Наистина ли децата са невъзпитани, когато правят така?
" Добре възпитано ли е моето дете? "
Две неща ме тормозят в този по този начин постоянно задаван въпрос – за каква възраст приказваме, като кажем „ дете ”, и какво значи „ учтив ”. Днес родителите биват упреквани, че отглеждат невъзпитано, надменно потомство, което не познава дисциплинираност и граници на положителното държане, само че дали това е по този начин? Дали правила за „ положително поведение ” от преди 50 години, от минали генерации са годни и през днешния ден? Дали детето като обект на домашно и публично образование не е схващано напълно неправилно? Кой към този момент има правото да дефинира какво значи " учтив "?
Много е значимо да се знае, че възпитанието е развой, който трае цялостен живот. Дори възрастните, станали родители, не престават да вземат участие в този развой, променяйки се, възприемайки нови хрумвания, правила. Така че да се приказва за „ учтив ” за дете, при което процесът е приключил, е несъстоятелно. От първия до сетния ден ние биваме възпитавани и сами възпитаваме. Онези деца, които назоваваме „ добре възпитани ”, постоянно стават плахи, неуверени, неспособни да показват себе си възрастни. Докато буйните, „ беладжиите ” стават уверени, тъй като посредством белите си и нашата интервенция, те са изпитали границите на опциите и силите си, вместо непрекъснато да са кротували.
Другото значимо изискване е да осъзнаваме и разделяме етапите на развиване на едно дете. Не може да се чака от 2-годишното дете да схваща напълно смисъла на нашата възбрана, изразена с думи и комплицирана изразителност. Но то чудесно разпознава другия звук и езика на тялото, с която я насочваме. Забрани би трябвало да има, те би трябвало да са поредни и безапелационни. „ Не прави това ” може да се каже по няколко метода, които не включват опасност, само че този специфичен, друг, по-строг режим, би трябвало да влиза в деяние. И ние не скършваме детето и неговото самочувствие, а слагаме граница, в която то да се усеща удобно. Вече 5-годишното дете ще схваща, че има неприемливи неща и ще схваща аргументите, тъй като с изключение на тона и езика на тялото, ще схваща и думите ни. Така че дано не натоварваме децата с способи за влияние, за които те не са съзрели.
Децата могат да бъдат буйни, да получавате рецензия от други родители, учители и родственици, и въпреки всичко - да се развиват изцяло вярно. Те работят съгласно вътрешните си импулси и се учат непрекъснато, а ние сме там да оказваме помощ и да ги доближаваме до света на възрастните. В този свят има правила, има „ редно ” и „ неправилно ”. Колкото по-рано децата вдървен това и техният вътрешен подтик е в естетика с границите и разпоредбите, толкоз по-уверени те ще порастват, тъй като ще усещат, че плуват добре в по този начин спретнат свят, за който за готови.
“Единственото предписание е, че вие, вашата родителска двойка най-добре познавате детето си, отговорно го възпитавате, водени от обич и блян за схващане, и с никого не се сравнявате. Нито пък него. ”
Нормално е едно дете да:
Да не умее да управлява импулсите си. Ние споделяме едно, то прави тъкмо противоположното. Да, обикновено е, то не знае, че има последици, че е рисково за него, че прави нещата неверно. Ние сме там за това - да разбираем, покажем, похвалим. Не да наказваме, принуждаваме и унижаваме. Ако то хвърля играчката си, това не е редно, в случай че я хвърля по друго дете – това е рисково. И има аргументи да е неправилно и рисково. Малкото дете не може да схване връзката – действие-последствие, само че нашият звук може да подскаже, че нещо е неправилно, рисково, разрушително. Ние насочваме неговия подтик към тази връзка толкоз, колкото се постанова.
Да не желае да дели играчка, храна, да отстъпи ред на пързалката. Представете си обстановка, в която някой ви помоли да му отстъпите ред на огромна и значима опашка. Няма да ви е прелестно, само че от вежливост, положително образование, бихте го създали. Така са ви научили, че е редно. При дребните деца е същото, единствено че те още нямат тази оценка на обстановката, не схващат, че ще получат утвърждение, ще се почувстват по-добре от това, че са създали услуга. Сега си представете, че сте чакали през целия ден, бързате и не желаете да давате ред – ще бъдете ли щастливи някой да ви принуди със мощ? Не, и с децата още веднъж е по този начин. Ако не желае да споделя, това е задоволително, само че в никакъв случай не забравяйте да го поощрите, в случай че въпреки всичко показа. Предложете на другото дете с очевидно наслаждение нещо свое за занимавка. Щастието, изписано на лицето му, придава стойност на шерването, вашата ненаситност да споделите – също. Така може вашето дете да се въодушеви да споделя. С принуждение и насила не става, резултатът е противоположен. Бъдете образец, а не агресор.
Да опитва непрекъснато разрешено и непозволено. Прословутото тръшкане. Толкова разнообразни обстановки, толкоз разнообразни аргументи, толкоз еднообразно изтощение у родителите. Тръшкането е изблик напук, неконтролируем яд, осъзнато предпочитание да ви унижи и предизвика. Това е напълно обикновено и не ви прави неприятно възпитаващ родител. Но вашата реакция е значима. Спокойно обяснете на детето, че няма да получи играчката или сладоледа поради съответна и ясна причина. „ Нямам пари ” е такава също, не се срамувайте да го кажете в магазина пред публиката, която то сигурно е събрало. Бъдете уверени в себе си. Ако детето към този момент не може да бъде овладяно с думи, не може да се предложи различна обстановка – „ вместо сладолед, да се повозим на ескалатора ”, умерено го хванете и го изведете на открито. При всякога планирайте деликатно по кое време какъв магазин посещавате. Някои обстановки могат да бъдат избегнати напълно с малко премисляне.
Да е прекомерно постепенно или да пришпорва нас да бързаме. Децата до към предучилищна възраст нямат съответна визия за време. Могат да познават дните от седмицата или часовника, само че времето е прекомерно нереално разбиране. Има мудни деца, има и по-нетърпеливи. Ако вие се оправяте за 3 минути, когато сте се успали, значи добре планирате утринната си рутина в стресови условия поради опита си. Детето би трябвало ли да умее същото, когато няма опит и не знае какъв брой време са тези 10 минути, с които закъснявате? Бъдете търпеливи и планирайте съгласно неговото движение. Бързащото дете е уплашено, то блокира, ядосва се на себе си като причина за вашия яд. Но все в миналото този яд ще се обърне към вас, тъй като вие сте тези, които не съумяват да се оправят, в случай че закъснявате за градина, то се движи по вашия час за пробуждане, по вашето движение. Нетърпеливите деца са на другата прекаленост. С повече думи и разяснение за какво някои неща не могат да станат незабавно, даже и единствено тъй като те са споделили, за какво лишава време това или това, те ще схванат аргументите, а от там – и ще понижат малко условията си всичко да става в този момент и на часа.
Да има темперамент, който да се стреми към одобряване. Тук има едно голямо терзание в днешните родители – възпитавайки го, прилагайки правила и дисциплинираност, дали не прекършвам характера му? Децата би трябвало да показват характерността си, да са уверени, че могат и знаят, да демонстрират воля и да се утвърждават измежду връстници и престижи. Границата е тънка и неуверена. Децата имат характер, образува се техният темперамент и те би трябвало да се усещат свободни да го изявяват. Ние се съобразяваме с това, само че не трябва да забравяме, че точно в този развой се зараждат границите на техния свят и персона. Ние им оказваме помощ да се обрисуват и им оказваме помощ те да се намират там, да се дефинират съгласно тях. Децата, както и ние, желаеме просто да сме наясно. И това познание не ни прекършва, а ни оказва помощ да овладяваме себе си в света, да намираме нашето място в него. Тяхната персона се намества във всичките тези правила, механизми на обществото, правила за задоволително или недопустимо и единствено с това намиране на себе си, може да се утвърди техният темперамент. Обратното би било едно непрекъснато лутане, недоумение за какво хората работят по този начин или другояче по отношение на тях, компликации в свързването с други хора и проблеми със самооценката. Проявите на темперамент, дебелоглав, прояви на яд, операциите – това не е неприятно образование, а търсене на тъкмо тези граници, изпитване на нашите правила. Ако ние обаче не проявим поредност, всичко отива на вятъра.
Децата имат потребност от свободна игра, да избиват силата си, да се изгубят от нашия надзор. Играта не трябва да се оставя ненаблюдавана, несъмнено, само че е значимо да ги оставяме сами - да се цапат, жулят коленете, да се карат между тях. Ако те играят не съгласно нашите разбирания за забавно, разрастващо, обществено заслужено, не трябва да се месим. Това е свободна територия и такава би трябвало да остане. Но в тъкмо в тази свободна конюнктура можем да научим толкоз доста за тях. Кой е водач, кой е нападателен, кой е податлив да поддава на въздействие. Как децата се пазят и сплотяват, по какъв начин някои избират да се усамотяват. Техните игри, техните думи и дейности са наше отражение толкоз ясно, че от време на време боли. И по този начин, наблюдавайки ги по какъв начин копират фамилните връзки, нас самите, те са най-важният ни коректив. Те влизат в ролята на наши възпитатели. Можем да сме по-любезни и към тях, и един към различен, да не използваме обидни квалификации, да отстъпваме и да смиряваме тона и държанието си.
“А най-хубавият урок, който могат да ни покажат, е по какъв начин да спрем да се взимаме толкоз съществено и да позволим детето в нас още веднъж да се почувства добре пристигнало и „ обикновено ”. ”
Две неща ме тормозят в този по този начин постоянно задаван въпрос – за каква възраст приказваме, като кажем „ дете ”, и какво значи „ учтив ”. Днес родителите биват упреквани, че отглеждат невъзпитано, надменно потомство, което не познава дисциплинираност и граници на положителното държане, само че дали това е по този начин? Дали правила за „ положително поведение ” от преди 50 години, от минали генерации са годни и през днешния ден? Дали детето като обект на домашно и публично образование не е схващано напълно неправилно? Кой към този момент има правото да дефинира какво значи " учтив "?
Много е значимо да се знае, че възпитанието е развой, който трае цялостен живот. Дори възрастните, станали родители, не престават да вземат участие в този развой, променяйки се, възприемайки нови хрумвания, правила. Така че да се приказва за „ учтив ” за дете, при което процесът е приключил, е несъстоятелно. От първия до сетния ден ние биваме възпитавани и сами възпитаваме. Онези деца, които назоваваме „ добре възпитани ”, постоянно стават плахи, неуверени, неспособни да показват себе си възрастни. Докато буйните, „ беладжиите ” стават уверени, тъй като посредством белите си и нашата интервенция, те са изпитали границите на опциите и силите си, вместо непрекъснато да са кротували.
Другото значимо изискване е да осъзнаваме и разделяме етапите на развиване на едно дете. Не може да се чака от 2-годишното дете да схваща напълно смисъла на нашата възбрана, изразена с думи и комплицирана изразителност. Но то чудесно разпознава другия звук и езика на тялото, с която я насочваме. Забрани би трябвало да има, те би трябвало да са поредни и безапелационни. „ Не прави това ” може да се каже по няколко метода, които не включват опасност, само че този специфичен, друг, по-строг режим, би трябвало да влиза в деяние. И ние не скършваме детето и неговото самочувствие, а слагаме граница, в която то да се усеща удобно. Вече 5-годишното дете ще схваща, че има неприемливи неща и ще схваща аргументите, тъй като с изключение на тона и езика на тялото, ще схваща и думите ни. Така че дано не натоварваме децата с способи за влияние, за които те не са съзрели.
Децата могат да бъдат буйни, да получавате рецензия от други родители, учители и родственици, и въпреки всичко - да се развиват изцяло вярно. Те работят съгласно вътрешните си импулси и се учат непрекъснато, а ние сме там да оказваме помощ и да ги доближаваме до света на възрастните. В този свят има правила, има „ редно ” и „ неправилно ”. Колкото по-рано децата вдървен това и техният вътрешен подтик е в естетика с границите и разпоредбите, толкоз по-уверени те ще порастват, тъй като ще усещат, че плуват добре в по този начин спретнат свят, за който за готови.
“Единственото предписание е, че вие, вашата родителска двойка най-добре познавате детето си, отговорно го възпитавате, водени от обич и блян за схващане, и с никого не се сравнявате. Нито пък него. ”
Нормално е едно дете да:
Да не умее да управлява импулсите си. Ние споделяме едно, то прави тъкмо противоположното. Да, обикновено е, то не знае, че има последици, че е рисково за него, че прави нещата неверно. Ние сме там за това - да разбираем, покажем, похвалим. Не да наказваме, принуждаваме и унижаваме. Ако то хвърля играчката си, това не е редно, в случай че я хвърля по друго дете – това е рисково. И има аргументи да е неправилно и рисково. Малкото дете не може да схване връзката – действие-последствие, само че нашият звук може да подскаже, че нещо е неправилно, рисково, разрушително. Ние насочваме неговия подтик към тази връзка толкоз, колкото се постанова. Да не желае да дели играчка, храна, да отстъпи ред на пързалката. Представете си обстановка, в която някой ви помоли да му отстъпите ред на огромна и значима опашка. Няма да ви е прелестно, само че от вежливост, положително образование, бихте го създали. Така са ви научили, че е редно. При дребните деца е същото, единствено че те още нямат тази оценка на обстановката, не схващат, че ще получат утвърждение, ще се почувстват по-добре от това, че са създали услуга. Сега си представете, че сте чакали през целия ден, бързате и не желаете да давате ред – ще бъдете ли щастливи някой да ви принуди със мощ? Не, и с децата още веднъж е по този начин. Ако не желае да споделя, това е задоволително, само че в никакъв случай не забравяйте да го поощрите, в случай че въпреки всичко показа. Предложете на другото дете с очевидно наслаждение нещо свое за занимавка. Щастието, изписано на лицето му, придава стойност на шерването, вашата ненаситност да споделите – също. Така може вашето дете да се въодушеви да споделя. С принуждение и насила не става, резултатът е противоположен. Бъдете образец, а не агресор. Да опитва непрекъснато разрешено и непозволено. Прословутото тръшкане. Толкова разнообразни обстановки, толкоз разнообразни аргументи, толкоз еднообразно изтощение у родителите. Тръшкането е изблик напук, неконтролируем яд, осъзнато предпочитание да ви унижи и предизвика. Това е напълно обикновено и не ви прави неприятно възпитаващ родител. Но вашата реакция е значима. Спокойно обяснете на детето, че няма да получи играчката или сладоледа поради съответна и ясна причина. „ Нямам пари ” е такава също, не се срамувайте да го кажете в магазина пред публиката, която то сигурно е събрало. Бъдете уверени в себе си. Ако детето към този момент не може да бъде овладяно с думи, не може да се предложи различна обстановка – „ вместо сладолед, да се повозим на ескалатора ”, умерено го хванете и го изведете на открито. При всякога планирайте деликатно по кое време какъв магазин посещавате. Някои обстановки могат да бъдат избегнати напълно с малко премисляне. Да е прекомерно постепенно или да пришпорва нас да бързаме. Децата до към предучилищна възраст нямат съответна визия за време. Могат да познават дните от седмицата или часовника, само че времето е прекомерно нереално разбиране. Има мудни деца, има и по-нетърпеливи. Ако вие се оправяте за 3 минути, когато сте се успали, значи добре планирате утринната си рутина в стресови условия поради опита си. Детето би трябвало ли да умее същото, когато няма опит и не знае какъв брой време са тези 10 минути, с които закъснявате? Бъдете търпеливи и планирайте съгласно неговото движение. Бързащото дете е уплашено, то блокира, ядосва се на себе си като причина за вашия яд. Но все в миналото този яд ще се обърне към вас, тъй като вие сте тези, които не съумяват да се оправят, в случай че закъснявате за градина, то се движи по вашия час за пробуждане, по вашето движение. Нетърпеливите деца са на другата прекаленост. С повече думи и разяснение за какво някои неща не могат да станат незабавно, даже и единствено тъй като те са споделили, за какво лишава време това или това, те ще схванат аргументите, а от там – и ще понижат малко условията си всичко да става в този момент и на часа. Да има темперамент, който да се стреми към одобряване. Тук има едно голямо терзание в днешните родители – възпитавайки го, прилагайки правила и дисциплинираност, дали не прекършвам характера му? Децата би трябвало да показват характерността си, да са уверени, че могат и знаят, да демонстрират воля и да се утвърждават измежду връстници и престижи. Границата е тънка и неуверена. Децата имат характер, образува се техният темперамент и те би трябвало да се усещат свободни да го изявяват. Ние се съобразяваме с това, само че не трябва да забравяме, че точно в този развой се зараждат границите на техния свят и персона. Ние им оказваме помощ да се обрисуват и им оказваме помощ те да се намират там, да се дефинират съгласно тях. Децата, както и ние, желаеме просто да сме наясно. И това познание не ни прекършва, а ни оказва помощ да овладяваме себе си в света, да намираме нашето място в него. Тяхната персона се намества във всичките тези правила, механизми на обществото, правила за задоволително или недопустимо и единствено с това намиране на себе си, може да се утвърди техният темперамент. Обратното би било едно непрекъснато лутане, недоумение за какво хората работят по този начин или другояче по отношение на тях, компликации в свързването с други хора и проблеми със самооценката. Проявите на темперамент, дебелоглав, прояви на яд, операциите – това не е неприятно образование, а търсене на тъкмо тези граници, изпитване на нашите правила. Ако ние обаче не проявим поредност, всичко отива на вятъра. Децата имат потребност от свободна игра, да избиват силата си, да се изгубят от нашия надзор. Играта не трябва да се оставя ненаблюдавана, несъмнено, само че е значимо да ги оставяме сами - да се цапат, жулят коленете, да се карат между тях. Ако те играят не съгласно нашите разбирания за забавно, разрастващо, обществено заслужено, не трябва да се месим. Това е свободна територия и такава би трябвало да остане. Но в тъкмо в тази свободна конюнктура можем да научим толкоз доста за тях. Кой е водач, кой е нападателен, кой е податлив да поддава на въздействие. Как децата се пазят и сплотяват, по какъв начин някои избират да се усамотяват. Техните игри, техните думи и дейности са наше отражение толкоз ясно, че от време на време боли. И по този начин, наблюдавайки ги по какъв начин копират фамилните връзки, нас самите, те са най-важният ни коректив. Те влизат в ролята на наши възпитатели. Можем да сме по-любезни и към тях, и един към различен, да не използваме обидни квалификации, да отстъпваме и да смиряваме тона и държанието си.
“А най-хубавият урок, който могат да ни покажат, е по какъв начин да спрем да се взимаме толкоз съществено и да позволим детето в нас още веднъж да се почувства добре пристигнало и „ обикновено ”. ”
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ