тодор Галунов , политолог и дълогодишен учител във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий “. В проучването си той показва:
„ Дебатът е от десетилетия и в него българските политици като цяло не вземат участие заради липса на самочувствие, потенциал, хрумвания. В съответния случай 20 страни от Европейски Съюз са приели валутата и са по-близко да разбирането за федерална Европа. Използва се още в Черна Гора, Монако, Сан-Марино, Ватикана, Косово. В Европейски Съюз обаче има и страни, които са твърдо срещу неговото въвеждане. Примерно една Дания твърдо е декларирала, че остава с националната си валута. Държави като Полша не бързат и преди няколко месеца по време на парламентарните им избори огромна част от техния хайлайф защитаваше тезата, че им трябват още към 15 години за въвеждането на общата европейска валута.
Къде сме ние? При подписването на контракта за участие и в целия преговорен развой за консолидираното ни страната ни не направи ангажименти, че желае дълго закъснение на въвеждането на еврото или опазване на националната си валута и финансовия суверенитет. Напротив. От 1997 година всички парламентарни избори се печелят от партии, които не слагат под подозрение цялостната и безусловна интеграция в Европейски Съюз. В този проект е и парадоксът. Социологията дава огромни проценти на последователите на националния ни финансов суверенитет, а изборните цифри споделят друго. Създава се усещането, че жителите не гледат стратегиите на партиите и не са наясно защо гласоподават. За страдание в множеството случаи е по този начин. Обзети от мантрата, че изборите са предрешени, че нищо не трансформират, че някой различен взема решение електоратите стоят гордо пред безвкусните сериали, не отиват да гласоподават, оставят се различен да взема решение вместо тях, а дейните партийни ядра си свършват своето.
Сега внезапно част от политиците ни повдигат правилния всъщност въпрос дали въвеждането на еврото няма да е удар по финансовия ни суверенитет, търсят причини за „ проверка “ със задна дата на неведнъж гласоподаване в парламентарни избори за европейска ориентировка и се мъчат с формите на директната народна власт да трансформират нещата.
Проблемът е, че и на последните парламентарни избори, заети с борбата за хартиения и машинния избор, за възможните бъдещи сглобки, банки сред институциите жителите действително препотвърдиха за следващ път, че вървим към въвеждането на еврото. Много постоянно забравяме, че всеки политически съюз лимитира националния суверенитет.
Спор няма. България не е самостоятелна страна. Това обаче се отнася и за другите страни участници в Европейски Съюз. Битката за националната страна в Европа е завършила и на нейно място очевидно се появява мултинационалната страна. Свободното придвижване на хора, артикули, капитали и правото на определяне са съществени правила на демокрацията в Европейски Съюз и в този проект нещата бяха неизбежни.
Съвсем неотдавна Конституционният съд /КС/ реши, че референдум за отсрочване на приемането на еврото с 20 години няма да има. 11 конституционни съдии отхвърлиха настояването на „ Възраждане “ решението, с което Народното събрание отхвърли провеждането на това допитване до народа, да бъде оповестено за противоконституционно.
Решението не е изненада. Разбира се остава въпроса каква е цената на събраните 604 000 подписа? Срещу това обаче се извадиха предстоящите конституционни и законови причини. Надделя тезата, че с референдум не могат да се вземат решение въпроси, уредени в подписани от България интернационалните контракти, а подобен може да се организира единствено преди ратификацията на тези контракти. Разбира се, че и тук може да се изкарат някои правни контрааргументи, само че се основава усещането, че дебатът за еврото е просрочен с най-малко 20 години. Ясно е, че в случай че приемем, че в обществото господства гласоподавателя, който желае да се резервира националния суверенитет и гордия български „ лев “ е проспал борбата.
Прецизният ход за промени в политиката за опазване на еврото е в искане за смяна на Конституцията, уреждаща процедурата за ратификацията на интернационалните контракти и съпътстващите ги документи в посока да се постанова национално несъгласие преди одобряването на интернационалния контракт. Конституционните промени, които бяха напълно скоро съумяха да подминат този въпрос. Друг въпросът, дали те бяха точно конституционни. Въпросът е, че и тук се пропусна разновидността да се планува наложителна ратификация с референдум след интернационалните контракти с особена значимост. “
