Духът остава свързан с душата до последният момент - момента

„ Духът остава обвързван с душата до последният миг - момента на освобождението - тъй като по време на земния живот, той се е сродил изцяло с нея. ” 

(Our Present Image, 1947, David Alfaro Siqueiros)

Душата е свързващият детайл сред Духа на индивида и неговото тяло. Нейните сили на благосклонност и неприязън, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: лакомия, възбудимост, предпочитание, наслаждение, страдалчество и така нататък - те работят освен измежду душевните обединения, само че се демонстрират и по отношение на съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема присъединяване във всичко, което се прави в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат вярно, тогава в душата пораждат наслаждение и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.

От друга страна, душата взе участие и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с наслада, друга - с отвращение; едно вярно умозаключение получава утвърждението на душата, а едно неправилно умозаключение - нейното отрицание.

Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са ориентирани повече в една или друга посока. Един човек е толкоз по-съвършен, колкото повече душата му изпитва благосклонности към проявленията на Духа; той е толкоз посредствен, колкото повече неговите пристрастености се удовлетворяват посредством тялото.

Духът е главното ядро на индивида, тялото е медиатора, посредством Духът следи и познава физическия свят, с цел да реализира там своите дейности. Но душата е посредница сред тялото и духа. Тя отхвърля физическото влияние, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки наслаждение от съответния звук. Всичко това тя предава на Духа, който по този метод стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се трансформира в предпочитание за своето лично реализиране, и едвам по този метод - благодарение на тялото - да прерасне в деяние. Но човек може да извърши своето предопределение, единствено в случай че разреши на духа да управлява всичките му дейности. Душата може - посредством самата себе си - да насочи своите склонности както към тялото, по този начин и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната лична същина се прониква от природата на физическия свят. Неговите хрумвания са привлечени към физическия свят точно посредством силите на душата.

Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло. Той изпитва наслаждение единствено от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива.

Така неговият нравствен живот е напълно притеглен към тази сфера. Неговите мисли служат единствено за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, от ден на ден и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото знание ще бъде определяно от Духа на безконечната истина, неговите дейности - от безконечното положително.

Разгледана като факт от физическия свят, гибелта съставлява едно изменение в процесите на тялото. След гибелта то престава да бъде медиатор сред душата и Духа. По-нататък тялото се оказва изцяло подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, с цел да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са единствено физическите феномени, които настъпват след гибелта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настава тогава с душата и Духът, тъй като душата и Духът могат да бъдат следени в осезателен смисъл единствено дотолкоз, доколкото те получават външен израз във физическите процеси. След гибелта подобен израз е към този момент неосъществим. Ето за какво наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях просвета не са годни и нямат никаква стойност за ориста на душата и Духа след гибелта. Тогава точно влиза в деяние едно висше знание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.

След като Духът се отдели от тялото, той към момента постоянно остава обвързван с душата. И както по време на физическия живот той е бил обвързван с тялото във физическия свят, по този начин в този момент душата го свързва с душевния свят. Но неговата същинска същина не се намира в този нравствен свят. Душевният свят единствено краткотрайно би трябвало да го свърже с неговото поле на деяние, с физическия свят. Обаче, с цел да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той би трябвало да черпи сили от духовния свят. Но ето, че той е безизходен посредством душата точно във физическия свят; той е обвързван с едно душевно създание, проникнато от природата на физическия свят. След гибелта, душата не е обвързвана повече с тялото, а единствено с Духа. Тя живее единствено в едно душевно обграждане. Ето за какво единствено силите на душевния свят могат да работят върху нея. Духът е обвързван с този живот на душата в душевния свят, както беше обвързван с тялото по време на физическото олицетворение.

Когато тялото умира, това е предопределено от неговите закони. Изобщо би трябвало да се каже: не душата и духът напущат тялото, а то се освобождава от тях, когато неговите сили не могат повече да работят в смисъла на човешката организация.

Нещо сходно съществува и в отношението сред душата и Духа. Душата освобождава Духа в по-висшия, нравствен свят, когато нейните сили не могат да работят повече в смисъла на душевната човешка организация. Духът ще бъде свободен в този момент, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее единствено в тялото, а се резервира единствено това, което може да продължи да живее с Духа. Този " излишък " може да бъде съхранен като плод единствено в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто нравствен свят.

За да изучим ориста на душата след гибелта, би трябвало да разгледаме нейният развой на раздробяване. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има поради естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при гибелта и, затова, щом не може да играе към този момент своята роля на посредница, тя би трябвало да има в действителност единствено духовна активност. Това би било по този начин в случай че по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, в случай че не би била привлечена от него. Без този колорит, дължащ се на нейното престояване във физическото тяло, незабавно след гибелта, тя би се подчинила единствено на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето за какво, дружно със гибелта, човек би трябвало да изгуби всевъзможен интерес към земния живот и всички пристрастености, всички стремежи, произлизащи от съществуването, което той напуща, да са към този момент задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените пристрастености и стремежи остават свързани с душата.

За да избегнем всяко неразбирателство, би трябвало грижливо да разграничаваме аргументите, свързващи индивида със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо олицетворение, от тези, които го свързват за едно несъмнено олицетворение, а точно последното. Първите аргументи ще бъдат унищожени посредством закона на ориста, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени единствено след гибелта.

След гибелта, човешкият дух минава през един интервал, когато душата отхвърля пристрастеностите, които я притеглят към физическото съществувание, с цел да се подчини към този момент единствено на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа. Естествено е този интервал да бъде толкоз по-дълъг, колкото повече душата е обвързвана с физическия свят. Той ще бъде къс за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за оня, чиито ползи са били свързани единствено с физическия живот; тъй че при неговата гибел доста пристрастености и стремежи към момента изпълват душата му.

За да улесним разбирането на положението на душата по време на първите моменти, които следват гибелта, дано да си представим следния случай: дано вземем един много постоянно срещан случай - удоволствията на едни лакомник. Той познава единствено удоволствията на яденето. Разбира се, единствено по себе си, удоволствието не е физическо, а душевно. Наслаждението живее в душата, както и желанието за удоволствие. Но, с цел да го задоволим, нужни са физическите органи, небцето и т. н. А след гибелта душата не изгубва незабавно своите стремежи: тя към този момент не има телесните органи, нужни за тяхното облекчаване. Тогава ситуацията - въпреки и по разнообразни аргументи, чийто резултат е сходен, единствено че извънредно по-силен - е същото, както с един човек, който се намира в пустиня, лишен от вода, и който страда от изгаряща жадност. Така страда душата, изгаряйки от предпочитание, тъй като е лишена от органите, които биха могли да го задоволят. Същото е ситуацията и с всички тези стремежи на душата, които могат да бъдат задоволени единствено от тялото. И интервалът, през който душата се намира в това положение, може да бъде наименуван " място " на желанието, макар че, както се схваща, не се касае за едно " място ", а за едно положение. Душата, която прониква в душевния свят след гибелта, е подчинена на неговите закони. Действията на тези закони дефинират метода, съгласно който ще бъдат отстранени пристрастеностите, които я притеглят към физическия свят. Този метод е друг, съгласно душевните вещества и сили, с които душата влиза в досег. Всеки тип субстанция и мощ ще упражнява върху нея своето пречистващо деяние.

Процесът е следния: всички детайли на неприязън, които душата има, биват лека-полека победени от силите на благосклонността, а тази последната сама нараства до най-висока степен. Защото тази последна благосклонност към целия нравствен свят е силата, която ще провокира, по този начин да се каже, сливането на душата с този свят и цялостното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като създание, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през другите области които описахме, до момента в който стигне до региона на съвършената благосклонност, в която се съединява с целия нравствен свят.

Духът остава обвързван с душата до последният миг - момента на освобождението - тъй като по време на земния живот, той се е сродил изцяло с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, тъй като с тялото той се свързва директно. Тя построява неговия персонален живот. Ето за какво Духът не е обвързван с разлагащото се тяло, а последователно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се усеща свободен, с изключение на когато самата тя се слее с всеобщия нравствен живот.

Душата е подложена на страшните тествания, произлизащи от лишението. По единствено себе си се схваща, че те засягат единствено тези равнища, които през време на физическия живот са били под въздействието на груби и низши пристрастености. Душите, които не са познавали горещите стремежи, минават през това положение без да виждат нещо, тъй като те нямат никакво роднинство с него. Трябва да се означи, че колкото повече една душа е познавала горещото предпочитание през време на земния си живот, толкоз по-дълго време ще остане под техните въздействия. Не би трябвало да си представяме това филтриране по същия метод, по който усещаме болките във физическия свят. Защото след гибелта, душата желае своето филтриране, което само може да излекува несъвършенствата, които тя признава в себе си.

Естествено, положението на лишаване, което царува в душата преди цялостното отмиране на този тип стремежи, е нещо мъчително. Но таман това мъчително и трудно положение е същинска школа за разрушение на илюзиите, от които човек е обхванат по време на физическия живот.

След гибелта, тялото, което до момента му служеше за основа, престава да съществува, само че самолюбието остава. Душата се усеща като опразнена, като че е изгубила самата себе си. И това възприятие трае до момента в който тя признае, че същинският човек не се намира във физическия свят.

Избрано от „ Теософия. Въведение в Свръхсетивното знание и задачата на индивида ”, Рудолф Щайнер, превод от немски: Димо Даскалов, превод Димитър Димчев, Антропософско издателство Даскалов
Картина: Our Present Image, 1947, by David Alfaro Siqueiros, Muralism, symbolic painting, Museum of Modern Art (MoMA), New York City
Снимка: Рудолф Щайнер към 1905 година, commons.wikimedia.org