Доктор по философия и хипнотерапевт, Майкъл Нютън (1931-2016) е считан

Доктор по философия и хипнотерапевт, Майкъл Нютън (1931-2016) е считан за пионер в разбулването на загадката на живота след гибелта чрез спиритуалната регресия под внушаемост. Новаторските му способи картографират непознатата територия на живота сред преражданията, а бестселърите му „ Пътят на душите ”, „ Следите на душите ” и „ Спомени от отвъдното ” събуждат у милиони читатели желанието да открият своите спътници, духовни наставници и задачата на сегашния си живот. 

(1931 ~ 2016)

Пътят на душите 

Информацията за съществуването на душата след физическата гибел, съдържаща се в тази книга, съставлява най-смисленото пояснение, което съм намерил в живота си, на въпроса за какво сме тук. Всичките тези години, през които се пробвах да открия смисъла на живота, надали ме бяха подготвили за този миг, в който пациентът под внушаемост най-сетне отвори вратата към света на вечността.

Всичко, което съм научил за това кои сме ние и от кое място идваме, го дължа на тези, които са пристигнали при мен за помощ. Те ме научиха, че главната цел на нашата задача на Земята като души е да оцелеем духовно, откакто сме били откъснати от своя същински дом. Докато е в човешко тяло, душата всъщност е сама. Относителната изолация на душата на Земята по време на преходния физически живот поражда повече компликации на умишлено равнище заради мисълта, че отвън този живот не съществува нищо друго. Нашите подозрения ни изкушават да търсим нещо, към което да се прикрепим само във физическия свят, който можем да забележим. Научното знание, че Земята е единствено песъчинка в периферията на галактическия бряг измежду необятното море на Вселената ускорява нашето възприятие за маловажност.

Защо нито едно друго живо създание на Земята не е загрижено за живота след гибелта? Само тъй като нашето надуто его ненавижда да мисли за живота като за краткотрайно събитие ли, или тъй като нашето битие е обвързвано с някаква по-висша мощ? Хората спорят дали мислите за съществуването на различен свят не са самозалъгване. Някога самият аз мислех по този начин. Но в концепцията, че не сме основани по някаква случайност просто поради самото оцеляване и че действаме вътре в системата на Вселената, която направлява физическата промяна на Аза заради някакви аргументи, има логичност. Вярвам, че гласът на нашите души е този, който ни споделя, че ние притежаваме идентичност, която не е предопределена да почине.

Един от най-болезнените проблеми, който безпокои всички, които желаят да имат вяра в нещо по-висше от тях самите, е повода за съществуването на толкоз доста негативизъм по света. Злото се показва като главен образец. Когато запитвам моите пациенти по какъв начин може един любящ Бог да разреши страданието, в техните отговори има учудващо малко разлики. Пациентите ми изясняват, че нашите души са чеда на основател, който умишлено прави положението на цялостен мир мъчно за реализиране, с цел да можем ние да се стремим по-силно към него.

Ние се поучаваме от злините, които сме направили. Липсата на детайли на добрина разкрива главните дефекти в нашата природа. Онова, което не е положително, ни подлага на тестване, в противоположен случай нямаше да бъдем стимулирани да подобрим света чрез самите нас и нямаше да имаме аршин, по който да измерваме напредъка. Когато запитвам пациентите си за редуващите се усеща на съчувствие и гняв, които възприемаме като проявяване на Аза на един учител-свръхдуша, някои от тях споделят, че основателят ни демонстрира единствено избрани качества с съответна цел. Например, в случай че сложим знак за тъждество сред злото и справедливостта и сред състраданието и добротата и в случай че Бог ни е разрешил да познаем единствено състраданието, тогава нямаше да съществува положението правдивост.

Тази книга показва тематиката за реда и мъдростта, извиращи от голям брой духовни енергийни равнища. От подтекста на някои забележителни послания, изключително от пациенти с напреднали души, може да се допусна, че Богът-свръхдуша на нашата Вселена напълно не е изцяло идеален. Така че безспорната безпогрешност би трябвало да се припише на един още по-висш възвишен източник.

В резултат на моята работа започнах да имам вяра, че ние живеем в един посредствен свят, съзнателно основан като подобен. Земята е един от безбройните светове с рационални същества, всеки със свои лични недостатъци, които би трябвало да бъдат приведени в естетика. Ако доразвием по-нататък тази мисъл, можем да стигнем до извода, че може би нашата Вселена е единствената, която има измерения, всред многото други, всяка със собствен личен основател, ръководещ с друга опитност равнища, сходни на прогресията на душите, разказана в тази книга. В сходство с този мавзолей, божеството на нашия личен дом би го управлявало по собствен личен метод.
Ако душите, които отиват на планети в нашата Вселена, са деца на родител-свръхдуша, който става по-мъдър с помощта на нашата битка, то тогава бихме ли могли да имаме един по-божествен дядо, който да е абсолютният Бог?

Възгледът, че нашият директен Бог продължава да се развива, сходно на нас самите, не лишава нищо от абсолютния източник на съвършенство, основал нашия Бог. Според мен един висш, идеален Бог не би изгубил своето всемогъщество или цялостния си надзор над всички свои създания, в случай че допусне съзряването на несъвършените си по-висши деца. Тези второстепенни богове биха могли да основат свои лични несъвършени светове като последно средство за наставление, тъй че да могат да се съединят с абсолютния Бог.
Отраженията на божествената интервенция върху тази Вселена би трябвало да се трансфорат в наша съществена действителност. Ако нашият Бог не е най-хубавият там, тъй като употребява болката като средство за наставление, то ние би трябвало да приемем това състояние като най-хубавото, с което разполагаме, и да продължаваме да търсим учредения за нашето битие като възвишен подарък. Естествено, няма да е елементарно тази концепция да се внуши на някой, който страда физически, да вземем за пример от неизлечима болест. Болката в живота е изключително подла, тъй като може да блокира лечебната мощ, изключително в случай че не сме приели това, което се случва с нас, като предопределено тестване. И въпреки всичко нашата карма е замислена по този начин, че да не ни изправя пред прекомерно тежки тествания, които не бихме могли да понесем, през целия ни живот.

В един храм в планините на Северен Тайланд един будистки преподавател един път ми подсети една елементарна истина. „ Животът – сподели той – ни е препоръчан като средство за себеизразяване, като ни дава единствено това, което търсим, когато се вслушваме в сърцето си. “ Най-висшата демонстрация на това изложение са положителните каузи. Нашата душа може да пътува далеко от своя непрекъснат дом, само че ние не сме просто туристи. Ние носим отговорност за еволюцията на висше схващане в самите нас и в другите в живота. Затова нашето пътешестване е общо дело.
Ние сме божествени, само че несъвършени същества, които съществуват в два свята – материалния и духовния. Съдбата ни е такава – да сновем напред-назад сред тези вселени, преминавайки през пространството и времето, до момента в който се научим да преодоляваме себе си и придобием знание. Ние би трябвало да се доверяваме на този развой, да се отнасяме към него с самообладание и увереност. В множеството физически гостоприемници нашата духовна същина не е изцяло познаваема, само че Аза в никакъв случай не може да бъде изгубен, тъй като ние постоянно оставаме свързани с двата свята.

Най-голямата изгода от знанието, че имаме дом на безконечна обич, който ни чака, е, че ставаме възприемчиви към по-висшата духовна мощ вътре в нашите мозъци. Вдъхва убеденост и ни предлага утешение осъзнаването на обстоятелството, че принадлежим на някакво място, което е освен леговище от споровете, само че и място, където можем да се обединим с вселенския разсъдък. Някой ден ние – всеки от нас – ще приключим това дълго пътешестване и ще достигнем до крайното положение на прояснение, при което всичко е допустимо.

Из: „ Пътят на душите “, Д-р Майкъл Нютън, изд. „ Аратрон “, 2018 година
Снимка: newtoninstitute.org