Стайко Мурджев, режисьор: Ако духът ти не е свободен, никога няма да бъдеш свободен
" Дневник " беседва с режисьора Стайко Мурджев* във връзка постановките му " Портокал с часовников механизъм " и " Солунските съзаклятници ", която има пет.
" Солунските съзаклятници " е представлението с най-вече номинации за " Икар " 2023. Защо решихте да поставите този текст? Политическата обстановка сега ли Ви предизвика?
- Винаги, когато предпочитам текст, стартирам от вътрешната страна на открито, от мен. Много рядко предпочитам текст, който е предизвикан от общественото. Много повече ме интересува вътрешния живот, който несъмнено, е обвързван със обществения и политическия.
Когато прочетох този текст (на Георги Данаилов) за първи път, бях същински слисан, тъй като той слага доста комплицирани морални въпроси, на които сякаш човек не може да има отговор. Въпроси, на които всеки отговор, би бил безсрамен или най-малкото недопустим. Този текст ме впечатли също с парадокса, че една група млади мъже, деца в действителност имат такова чисто влечение към гибелта на цената на някаква привидна независимост. Много несъзнателен метафизичен дискурс тече в мозъците на едни доста дребни и недотам интелигенти съгласно мен деца и това приказва за нещо по-висшо от техния логичен разсъдък. Нещо, заложено вътре в тях, което беше една особена загадка, която ме притегли към текста.
Разбира се, че фенът може да направи конотации към днешното социално-политическо положение на взаимоотношенията сред България и нашата съседка Северна Македония, само че спектакълът не е политически. Не съм имал никакво желание да върша политически спектакъл. Аз съм вселенски хуманист и мисля, че в случай че приказваме за политическата обстановка, всичко може да се взема решение през отворен мироглед, през разговор, само че сигурно този театър не е жест към тази обстановка.
Казахте, че героите се стремят към привидна независимост. В този смисъл, свободни ли сме в действителност или свободата ни е единствено привидна?
Свободата постоянно преди всичко е духовна. Може да си затворен в пространство два на два, метър на метър и да си най-свободният човек на света. Може всички международни граници да са отворени за теб, само че в случай че духът ти не е свободен, ти не си свободен и в никакъв случай няма да бъдеш.
- Както с избора на пиеси в театъра, по този начин и със свободата. Това каква пиеса избираш, отново е жест на свободата ти. Свободата постоянно избира от вътрешната страна, тя е вътрешно място. Ако се осланяме на този закон - каквото е горе, такова е долу, каквото е вътре, такова е на открито, в случай че си свободен вътре, значи си свободен и на открито. Поне се надявам, че съм прав.
Сценографията на постановката е доста минималистична. Такава е и в други Ваши постановки, като " Амадеус " да вземем за пример. Какъв резултат искахте да постигнете?
- Моят усет ми диктува един по-аскетичен, само че едносъставен сценографски облик. Един минималистичен, само че мощен в минимализма си облик. Винаги съм се стремял към сходни жестове там, където самата драматургия го разрешава. Със сценографа Никола Налбантов бяхме водени от концепцията за прехода от едно измерение в друго.
Този текст по Георги Данаилов е спомен, той е психическа ретроспекция. Затова ми се искаше този отвор да бъде един знак за преход от съзнаваното към несъзнаваното, от настоящето към предишното. По посока на изчистеността - мисля, че това е верният път в театъра. Колкото по-изчистено е, толкоз по-мощно.
Последната Ви премиера за момента е " Портокал с часовников механизъм " в Малък градски спектакъл " Зад канала ". С какво Ви предизвика текста на Антъни Бърджес?
- Разбира се, че е обвързвано с това, което ни заобикаля. Много е заплашителен този текст. Това е текст пропаст. Романът на първо четене наподобява доста гръмък и доста привлекателен. Като всяка пропаст, когато застанеш на върха на една височина, усещаш притегляне надолу. Такъв е и този текст.
На пръв взор този текст има една тематика и тя е насилието, само че този текст има доста повече тематики. През насилието идват въпросите за свободата, до каква степен ние избираме това да сме положителни или неприятни, да бъдем светлината или да стоим в сянката и дали този избор би трябвало да бъде глобен от обществото. И в случай че ние изберем сянката, да стоим в полето на лошотията, дали страната или обществото имат право да лишават този избор или ние просто би трябвало да понесем следствията. Един доста по-сложен взор към злото е този разказ и респективно този театър. Беше ми доста мъчно, до момента в който го правехме, беше ми доста тежко. Без да желая да звучи патетично, само че ми лиши много безсънни нощи.
Когато се занимаваш със злото, би трябвало да бъдеш деликатен то да не се пропие в теб. Някак си да можеш да се разграничаваш от него.
Срещнахте ли компликации при избора на това какво от романа да остане в постановката?
- Ние работихме с драматизацията на самия Антъни Бърджес, т.е. готова драматизация. Разбира се, има някои инвенции от романа, направени от мен, някои разбърквания, преобръщания на облици от женски в мъжки, уголямяване на облици. Законите на литературата са доста по-различни от законите на драматургията и някак си те би трябвало да се срещнат.
© Facebook/Stayko Murdjev
Кадър от постановката " Портокал с часовников механизъм " в МГТ " Зад канала " - София.
Винаги е доста изключително, когато се работи с литература, която би трябвало да се качи на сцената, тъй като хем би трябвало да останеш правилен на създателя и в случай че можеш да го разкажеш в неговата цялост, хем в същото време това би трябвало да стане през законите на драматургията. Това е доста по-сложно в сравнение с просто да вземеш една пиеса и да я поставиш.
Напоследък доста се приказва за спектакъл в подтекста на протичащото се в Народния спектакъл. Като човек, който слага на доста други подиуми в страната, по какъв начин този скандал се отразява на самото изкуство като такова?
- За мен. Този проблем и разстилането му във времето издига един девиз, че може и по този начин. Че е в реда на нещата да бъдем разединени, че е обикновено да не намираме консенсус, да не се слагаме на мястото на другия и да сме лишени от емпатия. И двете страни са мои сътрудници и в случай че в миналото се окаже, че по някакъв метод аз мога да спомогна за добруването на двете страни и за затварянето на тази врата към кутията на Пандора, бих го направил.
Вие работите по доста постановки - не се ли уморявате?
- Моят живот е в салона, моите житейски аспекти вървят през пиесите и драматургията, през театъра. Това е моята формула на живеене, моят център. Актьорите са моето семейство. Театърът, без значение в коя точка на България или света е, е моят дом. За мен не е тежко, а метод на живот. Не чувствам тежест и отмалялост. Това е моят метод да се показвам.
* Стайко Мурджев е един от най-активните български режисьори. Възпитаник е на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата към Родопски трагичен спектакъл " Николай Хайтов " - Смолян, а през 2009 година приключва НАТФИЗ, компетентност " Режисура за трагичен спектакъл " в класа на проф. Пламен Марков.
Поставя спектакли в Драматичен спектакъл - Пловдив, Малък градски спектакъл " Зад канала ", Драматичен спектакъл " Никола Вапцаров " - Благоевград и доста други театри в страната. Печелил е редица награди, измежду които " Икар " през 2010 година за дебют а режисурата на представлението " Пухеният " от Мартин Макдона, както и " Икар " през 2020 година за режисурата на " Слава " от Питър Куилтър.
В момента на разнообразни подиуми в страната могат да се гледат " Солунските съзаклятници ", " Съмнение ", " Портокал с часовников механизъм ", " Дебело прасе ", " Слава ", " Амадеус " и други В момента работи по " Перфектни непознати " по едноименния филм на Паоло Дженовезе.
© Facebook/Stayko Murdjev
Момент от " Солунските съзаклятници " в Драматичен спектакъл - Пловдив.
" Солунските съзаклятници " е представлението с най-вече номинации за " Икар " 2023. Защо решихте да поставите този текст? Политическата обстановка сега ли Ви предизвика?
- Винаги, когато предпочитам текст, стартирам от вътрешната страна на открито, от мен. Много рядко предпочитам текст, който е предизвикан от общественото. Много повече ме интересува вътрешния живот, който несъмнено, е обвързван със обществения и политическия.
Когато прочетох този текст (на Георги Данаилов) за първи път, бях същински слисан, тъй като той слага доста комплицирани морални въпроси, на които сякаш човек не може да има отговор. Въпроси, на които всеки отговор, би бил безсрамен или най-малкото недопустим. Този текст ме впечатли също с парадокса, че една група млади мъже, деца в действителност имат такова чисто влечение към гибелта на цената на някаква привидна независимост. Много несъзнателен метафизичен дискурс тече в мозъците на едни доста дребни и недотам интелигенти съгласно мен деца и това приказва за нещо по-висшо от техния логичен разсъдък. Нещо, заложено вътре в тях, което беше една особена загадка, която ме притегли към текста.
Разбира се, че фенът може да направи конотации към днешното социално-политическо положение на взаимоотношенията сред България и нашата съседка Северна Македония, само че спектакълът не е политически. Не съм имал никакво желание да върша политически спектакъл. Аз съм вселенски хуманист и мисля, че в случай че приказваме за политическата обстановка, всичко може да се взема решение през отворен мироглед, през разговор, само че сигурно този театър не е жест към тази обстановка.
Казахте, че героите се стремят към привидна независимост. В този смисъл, свободни ли сме в действителност или свободата ни е единствено привидна?
Свободата постоянно преди всичко е духовна. Може да си затворен в пространство два на два, метър на метър и да си най-свободният човек на света. Може всички международни граници да са отворени за теб, само че в случай че духът ти не е свободен, ти не си свободен и в никакъв случай няма да бъдеш.
- Както с избора на пиеси в театъра, по този начин и със свободата. Това каква пиеса избираш, отново е жест на свободата ти. Свободата постоянно избира от вътрешната страна, тя е вътрешно място. Ако се осланяме на този закон - каквото е горе, такова е долу, каквото е вътре, такова е на открито, в случай че си свободен вътре, значи си свободен и на открито. Поне се надявам, че съм прав.
Сценографията на постановката е доста минималистична. Такава е и в други Ваши постановки, като " Амадеус " да вземем за пример. Какъв резултат искахте да постигнете?
- Моят усет ми диктува един по-аскетичен, само че едносъставен сценографски облик. Един минималистичен, само че мощен в минимализма си облик. Винаги съм се стремял към сходни жестове там, където самата драматургия го разрешава. Със сценографа Никола Налбантов бяхме водени от концепцията за прехода от едно измерение в друго.
Този текст по Георги Данаилов е спомен, той е психическа ретроспекция. Затова ми се искаше този отвор да бъде един знак за преход от съзнаваното към несъзнаваното, от настоящето към предишното. По посока на изчистеността - мисля, че това е верният път в театъра. Колкото по-изчистено е, толкоз по-мощно.
Последната Ви премиера за момента е " Портокал с часовников механизъм " в Малък градски спектакъл " Зад канала ". С какво Ви предизвика текста на Антъни Бърджес?
- Разбира се, че е обвързвано с това, което ни заобикаля. Много е заплашителен този текст. Това е текст пропаст. Романът на първо четене наподобява доста гръмък и доста привлекателен. Като всяка пропаст, когато застанеш на върха на една височина, усещаш притегляне надолу. Такъв е и този текст.
На пръв взор този текст има една тематика и тя е насилието, само че този текст има доста повече тематики. През насилието идват въпросите за свободата, до каква степен ние избираме това да сме положителни или неприятни, да бъдем светлината или да стоим в сянката и дали този избор би трябвало да бъде глобен от обществото. И в случай че ние изберем сянката, да стоим в полето на лошотията, дали страната или обществото имат право да лишават този избор или ние просто би трябвало да понесем следствията. Един доста по-сложен взор към злото е този разказ и респективно този театър. Беше ми доста мъчно, до момента в който го правехме, беше ми доста тежко. Без да желая да звучи патетично, само че ми лиши много безсънни нощи.
Когато се занимаваш със злото, би трябвало да бъдеш деликатен то да не се пропие в теб. Някак си да можеш да се разграничаваш от него.
Срещнахте ли компликации при избора на това какво от романа да остане в постановката?
- Ние работихме с драматизацията на самия Антъни Бърджес, т.е. готова драматизация. Разбира се, има някои инвенции от романа, направени от мен, някои разбърквания, преобръщания на облици от женски в мъжки, уголямяване на облици. Законите на литературата са доста по-различни от законите на драматургията и някак си те би трябвало да се срещнат.
© Facebook/Stayko Murdjev
Кадър от постановката " Портокал с часовников механизъм " в МГТ " Зад канала " - София.
Винаги е доста изключително, когато се работи с литература, която би трябвало да се качи на сцената, тъй като хем би трябвало да останеш правилен на създателя и в случай че можеш да го разкажеш в неговата цялост, хем в същото време това би трябвало да стане през законите на драматургията. Това е доста по-сложно в сравнение с просто да вземеш една пиеса и да я поставиш.
Напоследък доста се приказва за спектакъл в подтекста на протичащото се в Народния спектакъл. Като човек, който слага на доста други подиуми в страната, по какъв начин този скандал се отразява на самото изкуство като такова?
- За мен. Този проблем и разстилането му във времето издига един девиз, че може и по този начин. Че е в реда на нещата да бъдем разединени, че е обикновено да не намираме консенсус, да не се слагаме на мястото на другия и да сме лишени от емпатия. И двете страни са мои сътрудници и в случай че в миналото се окаже, че по някакъв метод аз мога да спомогна за добруването на двете страни и за затварянето на тази врата към кутията на Пандора, бих го направил.
Вие работите по доста постановки - не се ли уморявате?
- Моят живот е в салона, моите житейски аспекти вървят през пиесите и драматургията, през театъра. Това е моята формула на живеене, моят център. Актьорите са моето семейство. Театърът, без значение в коя точка на България или света е, е моят дом. За мен не е тежко, а метод на живот. Не чувствам тежест и отмалялост. Това е моят метод да се показвам.
* Стайко Мурджев е един от най-активните български режисьори. Възпитаник е на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата към Родопски трагичен спектакъл " Николай Хайтов " - Смолян, а през 2009 година приключва НАТФИЗ, компетентност " Режисура за трагичен спектакъл " в класа на проф. Пламен Марков.
Поставя спектакли в Драматичен спектакъл - Пловдив, Малък градски спектакъл " Зад канала ", Драматичен спектакъл " Никола Вапцаров " - Благоевград и доста други театри в страната. Печелил е редица награди, измежду които " Икар " през 2010 година за дебют а режисурата на представлението " Пухеният " от Мартин Макдона, както и " Икар " през 2020 година за режисурата на " Слава " от Питър Куилтър.
В момента на разнообразни подиуми в страната могат да се гледат " Солунските съзаклятници ", " Съмнение ", " Портокал с часовников механизъм ", " Дебело прасе ", " Слава ", " Амадеус " и други В момента работи по " Перфектни непознати " по едноименния филм на Паоло Дженовезе.
© Facebook/Stayko Murdjev
Момент от " Солунските съзаклятници " в Драматичен спектакъл - Пловдив.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ