Днес, драги ми читателю на ФАКТИ, ще те върнем към

...
Днес, драги ми читателю на ФАКТИ, ще те върнем към
Коментари Харесай

12 май 1876 г. Убит е Георги Бенковски

Днес, драги ми читателю на ФАКТИ, ще те върнем към кървавото потушаване на Априлското въстание. Геройство и изменничество бележат тази велика епопея. На 12 май 1876 година при засада в Тетевенския Балкан е погубен Георги Бенковски. Поне по този начин го е запомнила историята, разказана в „ Записките по българските въстания” на Захари Стоянов. Ако се разровим в аналите на историята, ще забележим, че той е живял както в Истанбул, сърцето на империята, по този начин и в нейните съществени търговски центрове. Георги Бенковски е говорел свободно седем езика.

Георги Бенковски е роден в Копривщица на 21 септември 1843 година В църковния указател е записан като Гаврил Груев Хлътев. Има две сестри – Куна и Василя. Има тежко детство, татко му Грую Хлътев, малък и честен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи единствено до 3-ти клас в Основното Копривщенско учебно заведение, а по-късно майка му го дава да учи поминък – терзийство. По-късно, незадоволен от тази вероятност, става абаджийски чирак, след това се отделя от майстора си и самичък се залавя с търговия.

Обикаля огромните пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има огромен триумф, печели и харчи доста, само че претърпява неочаквани обрати. Според неговите лични думи пред Захарий Стоянов човек би трябвало да умее да лъже, с цел да бъде сполучлив търговец. В продължение на 10 години живее на разнообразни места в Ориента – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Приемайки името Георги Бенковски, той интензивно се включва в подхванатите от българската революционна емиграция дейности по организирането на неуспялото Старозагорско въстание (1875 г.) с подпалване на Цариград и саможертвеното Априлско въстание, което само в ръководения от него IV революционен окръг избухва същински, а жестокото му потушаване довежда до оповестяване на Руско-турската освободителна война.

По време на оповестяването на Априлското въстание, на 20 април 1876 година в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище дружно с множеството други апостоли. Когато схваща, че в Копривщица към този момент се бият, той афишира въстанието и в Панагюрище, след което бързо образува чета и потегля да подвига и близките села. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия район и съумява да активизира и стимулира доста въстаници, играе централна роля във военните дейности на въстанието. Към четата се включват дори шестима хървати от Далмация и един германец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан-Далматинеца, е последният им байрактар.

След жестокото потушаване на протеста в Панагюрския район, Бенковски и четата се насочат към Тетевенския балкан, където на 12 май след изменничество от страна на дядо Въльо пада в река Костина, пронизан от патрона на баш потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а по-късно в София. Тези събития са документирани от Захари Стоянов в „ Записки по българските въстания “. Самият създател претърпява по знамение проведената им засада.

Ето какво споделя и самият Захари Стоянов за Георги Бенковски:

....

Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили към този момент па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват доста признаци, които посочваха, че мостът е изработен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.

- Ти би трябвало да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, само че в Тетевенския балкан на река Костиня - отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе довиждане от негова страна... Тия са последните негови думи!...

Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият покровител, преданият дядо Вълю, който наричахме татко, виждам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от веднъж в що се състои работата, едва ли можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам за какво старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и патроните бръмнаха към ни като пчели!...

- Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и прочие... - бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия!...

Засега аз не съм в положение да опиша по-големи детайлности за ориста на моите приятели. Ужасната картина по този начин внезапно ме порази дефинитивно, изгубих и разум, и разсъдък, и кураж, и всичко човеческо!... Няма да ви се похваля по този начин също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се защищавам. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух по този начин също що направиха тримата ми приятели, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни демон. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана - и гласовете „ вурун “ и „ тутун “ - всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!

Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен пушек изпълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня единствено, че когато през облаците пушек се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а след това се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, само че не ми идеше на мозъка що би трябвало да върша. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери... Повече аз нищо не зная, по тази причина оставете ме да ви опиша най-малко своя хал.

... Аз пристигнах дефинитивно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали преднамерено съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно - по този начин също не съм в състояние да уверя.....

.... Няма потребност да споделям, че Бенковски е святец както в Панагюрско, по този начин и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението твърди, че нощно време, против събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е погубен. После убийството смъртните му остатъци са прибрани от една набожна старица, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата „ Св, Всех Святих “. Всичко това тя направила скришом, тъй като държавното управление, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе уважение към останките на неговите върли врагове. Освен това в с. Шипково живеел някой си дядо Боро, или Беро, който се занимавал да върви и призира коя старица пали свещи на бунтовниците и им написа имената в литургия. Всички такива той отивал да ги предава на турците.

А главата на Бенковски, както ще да видят по-нататък читателите, се отсече и занесе в Тетевен, Орхание, а Оттам - в София. Свещеник Христо Павлов е бил извикан от турското правителетво да вземе и погребе тая глава, което той сторил на Свети Костадина (21 май). Значи, след девят деня е била заровена главата на българския челник. Тя била турена в една конска торба, била се към този момент разложила и свещеникът я заровил с торбата дружно в наличието на един мюлезимин и на Николчо гробаря единствено, който изкопал дупката с мистрията (с която мажат дюлгерите) и я закопал. Това се е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото - в Тетевен, а главата - в София!...
Източник: fakti.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР