Думи на акад. Владета Йеротич - сръбски психиатър и християнски

Думи на акад. Владета Йеротич - сръбски психиатър и християнски мъдрец, създател на голям брой книги и публикации по логика на психиката и вяра

Факт е, че човек се ражда с избран характер, а може би и просветеност. С раждането той носи в себе си холеричен, жизнерадостен, муден или отегчителен, а от време на време и разбъркан характер (според Хипократово-Галеновата класификация), и резервира този характер малко или доста през целия си живот. Вероятно е вродена даденост и това, дали характерът на индивида е интровертиран или екстравертиран, дали той е безмълвен или разговорлив, дали е пасивно-зависим или е деен. Човекът не приема от родителите и предците си единствено физическите белези (цвета на очите и на косата, формата на главата, предразположеността на обособени телесни органи към заболявания и т. н.), само че и някои душевни особености. Наследяват се обособени душевни и физически заболявания. Най-новите проучвания върху алкохолици и наркомани демонстрират тяхната генетична предразположеност да реагират по друг метод, в съпоставяне със здравите хора, на опиатите, с които влизат в допир през своя живот. 

Каква е връзката сред вродените или рано добитите черти на човешкия темперамент и християнската религия, както и с опцията за смяна на тези рано одобрени особености на характера? Хората най-често не са удовлетворени от това, което са приели като завещание или са придобили в детството си посредством неприятното образование на своите родители. В доста случаи, въпреки и не всеки път, това неодобрение е целесъобразно и може да послужи като мощен тласък за смяната на тези черти на характера, от които сме недоволни. С други думи, нашето неодобрение от самите нас е или позитивно предизвикателство за нашата индивидуация (или/и обожение), или е безплодно и невротично и води до примирие, меланхолия и душевна празнина.

Свети Йоан Лествичник написа: „ Наставленията, които ние сме получили от детинство, нашето образование и занятия, когато станем на възраст, способствуват или ни пречат за придобиване на добродетели и в монашеския живот ” (Лествица 26:30).

Но значимият въпрос, който занимава еднообразно педагогиката, логиката на психиката и християнското обучение, е: може ли и по какъв начин би трябвало да се промени човешката природа; би трябвало ли да „ пречупваме ” своята природа или по-добре да я преобразим?

По-голяма част от хората в никакъв случай през живота си, най-малко не умишлено, не са си задавали сходни въпроси. Дали са удовлетворени от себе си или не, те не престават да съществуват. Те търпят в живота си безропотно и рабски, като понасят своите лични и непознатите дефекти, или са в непрекъснат протест против другите хора (ако знаеха, че единственият метод за коригиране на света е да поправят самите себе си, те биха станали „ монаси ” и без манастири и тогава биха се отказали от безсмислената задача да провокират революции и войни в света).

Много са хората, които не бихме могли да накараме да изпитат задоволително безапелационно себе си, с цел да им помогнем да схванат нуждата от това да се трансформират, вместо да се предават на мъртвешки сън или на „ забравата на битието ”. Да оставим за миг удивлението пред християнските подвижници от всички времена, които трансформират човешките пристрастености в добродетели (не бива да забравяме, че гръцката дума „ άσκησις ” и глаголът „ ασκέω ” значат освен методично повторение на нещо, само че и възпитаване на духа и волята, и по тази причина всеки самостоятелен човек, който осъзнава своя път към това да стане персона, е естествено аскет). Сега ни интересува повече онази, евентуално най-многобройна група хора, която заради някакви събития или прекарвания е пробудена от земната унесеност на битието, само че няма задоволително сили, воля и предпочитание, а постоянно не й доближава и познание по какъв начин да стартира мъчителния развой на смяна на своята природа.

Естествено, мощната мотивация в индивида е оня решителен лост, който само може да повдигне крепко заседналата скала на нашите привички и грехове, за смяна на природата ни.

Карл Ясперс счита, че единствено „ граничните обстановки ” (към които спадат и тежките заболявания, гибелта на безценен човек, някое външно нещастие) са в положение да ни извадят от блажения „ покой ”, който ни служи като прикритие или като подземния лабиринт от описа на Кафка „ Вертеп ”. (Ще напомня, че в него става дума за човека-къртица, който неуморно разрушава и гради подземни тунели от боязън да не му се случат външни несгоди, на които, в полза на истината, ние най-често би трябвало да бъдем признателни за разрушаването на тези вътрешни невротични замъци.)

Диалектиците биха споделили, че оня решителен и избавителен „ скок в екзистенцията ”, който при започване на преобразяването на личността наподобява на скок в нищото, в празнотата, настава внезапно и ненадейно, когато количеството на безсмислени повторения на един и същи минус или грях прераства в качество, т.е. когато прегрешението е станал отвратително безвкусен и противоположен за своя притежател. Но за един подобен скок ни е насъщно нужна Божията помощ, тъй като мъчно можем да се измъкнем сами от блатото на прегрешението. Колко рядко се случва този избавителен скок, а и каква битка още ни чака, когато той е изработен – битка с прегрешението, със самоизмъчването и постоянно съществуващата заплаха за връщане обратно (подобно на алкохолика, един път престанал да пие, който още веднъж, с още по-голяма пристрастеност се вкопчва в алкохола), дано ни покажат образците от всекидневния живот, които още един път насочват вниманието ни към човешката природа и страшната мощ на дългогодишните неприятни привички.

За индивида с холеричен характер знаем, че е в положение дълго време да обуздава своя яд към някого от близкото си обграждане, тъй че внезапно гневът да се прояви в цялата си мощ, освен това при напълно нищожен мотив, постоянно с дълготрайни, а от време на време и с непоправими последствия. Сангвиничният характер, който се показва в чести, внезапни и необясними промени в настроението на индивида по няколко пъти дневно, които не могат да не провокират удивление, отвращение и яд сред членовете на фамилията или приятелите, също като холеричния, основава безбройни проблеми на индивида със самия себе си и с обкръжаващата го среда – първите поради естествената им мудност и податливост да се оставят на течението на живота, а вторите заради тъжното си и тъмно въодушевление и непрекъснатото отбягване на битката и споровете – имат проблеми с хората, които ги отбягват, не ги обичат, не ги схващат, а постоянно и се плашат от тях. Какво да вършим със себе си, когато се демонстрираме като холерични, сангвинични, флегматични, меланхолични, или когато сме прекомерно безмълвни или бъбриви, прекомерно подвластни от другите хора и заради това пасивни и покорни, или когато непрестанно изпитваме потребност да господстваме над хората и да им се постановяваме, като ги подчиняваме? Какво да вършим с хиперсексуалната природа, която ни прави полигамни – донжуановци и нимфоманки? По-справедлив би бил въпросът дали тази наша природа (холерична, меланхолична, хиперсексуална, пасивна или активна) в действителност ни пречи или по този начин сме се сродили с нея, че ни е станала „ втора природа ”, която даже обичаме?

Немислимо е да се мислим за християни, без да разпознаваме греховете на своята природа. Нямаме право да се назоваваме християни, в случай че не подхващаме нищо, с цел да променим, изправим, преобразим своята природа, желанието си да господстваме и да демонстрираме силата си над по-слабия, нашата злословеща приказливост, изпълнена със умишлено или неумишлено наказание на другите, необузданата си половост, която оправдаваме с полигамната природа на индивида, и още доста други нездравословни и пагубни за нас самите и за останалите неща. Напразно се назоваваме християни, в случай че оправдаваме нехристиянските си действия с вродената или добита природа, изключително в случай че се позоваваме на неприятните си родители, като им приписваме цялата виновност за личните си злодеяния. Никой рационален човек, който познава „ злия манталитет ” на падналия човек, няма да оспори или да подцени страшната мощ на наследствеността и на вродената човешка природа, и също толкоз тежките последствия от нещастното ранно детство с разведени родители, всеки от които може да бъде и съществено болен – физически или душевно.

Но точно вярното различаване на страшната мощ на падналата и неверна човешка природа предлага на индивида идеалната опция, сходно на удавника или на заобиколения от врагове, да викне за помощ към Единия и Всемогъщ Бог, по думите на св. Йоан Лествичник: „ Представи пред Господа немощта на своето естество, съзнавайки във всичко своето изтощение, и ти незабелязано ще получиш дара на целомъдрието ” (Лествица 15:26).

Няма по-голяма признателност към Бога от придобиването на здрав главен камък на вярата в индивида, избавен от Бога в мига, в който е прозрял, че не може да се избави от смъртната заплаха с акробатиката на мозъка, с находчивостта на интуицията или благодарение на други хора.

За това какъв брой от дълго време същинските християни са съзнавали трагичността на индивида в света, приказват следните думи на св. Йоан Лествичник, които с чиста съвест са могли да изговорят Шекспир или Достоевски, Паскал или Киркегор: „ Как да умъртвя тая, която би трябвало да възкръсне с мене? Как да направя нетленна тая, която е получила тленно естество? Какви безапелационни доказателства да показва на тая, която може да ми опълчи толкоз естествени възражения?… Ако я наскърбя, самичък доста ще пострадвам. Ако я поразя, то с кого ще получавам добродетели? И гнуся се от нея, и я прегръщам. Каква е тая загадка в мене? По какъв метод става в мене това съединяване на противоположности? Как аз самичък на себе си съм и зложелател и другар? Кажи ми, съпруго моя – мое естество; тъй като аз не желая да запитвам никого другиго, с изключение на тебе, за това, което се отнася до тебе; кажи ми, по какъв начин мога да пребивавам неуязвяван от тебе? Как мога да заобикалям заплахата за моето естество? Защото аз съм заречен на Христа да повеждам с тебе непрекъсната битка. Как мога да избегна тъгите от теб, откакто непринудено съм се решил да бъда твой стопанин? ” (Лествица 15:86).

В Евангелието Господ Иисус Христос ни припомня доста пъти, че за този, който има вяра, всичко е допустимо. Но какъв брой е мъчно за днешния човек да има вяра! А през днешния ден Бог не ни Се открива по-малко или по-рядко в сравнение с преди, от времето на Моисей или на апостолите. Той непрекъснато Се открива в „ дребните наслади ” на всекидневния живот: в слънчевия ден или в бурята, на морето и в планината, в смеха на обичания човек, в хляба и виното, в полета на птиците, във верността на кучето и своенравието на котката, в хайку стиховете и в човешкия глас, който Го популяризира. Ако единствено за момент се спрем пред тези Божии явявания, към този момент сме уловени в галилейската рибарска мрежа и сме станали пленници на „ безумната Божия обич ”. А тогава в действителност можем да вършим всичко, тъй като сме повярвали. По „ натурален ” път, тъй като това е Божият път, ще преобразяваме своята природа, правейки я „ нова гад ”, тъй като „ остарялото отмина, ето, всичко стана ново ”.

От Владета Йеротич, „ Завръщане към отците. Учението на св. Йоан Лествичник, св. Исаак Сирин, св. Марк Подвижник и нашето време “, изд. Омофор
Превод от сръбски: свещеник Стоян Бербатов и презвитера Екатерина Крумова

Източник (със съкращения): svet.bg
Снимка: lyuliyuli.blogspot.com