Доц. Моника Богданова, дпн, e психоаналитик, преподавател в СУ „Св.

Доц. Моника Богданова, дпн, e психоаналитик, учител в СУ „ Св. Климент Охридски”, Факултет по педагогика. Защитава докторат на тематика “Приемното семейство като различна форма за развъждане и образование да деца, лишени от родителска грижа”. Доктор на педагогическите науки става със: “Синергичен модел за професионално насочване и консултиране на деца и младежи със характерни потребности”. Работи с деца и фамилии от 1998 година
С доцент Богданова се свързва практиката в България за развиване на мултисензорния принцип в лечебна среда, синергията сред медицината и психоанализата, както и психоанализа с бебета и дребни деца. Има характерни професионални и научни ползи, свързани с прибързано родените бебета и диагностиката на нарушавания в ранна детска възраст (0-3 г.).
Провежда супервизия и образования на експерти от разнообразни полета (логопеди, психолози, специфични педагози, акушерки и др.).

Ангажирана е с идеята на бебетата и децата, развивайки френския и немския опит, като през 2015 година основава “Зеленият двор” – психоаналитичен център за посрещане на фамилии.

Доц. Моника Богданова е един от водещите лектори в идния Форум бременност и детско здраве на Puls.bg . В неговото осмо издание успяхме да стигнем до една от най-интересните тематики – пренаталното образование. Темата, с която ще взе участие на нашето събитие е „ Кои са думите, с цел да се родиш. Психоанализа в родилното поделение. “



- Доц. Богданова, какво съставлява пренаталното образование и до каква степен то има отражение върху живота ни по-късно?

Пренатален е интервалът по време на бременността, а перинатален – до

28-ия ден след раждането. Ако приемем, че възпитанието е целеустремен и проведен развой, не бихме могли да приказваме за пренатално образование. И защо му е на бебето да бъде възпитавано в зората на сетивността си, когато открива съществото си! Това е интервал на тънко напасване сред него и майка му.

Но в случай че приемeм, че става дума за значимостта на живеенето, за връзката сред майката и бебето, за включването на бащата – отражението е през целия живот. Оказва се дори, че човек минава през компликациите по метода, по който е претърпял раждането – въздействие оказва положението на майката, какви са били мислите й, какви думи са оставили диря върху несъзнаваното ѝ (на околните, само че и на лекарския екип, на акушерката).

Свързани публикации.. Терапия при следродилна меланхолия 0 Грижи за интимната връзка след раждането на детето. Семейна психотерапия с Деница Банчевска и доктор Веселин Христов 0 За депресията след раждане. Модерна логика на психиката с Анна Тодорова 1

Когато майката е вписала бебето в езика, когато го е присъединила алегорично в света, който го чака, когато приема бащата за сателит в това прекарване, с който дружно да фантазират бъдещето – тогава то ще пораства умерено, решително бебе, юноша-творец и възрастен намерил себе си, разкрил общуването, връзката с Другия и искащ да направи нещо за обществото. Въпреки компликациите в този консуматорски, булимичен свят, в който култът е към притежанието и имането.

Разбира се, това не е безспорна взаимозависимост – има и родова история, която въздейства и е повикът на кръвта, на родовите секрети, които всички обаче някак си знаят... на „ дупки “ в психологичното, които будят въпроси. Тогава се появява психоанализата – да разплете възлите и да се премине нататък, постоянно и макар тях.



- До каква степен би трябвало да следваме рекомендациите за пренатално образование? Има ли граници, с които да се съобразим? Кой в действителност слага границите?

Всички рекомендации анулират естествената чувствителност и вътрешен глас, които носят майките и бащите. Да знаеш вместо родителите, значи да ги регресираш до деца, които не могат сами да се оправят с живота, да взимат решения. Затова психоанализата, познавайки несъзнаваното, разчита на не-знанието в това „ да препоръчаш “, да откриеш истината с този, който я търси. Разбира се, има научни постижения, които могат да бъдат въображаеми – границите са не-възможностите на фамилията да премине през въпросите си. Необходимо е съпровождане и приемане – във Франция съществуват профилирани места за банкет, тъй като от дълго време е ясно, че работата с бебета и деца до към 5-6 години е характерна.



- През последното десетилетие се приказва, че изискванията в родилните домове не са напълно "приятелски " към бебето. Тук не приказваме за медицина и опазване на здравето. А за средата, която посреща бебето. Как бихте коментирали този въпрос?

В последните години има опити в това поле, само че като че ли повече с прибързано родените бебета и грижата за тях, включването на родителите. Исторически, в България сме години обратно по повод разбирането за бебето като персона, като индивид с усеща и чувства. Доскоро се е вярвало, че то не изпитва болежка, не чува и не вижда. Срещала съм се с майки, които са се грижели за бебетата си като за слепи, тъй като от майките си знаят, че до 3 месеца нямат развито зрение. Сега наподобява естествено, че имат пълномощия, само че лишава старания и битка за идеята на бебетата и децата. На разнообразни равнища, с екип от лекари, педиатри отворихме пространството в полето на майчинството и грижата за новородените – връзката медицина и психоанализа към този момент не е напълно непозната. В началото на разговора сме, само че го има.

- Какво може да направи майката (и фамилията по-късно), с цел да построи по-сигурен свят за бебето?

Нищо! И родителите би трябвало да одобряват това! Могат само да живеят, да претърпяват протичащото с посланието „ компликациите са част от Живота, те са късмет да ставаш по-добър, по-умен и убеден “. Да се впише детето в света, значи да са открити точните думи, в точния миг... Изглежда елементарно, само че се оказва мъчно. Родителите би трябвало да са завършили със личното си детство, да са наясно със себе си и да не се оглеждат в детето си – това ще му даде свободата да върви по своя път.

Освен това, сигурността е чувство – и в несигурността може да я има, в случай че думите са навременни.