Не бива да се връщаш, след като си тръгна от мен. Просто не бива.
Днес преглеждах нещо във „ Facebook “, когато внезапно ми се появи твоя фотография.
Тя беше в графата, предлагаща ми да те прибавя като другар. Нали знаете, в това поле „ Хора, които може би познавате “. И потънах в мемоари.
Може би за нас е по-правилно да се каже „ Хора, които сте познавали по-рано “.
Може би за нас би трябвало да се каже „ Хора, за които още мислите “ или „ Хора, които разрушиха сърцето ви “, или „ Хора, които си потеглиха от вас “.
За момент се замислих какъв брой доста време към този момент мина. Колко доста секрети имахме с теб, по какъв начин си правехме снежни ангели, по какъв начин си обещавахме един на различен, че всичко ще ни се получи.
Изпълвахме света със мемоари, позволявайки на сърцето ни да остави отпечатък там, където сме се чувствали живи. Бяхме изпълнени с дива обич, водехме необмислен живот.
А в този момент с теб сме единствено съмнение. Изгорена книга от историята. Дори Вселената се пробва да ни събере дружно, пробвайки се да ни подсети, че в миналото сме значели нещо един за различен. Даже Вселената знае, че е трябвало да бъдем дружно.
Но, очевидно, сме имали разнообразни проекти. Ти реши да спреш да се бориш за нас, а аз взех решение повече да не изгубвам още една безсънна нощ, пробвайки се да изясня всичко ли с теб ни е наред. Аз също се предадох, вдигайки бял байрак и прелистих тази страница от живота.
До днешния ден, когато твоя фотография не се появи в несполучлив опит да ми подсети за теб и не отиде в различен лист:
„ Хора, които не заслужаваха да те обичат “.
„ Хора, които не трябва да се връщат “.
