Джон Холт (1923-1985) е един от водещите критици в САЩ

Джон Холт (1923-1985) е един от водещите критици в Съединени американски щати в региона на образованието и нуждата от просветителни промени. Автор е на 10 одобрени книги, измежду които: „ Как децата се провалят “, „ Как децата учат “, „ Никога не е късно “, и „ Непрестанно учене “ - неведнъж преиздавани и повлияли цяло потомство учители и родители. Как се печелят детските мозъци и способни ли сме да позволим на децата са учат и порастват с обич? Ето някои от размишленията на един хубав разум.

Ученето и любовта 

В предговора към първото издание на тази книга споделям, че в случай че следим задоволително деликатно дребните деца (което не значи да ги окичим задачите с екзотична апаратура), може да научим значими неща за тях. През петнайсетте години, които изминаха от този момент, наблюдавахме и учихме доста. Лично аз съм се виждал с доста дребни деца на частни и обществени места, прекарвал съм много време с тях, а някои съм опознал и от близко. Стотици родители са ни писали нееднократно в „ Да пораснеш без учебно заведение “, разказвайки обстойно и нашироко за мисленето и ученето на бебетата и дребните си деца. Какво научих от всичко това? Разбрах, че децата обичат да учат и умеят да го вършат доста добре. По този въпрос не ми остана и капка подозрение.

Въпреки че се надявах тази книга да промени отношението към децата в учебно заведение, това не се случи. Призивът ми бе: „ Доверете им се, че ще учат “. Училищата към момента отхвърлят да им се доверят и даже и да желаеха, голямото болшинство в обществото нямаше да им разреши да го създадат. Причините им могат да се обобщят по този начин: 

1. Децата не са добри; те няма да учат, в случай че не ги накараме; 
2. Светът не е добър; децата би трябвало да бъдат пречупени, в случай че ще живеят в него; 
3. Аз съм изтърпял; и те ще изтърпят. 

Не знам какво да отговоря на хора, които мислят по този метод. Когато им описвам по какъв начин на процедура учат децата, те още по-настървено се заинатяват в теориите си за лошотията и нелепостта им. Защо постъпват по този начин?

Защото тези теории им дават позволение да работят като тирани и да се усещат като светци. „ Прави каквото ти споделям! “ реве тиранинът; „ За твое положително е и един ден ще си ми признателен “, изрича светецът. Малко са хората, които могат и желаят да се съпротивят на изкушението да играят ролята на доброжелателен диктатор. Те постоянно се усещат безпомощни в един свят, в който всичко е обърнато с главата надолу.

От друга страна обаче книгата окуражи някои хора - учители и родители - да взимат децата по-насериозно, да ги следят по-отблизо, да мислят по-внимателно за смисъла на това, което вършат, както и да ги харесват, да им се доверяват, да ги почитат и да им се радват повече. Тя може да е удостоверила, че това, което някои възрастни са научили за децата от личния опит, е в действителност правилно че децата са умни, жадни за учене и горящи от предпочитание да допринесат нещо потребно в нашия свят. Опасявам се обаче, че книгата може и да е предизвикала избрана щета. В цяла Америка и в доста други страни хората основават техники и провеждат стратегии за целеустремено насърчаване на интелигентността. Венецуелското държавно управление даже учреди особено министерство за тази цел и доколкото разбирам, ръководителят му счита, че е повлиян от мен. Много скърбя, в случай че това в действителност е по този начин. В никакъв случай не съм го целял. Някои ще възразят: „ Но какво неприятно има в това, в случай че се оказва помощ на децата стават по-умни? “ Наистина какво? За страдание съвсем всички неприятни хрумвания са почнали като положителни. Опасявам се, че не след дълго тази видимо добра концепция ще се трансформира в една от най-лошите и министерствата за развиване на интелигентността ще предизвикват още по-голяма щета от министерствата на образованието. Вече са ни научили да имаме вяра, че знанието, уменията и мъдростта са разследване от ходенето на учебно заведение. Ето за какво хората би трябвало да бъдат оценени и категоризирани според от това какъв брой учебно заведение са съумели да изконсумират. Скоро ще ни кажат, че интелигентността е разследване от упражненията за развиване на интелигентността и че хората би трябвало да бъдат оценени и категоризирани според от това, каква част от този развой (който като всички фабрични процеси е по нужда нищожен и скъп) са могли да закупят. Така както е тръгнало в действителност може да се окаже, че наложителните процедури за насърчаване на интелигентността (извършвани от сертифицирани експерти, естествено) са единствено на крачка от нас в бъдещето.

Разбира се, тези хора имат положителни планове („ Сър, пътят към пъкъла е постлан с положителни планове! “ - Самюъл Джонсън) една дама (д-р Мери Мийкър), която е мощно въвлечена в популяризирането на тези хрумвания, написа:

„ Преди тръгването на учебно заведение би трябвало да се премине през разнородна стимулация, която след това да се усили в учебно заведение. Развитието на функционалностите на човешкия мозък е събитие от лъкатушен темперамент и учебните заведения би трябвало да включат поравно в програмата преподаването на образна, символна и семантична интелигентност… Трябва да се движим в следната последователност: Познавателна дарба - Памет - Оценяване - Дивергентно мислене. Първо би трябвало да идентифицираме и захраним главните функционалности на мозъчните мисловни процеси. “

О! Това ли било?

Идват ми мислено три неща. Първо, двеста осемдесет и трите обособени умения за четене на Чикагската комисия по образованието, които загатнах по-рано. Дали скоро не следва да забележим и триста обособени умения за мислене? Второ, забележката на Иван Илич във връзка с актуалната религия в безкрайните благоприятни условия на процеса да основава стойност. Трето, написаното през трийсетте години от Джеймс Ейджи в „ Да отдадем дължимото на великите хора “. Говорейки за селските учебни заведения в Алабама, той споделя за някои от „ напредничавите “ хрумвания, изобретени от разнообразни просветителни школи, които полуграмотните селски учители се мъчели да приложат върху децата. В тази връзка той споделя: „ колкото е по-остър инструментът в ръката, която не е квалифицирана да борави с него, толкоз по-опасен става той “. Наистина ли ще възложим сложни задания на същите хора, които са претърпели подобен голям неуспех с простите задания? Д-р Мийкър продължава:

„ Ако детето не получи отклик на единственото си средство за връзка - плачът, то във вестибуларните и мрежести структури в мозъка не се реализира сетивно-двигателна интеграция сред зрението, слуха, равновесието, двигателните и осезателните импулси. Тази интеграция е жизненонеобходима основа за насърчаване на множеството връзки в мозъка, свързващи двете полукълба и другите режими за осмисляне на околната среда. “

Цитирам още веднъж думите на Ланг, съгласно който това е езикът на пъкъла - на разсъдъка, лишен от сърце. Това ли е повода да се откликне на бебешкия рев - да помогнем за развиването на вестибуларните и мрежести структури в мозъка? Възможно ли е някой да е толкоз обикновен, че да допусна, че родителите, които не откликват на детето си от обич и състрадание, ще се убедят да го вършат заради тези пояснения? Дори в случай че го създадат, дали резултатът върху детето ще бъди същият! Наистина ли бебето не е нищо повече от общ брой от нервни връзки, подлежащи на стимулация?

Време е още веднъж да се върнем към Милисънт Шин и заключителния параграф от прелестната й книга „ Биографията на едно бебе “. Там се приказва за първия рожден ден на племенничката й Рут:

„ И по този начин, историята за тази светкавична, прелестна година свършва и нашето мъничко, пухкаво, безпомощно бебе се е трансформирало в очарователно създание, което се пробва да прохожда и проговаря. Будната бебешка просветеност прелива в него и то се любува на мозъка и тялото си; поддържа връзка с нас на своя експресивен и задоволително богат акцент и е изпълнено с бебешка признателност и сладостен, себелюбив и неудържим бебешки сексапил. На една годинка вероятността за наближаващия завършек на бебешката привлекателност още не хвърля сянка върху нея. На втория рожден ден нормално споделяме: „ Скоро към този момент няма да имаме бебе! ” Но на първия сме не по-малко жадни от бебето за нови хоризонти; тази възраст е разгарът на бебешката пролет - съвършена, удовлетворяваща, красива. “

Това е единствената настройка, с която е допустимо въобще да се научи нещо за децата или да им се помогне те да учат.

Бен Баркър, женен в продължение на пет години, след което разграничен с жена си за още пет, разгласява в „ Ню Йорк Таймс “ (18 април 1981 г.) прелестна къса история за годишната тримесечна среща с двете си дребни деца. В нея той цитира записка, написана от щерка му до него една заран, преди той да се разсъни:

„ Кога ще станеш. Няма мляко, а съм гладна.
Не ме оставяй да умра от апетит, апетит, апетит
Моля, апелирам, апелирам моля
Не ме оставяй да умра от апетит.
Ще ме оставиш ли?
Какво ще ми отг.
Попълни точките………
С любов, слънчице. “

Тази записка ме преследваше в продължение на дни и като че ли чувах по какъв начин един спокоен глас ми нашепва: „ еа ме оставяй да умра от апетит, апетит, апетит. Ще ме оставиш ли? “ Искаше ми се хем да рева, хем да се дръзвам, да напиша музика по тези думи, да прегърна това малко дребосъче и да кажа: „ Не, не, не, в никакъв случай, в никакъв случай няма да те оставим да умреш от апетит “. Бележката разкрива по този начин доста за децата. В нея има толкоз обич и потребност, драма смесена с палавост, фикция смесена с действителност (попълни точките). Тя ни припомня по какви странни пътища пристъпваме към света на възрастните. В избран миг от детството си аз също обичах да пиша дълги редове от точки, единствено с цел да мога да се подпиша върху тях. Това ми изглеждаше толкоз публично. Каква магия се криеше в тези точки! Прекрасното в децата е, че те могат да създадат огромна работа и от всичко, и от нищо. От офиса виждам доста хора, които вървят с дребните си деца по улицата. Възрастните пристъпват тежко, а децата се въртят, скачат, прескачат, втурват се на едната страна, след това на другата, търсят какво да настъпят, прескочат или заобиколят, катерят се по всичко, по което е допустимо да се катери човек. Никога не желая да съм някъде, където няма да виждам това. За мнозина цялата сила и глуповатост, любознание, бръщолевене, неспирни въпроси, разгорещени пристрастености, неутешима тъга и невъздържана наслада наподобяват като досадно задължение, в случай че не и като болест за лечение. За мен те са национална горделивост и неоценимо богатство, което е витално належащо за националното ни здраве и оцеляване повече от всевъзможен петрол, уран или каквото там щете.

Един ден на тревата под дърветата в парка видях татко с двегодишната си щерка. Той лежеше, а момиченцето търчеше в близост. Каква наслада е да се тича! Изведнъж тя спря, вгледа се деликатно в земята, наведе се и подвигна нещо. Клонче! Камъче! Изправи се, затича се отново, видя един гълъб, втурна се да го гони, спря ненадейно и погледна нагоре към огрените от слънцето дървета, с цел да види - какво? Може би катерица, може би птица, а може би просто формата и цвета на огрените листа. След това се наведе, откри нещо друго, взе го и стартира да го преглежда. Листо! Още едно знамение.

Скорости, клончета, листа - малките деца обичат света. Именно по тази причина учат толкоз добре за него. В сърцевината на същинското учене се крият не трикове и мисловни техники, а обич. Способни ли сме да позволим на децата да учат и порастват посредством тази обич?

„ Не ме оставяй да умра от апетит. Ще ме оставиш ли? “

Какъв е нашият отговор?

От: „ Как децата учат ”, Джон Холт, How Children Learn, 1967, изд. Изток-Запад
Снимка: From a publisher's photo shoot in 1983, John Holt GWS