Добромир Манев: Заминах за Америка по любов
Добромир Манев – един от най-харизматичните мъже на театъра и киното в България, играл дълги години в Младежкия и в две-трети от родните филми, през последните десетилетия прави изложения из Новия и Стария свят. В картините му се оглеждат пристрастеностите, спомените и сънищата на актьора космополит. Маршрутите и експозициите го водят от Калифорния до Тайланд, от Финикс до Дряново, от Париж и Рим до Пловдив и Варна. С него постоянно е изящната му и изискана брачна половинка Любомира – дама от БГ сой, която дълги години работи и живее в Съединени американски щати. Всъщност точно поради тяхната съдбовна обич като от романите Добри Манев напуща сцената в родината, с цел да замине за Америка. Така функциите под прожекторите и пред камерите на 70 продукции остават в историята. В началото на кариерата си Добри би трябвало да влезе в кожата на Овчаря в „ Козият рог “, само че в това време поема ангажимент за „ Голямата победа “ на Васил Мирчев. И Методи Андонов вика Милен Пенев. „ Миленчо беше велико момче – нямаше по какъв начин да му дразня “, споделя през днешния ден Манев. С усмивка си спомня овациите след „ Архангелите не играят флипер “, „ Тримата мускетари “, „ Носорози “, „ Занаятие ликвидиране “...
Сега Добромир Манев-Ману още веднъж е във фокуса, само че със своите „ Живописни видения “ в столичната изложба „ Финес “. На откриването се събраха състуденти от именития клас на Методи Андонов от ВИТИЗ – Стефан Мавродиев, Елена Райнова, Меглена Караламбова, Марин Янев... Физически отсъстваше единствено Кольо Манев –братът на Добри. Големият художник, който си отиде предходната година точно на рождения си ден, доста харесал картината със стола, нарисувана от Манев по-младши. Като я видял по скайпа, я запазил за персоналната си сбирка.
- Какво ви въодушевява, господин Манев?
- Темите са безконечни, колоритът и чувствата – също. Наблюдавам живота, любувам се на природата. Особено покрай нея съм в Славейково - до Дряновския манастир. Наша другарка, която срещнахме в Щатите, ни описа за селото и ни предложения да го забележим. Влюбихме се и купихме къща – Янтра е наоколо, остарелият ни дъб е на 400 години, славеите пеят, залезите са вълшебен... Израснал съм в София, само че се оказа, че земята ме въодушевява. Насадих домати, станаха извънредно вкусни. Всичко е минало през ръцете ми – ремонтът, розите и другите цветя, плодните дръвчета... Във Вирджиния също имаме къща с градина – край брега на океана. Реят се облаци, които от време на време получават даже човешки и скотски облици. Фантазията ми е много неудържима. Сънищата ми са странни, необясними, неуместни. 30-те години на сцената също са останали у мен, а киното е асъдействало за условното виждане на света. Но единствено актьорът вижда невероятното във всекидневието и го трансформира в изкуство. Мигът от живота остава за вечността, в случай че имаш заложба. Но колкото и да е многолик светът, той е еднакъв. В Америка също има извънземни хубости – като каньоните. Не могат да се обяснят – в никакъв случай няма да разберем по какъв начин и за какво Господ ги е основал. Когато купихме къщата във Вирджиния, се оказа, че тя безусловно е вплетена с гигантско дърво. Минаха години и стана ясно, че би трябвало да се отреже – можеше да се стовари върху къщите в близост при бурите. Беше ни извънредно мъчително, само че нямаше по какъв начин. Запазих си клон. Сложих го в контейнера с багажа за България, когато започнахме да се пренасяме. Митничарите във Варна се втрещиха – не можеха да повярват, че е от обичания ни дъб – и дълго време не освобождаваха багажа. Чудеха се
кой е тоя идиот
Не му е чиста работата, очевидно е вманиачен. Може би си мислеха, че има тайник с опиати.
- Къде другаде по света сте усещал прилив на креативна сила?
- В Тайланд. Хората са невероятни – положителни, усмихнати, никой не покачва глас. Плажовете са диви и чисти - с кристална вода. Към 6 часа вечерта стартира немислим звук – всички животни и птици в джунглата стартират да поддържат връзка. Човек не може да си го показа в цялата му какафония, в случай че не я чуе. Невероятни светове, невероятни цветове – рибите минават около теб от шарени по-шарени. Приключение. Будизмът – тази спокойна и мъдра вяра – възпитава отношение към всяко живо създание. В Тайланд обожават кучетата – те са на всички места, млади и здрави, остарели и заболели. Най-забавен е пазарлъкът – за всичко: стартират от 100, с цел да стигнеш до 10.
- В „ Няма нищо по-хубаво от неприятното време “ на вашия преподавател Методи Андонов и в „ Бартер “ на Атанас Киряков играете художник – по кое време в театъра се разчу, че рисувате?
- Винаги съм рисувал, само че не съм мислел, че ще се занимавам професионално. На празници и купони в Младежкия всеки демонстрираше гений или занимание отвън актьорския поминък. Спомням си, че един път купиха две от трите ми картини. Правех го за наслаждение, за другари... Дядо ни е рисувал, татко ни беше проектант, само че и доста надарен художник. Живеех дружно с брат ми в тези сантиментални времена, когато той учеше в Художествената гимназия. Тогава Ван Гог беше главният воин. Всички се стремяха да му подражават – на него, на Рембранд... В ателието на Кольо гледах с необятно отворени очи, надълбоко усещах и попивах миризмата на боите... Много по-късно си разреших в ателието му в Париж да обрисувам нещо върху платното, което беше приготвил върху статива. Анди Лекарски доста ме похвали.
- Когато рисувате, мислите ли какво би споделил Кольо Манев?
- Винаги е бил доста въздържан. Много хареса един стол – масло. Показах му картината по скайпа. Веднага сподели: „ Да не я продадеш на различен – аз ще я купя. Искам я “. Никога не съм си разрешавал да се съпоставям с него. Но направихме две общи изложения – огромно
наслаждение, велико прекарване.
- Как избрахте актьорлъка?
- Всичко потегли от драм състава, след това – при Асен Траянов в Пионерския замък. Влязох в фамозния и доста обединен клас на Методи Андонов – необикновен човек, извънредно мощна персона, необикновено ерудиран, огромен интелектуалец. Изумителен. Той ни възпита в отношение към театъра, киното, живописта... Докато обсъждахме произведения на велики художници, ни питаше: Каква музика чувате в тази картина? Научи ни да бъдем хора.
- Имаше ли конкуренция сред вас – все страхотни мъже: Ламбо, Милен Пенев, вие?
- Естествено, нали някой би трябвало да получи ролята. Първият ми филм беше „ Мъже “ – оттова ми потегли името. Но актьорството е мимолетна работа. Киното остарява доста бързо. Мъчително е.
- Защо напуснахте Младежкия спектакъл?
- Имах някакви неприятности с шефа, чието име даже не помня. Бяха доста мрачни времена – 1996-а. Но не се окайвам от нищо. Когато нещо би трябвало да се роди – в тази ситуация демокрацията, постоянно има страдания. Хората доста бързо не помнят от къде сме тръгнали. А и
свободата е тежък ангажимент
Няма подозрение, че разликата сред предходното ни съществуване и днешната ни независимост е голяма. През социализма имаше анекдот – в случай че отворят границата, в България ще останат единствено Тодор Живков и Политбюро. Ние, естествено, се съпоставяме с Европа – само че тя е с епохи пред нас. Още се чудим дали е било турско иго или османско господство, а през тези епохи тук не е имало нито литература, нито изкуство. Просветлението идва едвам при Паисий, с цел да стартира да написа. Българите въпреки всичко съумяват единствено за 100 години да се върнат освен на картата, само че и в културното пространство – и това не е за занемаряване. Имаме доста надарени и свестни хора. Но неприятното ни е, че непрекъснато се оплакваме. Че се ненавиждаме един различен – тъй като порцията е дребна и е мъчно да бъде разпределена. Честна дума - не съм чул и видял друга нация, която толкоз да приказва срещу себе си. Всекидневно, на всеослушание. Дали съседите се плюят между тях? Не. А ние забравяме, че има грях, има и амнистия. Господ – или който е основал света – по този начин е решил: да се стремим към положителното. Да бъдем по-смирени, да стартираме смяната от вътре на вън... Животът е един – освен това къс. Нека да сме по-нормални.
- Вие обаче не сте обичайният „ стопански “ дезертьор от 90-те...
- Не, никога. Лав сторито с Люба беше почнало доста години преди да потегли за Америка. После за известно време прекъсна – аз си имах моя живот, тя – нейния. След това още веднъж се намерихме. И защото тя не можеше да се върне, с цел да остане в България, аз отидох при нея. Не бягах, не съм бил бежанец –отидох поради обичаната си жена. От България си носех четки и бои. Но не съм мислил, че ще изкарвам пари като художник. Е,
първоначално бях бояджия
само че с помощта на Люба последователно се отдадох единствено на рисуването. Картините се трупаха една след друга, а аз се чудех какво да върша с тях. Нямах самочувствие на художник – и в този момент го нямам. Всеки, който се занимава с изкуство, се съмнява в дарбите си. Докато един ден инцидентно срещнати другари - дамата е живописец, мъжът е ваятел, ми споделиха: „ Какво чакаш, действай! “ И ме навиха да се включа в конкурс за художници от Калифорния – избраха произведения на 30 от 450. Между късметлиите бях и аз. Главният куратор на сбирката беше шефът на културния отдел в „ Сан Франциско кроникъл “ Кенет Бейкър. Оттам потегли работата – започнах да върша изложения: в Ел Ей и в Сан Франциско, Сан Диего, Ню порт бийч, във Финикс...
- Разкажете повече за Люба...
- Тя е от артистично семейство, приключила е лицей за интернационален туризъм, а след това става акушерка в Щатите. Пише доста хубаво. Благодарение на перото й се намерихме втория път. След като се оказа, че тя остава там, а аз – тук, Люба стартира да ми написа ужасно красиви писма, изпълнени с истории и носталгия. С възприятието на самотност в огромната страна, с това, че даже зеленото там не е зелено като у нас... В един миг прекъсна – не може цялостен живот да пишеш писма. 8 години по-късно срещнах обща другарка – Маргарита Войнова, сестрата на фамозния художник Стоимен Стоилов. И тя взе да ми разправя, че нейна другарка, която й пишела неповторими писма от Америка, била в София. Веднага разбрах, че е Люба. Видяхме се и от този момент не сме се разделили - 23 години.
- Защо преди време се правеха по-вълнуващи филми?
- Сега има доста режисьори – не е неприятно, количеството би трябвало да води до качество. Но режисьорите преди време имаха сякаш по-стабилна просвета. Не единствено те – изобщо хората на изкуството държаха и залагаха на традициите. Но кой ти да помни Любомир Тенев и Гочо Гочев – безспорни ерудити, тънки познавачи на театъра, на литературата. Ами Боян Дановски и Стефан Сърчаджиев – изключителни интелектуалци. /Сред преподавателите ни, естествено, не липсваха и партийни функционери./ След това пристигнаха Рангел Вълчанов, Любо Шарланджиев, Шаралиев, Васил Мирчев, Владислав Икономов... През по този начин наречения социализъм се изискваха страхотни старания, с цел да направиш филм. Първо - конкуренцията беше доста мощна. Второ – властта бдеше да не кажеш нещо по-различно. Така се стигаше до езоповския език, само че с цел да го използваш, трябваше да си просветен, да си грамотен. Той създаваше предпоставки за по-сложно, за по-дълбоко мислене. Сега сме свободни – можем да пишем и да приказваме, каквото си желаеме.
Но се плъзгаме по повърхността
Или се задълбаваме в най-мрачното, най-черното, най-безизходното. А в живота има светлина, обич, комизъм. Безспорно и в този момент работят младежи, които се оправят отлично.
- В театъра също не прелива от шлагери...
- Интернет културата доста пречи. Няма го философският камък. Но може би е въпрос на в началото струпване. Може би се построява ново общество, което би трябвало да тръгне от нищото, да преживее катарзис, с цел да стигне до своите истини. На този свят всичко е правено. Затова не трябва да се прекъсва приемствеността. Някога театърът беше семейство. Живеехме повече в Младежкия, в сравнение с по домовете си. Днес може би ненапълно скърбя. Синът ми израсна надалеч от мен, до момента в който бях по представления, подготовки и турнета. А в този момент идват, изиграват и си отиват. В тези времена всичко се случваше по гилдиите, които бяха затворени общества.
- Коя е най-новата ви роля в киното?
- В „ Можеш ли да убиваш “ на Иван Ничев. Играя бащата на основния воин. Той е някогашен боен, който си е намерил по-млада жена и синът му нещо се сърди. Но се оправят.
Сега Добромир Манев-Ману още веднъж е във фокуса, само че със своите „ Живописни видения “ в столичната изложба „ Финес “. На откриването се събраха състуденти от именития клас на Методи Андонов от ВИТИЗ – Стефан Мавродиев, Елена Райнова, Меглена Караламбова, Марин Янев... Физически отсъстваше единствено Кольо Манев –братът на Добри. Големият художник, който си отиде предходната година точно на рождения си ден, доста харесал картината със стола, нарисувана от Манев по-младши. Като я видял по скайпа, я запазил за персоналната си сбирка.
- Какво ви въодушевява, господин Манев?
- Темите са безконечни, колоритът и чувствата – също. Наблюдавам живота, любувам се на природата. Особено покрай нея съм в Славейково - до Дряновския манастир. Наша другарка, която срещнахме в Щатите, ни описа за селото и ни предложения да го забележим. Влюбихме се и купихме къща – Янтра е наоколо, остарелият ни дъб е на 400 години, славеите пеят, залезите са вълшебен... Израснал съм в София, само че се оказа, че земята ме въодушевява. Насадих домати, станаха извънредно вкусни. Всичко е минало през ръцете ми – ремонтът, розите и другите цветя, плодните дръвчета... Във Вирджиния също имаме къща с градина – край брега на океана. Реят се облаци, които от време на време получават даже човешки и скотски облици. Фантазията ми е много неудържима. Сънищата ми са странни, необясними, неуместни. 30-те години на сцената също са останали у мен, а киното е асъдействало за условното виждане на света. Но единствено актьорът вижда невероятното във всекидневието и го трансформира в изкуство. Мигът от живота остава за вечността, в случай че имаш заложба. Но колкото и да е многолик светът, той е еднакъв. В Америка също има извънземни хубости – като каньоните. Не могат да се обяснят – в никакъв случай няма да разберем по какъв начин и за какво Господ ги е основал. Когато купихме къщата във Вирджиния, се оказа, че тя безусловно е вплетена с гигантско дърво. Минаха години и стана ясно, че би трябвало да се отреже – можеше да се стовари върху къщите в близост при бурите. Беше ни извънредно мъчително, само че нямаше по какъв начин. Запазих си клон. Сложих го в контейнера с багажа за България, когато започнахме да се пренасяме. Митничарите във Варна се втрещиха – не можеха да повярват, че е от обичания ни дъб – и дълго време не освобождаваха багажа. Чудеха се
кой е тоя идиот
Не му е чиста работата, очевидно е вманиачен. Може би си мислеха, че има тайник с опиати.
- Къде другаде по света сте усещал прилив на креативна сила?
- В Тайланд. Хората са невероятни – положителни, усмихнати, никой не покачва глас. Плажовете са диви и чисти - с кристална вода. Към 6 часа вечерта стартира немислим звук – всички животни и птици в джунглата стартират да поддържат връзка. Човек не може да си го показа в цялата му какафония, в случай че не я чуе. Невероятни светове, невероятни цветове – рибите минават около теб от шарени по-шарени. Приключение. Будизмът – тази спокойна и мъдра вяра – възпитава отношение към всяко живо създание. В Тайланд обожават кучетата – те са на всички места, млади и здрави, остарели и заболели. Най-забавен е пазарлъкът – за всичко: стартират от 100, с цел да стигнеш до 10.
- В „ Няма нищо по-хубаво от неприятното време “ на вашия преподавател Методи Андонов и в „ Бартер “ на Атанас Киряков играете художник – по кое време в театъра се разчу, че рисувате?
- Винаги съм рисувал, само че не съм мислел, че ще се занимавам професионално. На празници и купони в Младежкия всеки демонстрираше гений или занимание отвън актьорския поминък. Спомням си, че един път купиха две от трите ми картини. Правех го за наслаждение, за другари... Дядо ни е рисувал, татко ни беше проектант, само че и доста надарен художник. Живеех дружно с брат ми в тези сантиментални времена, когато той учеше в Художествената гимназия. Тогава Ван Гог беше главният воин. Всички се стремяха да му подражават – на него, на Рембранд... В ателието на Кольо гледах с необятно отворени очи, надълбоко усещах и попивах миризмата на боите... Много по-късно си разреших в ателието му в Париж да обрисувам нещо върху платното, което беше приготвил върху статива. Анди Лекарски доста ме похвали.
- Когато рисувате, мислите ли какво би споделил Кольо Манев?
- Винаги е бил доста въздържан. Много хареса един стол – масло. Показах му картината по скайпа. Веднага сподели: „ Да не я продадеш на различен – аз ще я купя. Искам я “. Никога не съм си разрешавал да се съпоставям с него. Но направихме две общи изложения – огромно
наслаждение, велико прекарване.
- Как избрахте актьорлъка?
- Всичко потегли от драм състава, след това – при Асен Траянов в Пионерския замък. Влязох в фамозния и доста обединен клас на Методи Андонов – необикновен човек, извънредно мощна персона, необикновено ерудиран, огромен интелектуалец. Изумителен. Той ни възпита в отношение към театъра, киното, живописта... Докато обсъждахме произведения на велики художници, ни питаше: Каква музика чувате в тази картина? Научи ни да бъдем хора.
- Имаше ли конкуренция сред вас – все страхотни мъже: Ламбо, Милен Пенев, вие?
- Естествено, нали някой би трябвало да получи ролята. Първият ми филм беше „ Мъже “ – оттова ми потегли името. Но актьорството е мимолетна работа. Киното остарява доста бързо. Мъчително е.
- Защо напуснахте Младежкия спектакъл?
- Имах някакви неприятности с шефа, чието име даже не помня. Бяха доста мрачни времена – 1996-а. Но не се окайвам от нищо. Когато нещо би трябвало да се роди – в тази ситуация демокрацията, постоянно има страдания. Хората доста бързо не помнят от къде сме тръгнали. А и
свободата е тежък ангажимент
Няма подозрение, че разликата сред предходното ни съществуване и днешната ни независимост е голяма. През социализма имаше анекдот – в случай че отворят границата, в България ще останат единствено Тодор Живков и Политбюро. Ние, естествено, се съпоставяме с Европа – само че тя е с епохи пред нас. Още се чудим дали е било турско иго или османско господство, а през тези епохи тук не е имало нито литература, нито изкуство. Просветлението идва едвам при Паисий, с цел да стартира да написа. Българите въпреки всичко съумяват единствено за 100 години да се върнат освен на картата, само че и в културното пространство – и това не е за занемаряване. Имаме доста надарени и свестни хора. Но неприятното ни е, че непрекъснато се оплакваме. Че се ненавиждаме един различен – тъй като порцията е дребна и е мъчно да бъде разпределена. Честна дума - не съм чул и видял друга нация, която толкоз да приказва срещу себе си. Всекидневно, на всеослушание. Дали съседите се плюят между тях? Не. А ние забравяме, че има грях, има и амнистия. Господ – или който е основал света – по този начин е решил: да се стремим към положителното. Да бъдем по-смирени, да стартираме смяната от вътре на вън... Животът е един – освен това къс. Нека да сме по-нормални.
- Вие обаче не сте обичайният „ стопански “ дезертьор от 90-те...
- Не, никога. Лав сторито с Люба беше почнало доста години преди да потегли за Америка. После за известно време прекъсна – аз си имах моя живот, тя – нейния. След това още веднъж се намерихме. И защото тя не можеше да се върне, с цел да остане в България, аз отидох при нея. Не бягах, не съм бил бежанец –отидох поради обичаната си жена. От България си носех четки и бои. Но не съм мислил, че ще изкарвам пари като художник. Е,
първоначално бях бояджия
само че с помощта на Люба последователно се отдадох единствено на рисуването. Картините се трупаха една след друга, а аз се чудех какво да върша с тях. Нямах самочувствие на художник – и в този момент го нямам. Всеки, който се занимава с изкуство, се съмнява в дарбите си. Докато един ден инцидентно срещнати другари - дамата е живописец, мъжът е ваятел, ми споделиха: „ Какво чакаш, действай! “ И ме навиха да се включа в конкурс за художници от Калифорния – избраха произведения на 30 от 450. Между късметлиите бях и аз. Главният куратор на сбирката беше шефът на културния отдел в „ Сан Франциско кроникъл “ Кенет Бейкър. Оттам потегли работата – започнах да върша изложения: в Ел Ей и в Сан Франциско, Сан Диего, Ню порт бийч, във Финикс...
- Разкажете повече за Люба...
- Тя е от артистично семейство, приключила е лицей за интернационален туризъм, а след това става акушерка в Щатите. Пише доста хубаво. Благодарение на перото й се намерихме втория път. След като се оказа, че тя остава там, а аз – тук, Люба стартира да ми написа ужасно красиви писма, изпълнени с истории и носталгия. С възприятието на самотност в огромната страна, с това, че даже зеленото там не е зелено като у нас... В един миг прекъсна – не може цялостен живот да пишеш писма. 8 години по-късно срещнах обща другарка – Маргарита Войнова, сестрата на фамозния художник Стоимен Стоилов. И тя взе да ми разправя, че нейна другарка, която й пишела неповторими писма от Америка, била в София. Веднага разбрах, че е Люба. Видяхме се и от този момент не сме се разделили - 23 години.
- Защо преди време се правеха по-вълнуващи филми?
- Сега има доста режисьори – не е неприятно, количеството би трябвало да води до качество. Но режисьорите преди време имаха сякаш по-стабилна просвета. Не единствено те – изобщо хората на изкуството държаха и залагаха на традициите. Но кой ти да помни Любомир Тенев и Гочо Гочев – безспорни ерудити, тънки познавачи на театъра, на литературата. Ами Боян Дановски и Стефан Сърчаджиев – изключителни интелектуалци. /Сред преподавателите ни, естествено, не липсваха и партийни функционери./ След това пристигнаха Рангел Вълчанов, Любо Шарланджиев, Шаралиев, Васил Мирчев, Владислав Икономов... През по този начин наречения социализъм се изискваха страхотни старания, с цел да направиш филм. Първо - конкуренцията беше доста мощна. Второ – властта бдеше да не кажеш нещо по-различно. Така се стигаше до езоповския език, само че с цел да го използваш, трябваше да си просветен, да си грамотен. Той създаваше предпоставки за по-сложно, за по-дълбоко мислене. Сега сме свободни – можем да пишем и да приказваме, каквото си желаеме.
Но се плъзгаме по повърхността
Или се задълбаваме в най-мрачното, най-черното, най-безизходното. А в живота има светлина, обич, комизъм. Безспорно и в този момент работят младежи, които се оправят отлично.
- В театъра също не прелива от шлагери...
- Интернет културата доста пречи. Няма го философският камък. Но може би е въпрос на в началото струпване. Може би се построява ново общество, което би трябвало да тръгне от нищото, да преживее катарзис, с цел да стигне до своите истини. На този свят всичко е правено. Затова не трябва да се прекъсва приемствеността. Някога театърът беше семейство. Живеехме повече в Младежкия, в сравнение с по домовете си. Днес може би ненапълно скърбя. Синът ми израсна надалеч от мен, до момента в който бях по представления, подготовки и турнета. А в този момент идват, изиграват и си отиват. В тези времена всичко се случваше по гилдиите, които бяха затворени общества.
- Коя е най-новата ви роля в киното?
- В „ Можеш ли да убиваш “ на Иван Ничев. Играя бащата на основния воин. Той е някогашен боен, който си е намерил по-млада жена и синът му нещо се сърди. Но се оправят.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ