Басня за бръснача от Леонардо да Винчи
Един ден, като излезе на слънце от своята ръкохватка, която му служеше за калъф, бръсначът видя, че слънцето се отразява в неговото тяло; от което нещо се възгордя във висша степен и като се обърна обратно с мисълта си, така стартира да приказва на себе си:
— Нима ще се върна аз в онази бръснарница, от която излязох наскоро? Разбира се, че не. Опазили ме боговете да позволи сияйна красота като моята да прояви такава душевна подлост! Страшна нелепост ще извърша, в случай че продължа да се занимавам с ръчен труд, като бръсна сапунисаните бради на простите селяци. Нима това тяло е основано за сходни занимания? Аз ще си намеря едно скришно местенце и там в спокойна отмора ще прекарам живота си.
И по този начин, откакто живя прикрит няколко месена, бръсначът още веднъж излезе навън. И като се измъкна от калъфа си, видя, че е станал сходен на ръждясал трион и че повърхността му към този момент не отразява сияйното слънце. Със закъсняло разкайване оплака той непоправимата неволя, говорейки си по този начин:
— О, какъв брой по-добре щеше да бъде, в случай че бях упражнявал в ръката на бръснаря в миналото по този начин наточеното си острие! Къде е блестящата му повърхнина в този момент? Грозната и отвратителна наслойка я е похабила!
Подобна е участта на мозъците, които, вместо да се упражняват, се отдават на леност. И които съвсем като упоменатия бръснач губят остротата си и ръждата на незнанието поврежда тяхната форма.
Източник: " Сто шедьоври на баснята "
