Един изящен съвременен прочит на древните сентенции на Конфуций, дело

Един елегантен актуален прочит на античните сентенции на Конфуций, дело на професорката от факултета по изкуства и медии в Пекинския педагогичен университет Ю Дан.

(Confucius at the ‘Apricot Altar’. By Kano Tan'yû (Japanese, 1602–1674). Mid-17th century. Museum of Fine Arts)

Изнудване от обич

Често в живота сме очевидци на следните парадокси: всеотдайна обич от страна на родители, която постоянно провокира отрицателна реакция у детето; близки и безкористни другари, които с постъпките си непрекъснато се нараняват взаимно; от време на време даваме всичко от себе си, с цел да се сближим с началниците или с сътрудниците, а се сблъскваме с неприязън. Защо се получава по този начин? Кои взаимоотношения могат да се нарекат „ положителни “?

Според Конфуций нито несъразмерното отчуждение, нито несъразмерната непосредственост са съвършени положения – това той разказва с израза: „ Прекаленото към момента е незадоволително “. Но за какво прекомерната непосредственост сред двама души не е най-съвършеното положение? Ученикът на Конфуций Дзъ Йоу в миналото споделил: „ Дотегнеш ли на стопанин, чака те оскърбление. Дотегнеш ли на другар, чака те отдалечаване “. („ Беседи “ 4.26)

Тук „ дотягане “ значи с мотив и без мотив да вървиш по петите на владетеля (началника) си – въпреки единствено по себе си това да приказва, че си негов доближен, скоро ще ти докара пренебрежение. Ако с мотив и без мотив следваш като сянка приятеля си, въпреки да наподобява на сърдечна непосредственост, това също непроменяемо свършва с отдалечаване.

Има една философска притча, която се назовава „ философията на бодливото прасе “. Едно стадо бодливи свине, покрити задачите с остри шипове, се скупчили дружно, с цел да се топлят през зимата. Те все не можели да преценяват какво разстояние да поддържат между тях. Като се отдалечавали малко, преставали да се топлят едно друго, по тази причина отново се скупчвали. Като се прилепвали прекалено много, започвали да се бодат с острите си шипове и още веднъж се отдръпвали, само че отново им ставало студено... Така след голям брой опити бодливите свине най-накрая разкрили най-подходящата отдалеченост, при която да могат да се топлят без да се нараняват.

В днешното общество, изключително в огромните градове, старите многофамилни къщи към този момент са разрушени и на тяхно място се издигат блокове. Вече на никое място не може да се види по какъв начин съседските фамилии дружно пълнят пелмени, нито по какъв начин дружно посрещат Нова година. Вместо това възрастните и децата към този момент седят на обособени маси. Много постоянно хората живеят в еднакъв блок три-четири години, а не познават съседите си. Това е по този начин, тъй като взаимоотношенията с близките от ден на ден охладняват, а пречките в общуването сред хората от ден на ден се усилват.

И какво се случва, когато пречките се усилят? Това единствено укрепва бремето върху плещите на няколкото доверени другари към нас. Може би си мислиш: „ Моят другар би трябвало да е малко по-добър с мен, тогава и аз ще се постарая да бъда по-добър с него “. Или: „ Приятелят ми има фамилен проблем, да вземем за пример сбил се е със жена си, а за какво не споделя с мен? Та аз бих могъл да ги помиря! “ Много от нас разсъждават тъкмо по този метод. Действително, всички в действителност би трябвало добре да се вслушаме в думите на Дзъ Йоу: „ Дотегнеш ли на стопанин, чака те оскърбление. Дотегнеш ли на другар, чака те отдалечаване “. Ако дистанцията е прекомерно близка, непроменяемо ще убодеш своя другар.

„ Беседите “ ни учат, че както по отношение на приятелите, по този начин и по отношение на висшестоящите постоянно е належащо да съблюдаваме отдалеченост, до момента в който овладеем мярката на близостта. Тогава можем ли да бъдем изцяло безрезервни в отношението си към най-близките хора от фамилията? Необходимо ли е да се съблюдава подобаваща отдалеченост и сред родители и деца, сред съпрузи или влюбени?

В логиката на психиката има една формулировка, която гласи, че във взаимоотношенията на актуалните хора съществува така нареченото „ изнудване от обич “. Какво значи това? Означава плячкосване в името на любовта и постоянно се случва сред съпрузи, обичани хора, майка и наследник, татко и щерка, или с други думи – сред най-близките хора на света.

Между съпрузите или влюбените постоянно може да се следи следната сцена: единият споделя на другия: виж, поради любовта си към теб аз захвърлих това и това; или: поради фамилията постъпих по този начин и по този начин, затова ти си длъжен/длъжна да направиш това и това за мен... Немалко майки постоянно споделят на децата си: откогато те родих, изостанах в специалността, остарях, погрознях, всичко жертвах поради теб, а ти не искаш да учиш... Всички тези образци могат да се нарекат „ изнудване от обич “, защото разкриват по какъв начин сякаш в името на любовта се вършат опити да се упражнява принудителен надзор и да се накарат другите да постъпят съгласно личната воля на изискващия.

Навремето бях попаднала на една книга за родители, чиято авторка беше лекар по логика на психиката. Книгата започваше с една доста хубава мисъл: „ Всичката обич на този свят има за последна цел да съедини. Съществува единствено един тип обич обаче, чиято цел е да разедини – и това е любовта на родителя към детето. Истински сполучливата обич на родителя е тази, която оказва помощ на детето допустимо най-бързо да се трансформира в независима единица и да се отдели от неговия живот. Колкото по-рано се реализира това, толкоз по-успешна е родителската любов. “

От тази позиция дистанцията и независимостта съставляват ценене на човешката персона, което би трябвало да се поддържа даже и сред най-близките хора. Независимо дали сред деца и родители, или сред дългогодишни съпрузи, в случай че липсва тази отдалеченост, в случай че липсва това почитание, в случай че се премине тази мярка и се стигне до степента на „ дотягането “, за което приказва Конфуций, това значи, че двете страни към този момент не са независими и се е появила заплаха, която би могла да докара до тяхното отдалечаване и даже до раздор.

„ Беседите “ ни учат, че с спокойно и рационално отношение би трябвало да зачитаме всеки човек, да оставяме известно пространство сред себе си и него, с цел да имаме и ние самите малко повече свободно пространство. Това доста наподобява на това положение, което по този начин високо се цени в будисткото обучение, и което се назовава: „ недоразцъфнало цвете и неокръглена месечина “. Това е най-хубавото състояние и сред хората. В деня, в който цветето изцяло разцъфне, бързо стартира да рони своите цветове. В нощта на пълнолунието месечината стартира да линее. Затова положението на ненапълно разцъфване, на недостигнато пълнолуние поражда в човешката душа едно трепетно очакване, една приятна възбуденост.

Такъв е пътят и на приятелите, и на околните хора. Ако оставиш на другия малко повече шир, в подмяна ще получиш необхватен хоризонт. Дистанцията и независимостта представляват ценене на човешката личност, което би трябвало да се поддържа дори и сред най-близки хора. Независимо дали по отношение на другари или по отношение на близки, най-добре е човек да усвои подобаващата мярка и доза за нещата.

Из: „ Беседите на Конфуций, прочетени със сърцето “, Ю Дан, изд. Кибеа, 2011 година
*Confucius at the ‘Apricot Altar’. By Kano Tan'yû (Japanese, 1602–1674). Mid-17th century. Museum of Fine Arts, Boston; commons.wikimedia.org